От Магда Борисова

Пиесата е победител в конкурса за детска пиеса за деца над 7 години, организиран от театър „Стоян Бъчваров”  Варна  2011 г.

Поставена през 2017 г. там, реж. Стоян Радев Ге К., сцен. Даниела Николчова

 

 действащи лица:

 

Сладкарят

 

Банкерът

 

Тони – момче на 9 години

 

Кучето Ралф

 

Доктор Сън

 

Феята на Зъбките

 

Феята на Радостните игри

 

Феята на Сдобряването

 

Феята на Блестящите идеи

 

Кралицата на феите

 

Лепух – митично същество

 

Библиотекарят на храма на мъдростта

 

Майката на Тони

 

Леля Катя

 

 

 

Първа картина

 

/На сцената има легло и гардероб. В леглото спи Тони, а на ръба на леглото е седнал Сладкарят и гледа умислено. Тони се събужда и търка сънено очички, прозява се и тогава вижда човека./

 

Тони:                       Ти кой си и какво правиш в моята стая?… Някъде съм те виждал и преди, но не мога да си спомня.

Сладкарят:            Разбира се, че си ме виждал. Аз съм собственикът на сладкарницата от страната на сънищата, Тони-бонбони.

Тони:                      Онази с голямата витрина ли?

Сладкарят:            Точно тя.

Тони:                        Където има син захарен памук и лимонов сладкиш?

Сладкарят:            Аха.

Тони:                       Сега се сещам – вярно, така ме наричаше. И щом си тук, сигурно си ми донесъл бонбони, от онези с вкус на дъвка и от другите с млечен шейк. Сега като си помисля… ми се ядат най-много от шоколадовите с пълнеж от карамелен кокос, от които не се хваща кариес.

Сладкарят:            От никой вид от моите бонбони и сладки не се хваща кариес, нито се дебелее, защото децата ги ядат на сън.

Тони:                      Значи е на ужким?!

Сладкарят:           Сънищата не са на ужким, но ефектът е същия.

Тони:                      Кое е същото?

Сладкарят:           Ефектът, значи резултатът.

Тони:                      Аха, разбирам. А аз сега сънувам ли?

Сладкарят:           Сънуваш, ама на ужким.

Тони                       А защо си тук в моята детска стая?

Сладкарят:            Не знам. Вероятно ти си ме извикал в своя сън. За първи път ми се случва да посещавам адрес. Знаеш ли тази нощ колко деца ще дойдат пред моята сладкарничка, ще видят, че е затворено, ще гледат вкусните бонбони и торти на витрината и ще се разплачат, че не могат да ги опитат. Има деца, които ядат само на сън при мене сладкиши. Те ще плачат най-много. Първо тихичко в съня си, на ужким, а после и наистина ще захлипат. И възглавничките им ще се напоят със сълзичките им. Майките им ще влязат в детските стаи и като видят, че дечицата им плачат ще започнат да ги милват по главичките… Ей, ама ти сега защо плачеш Тони-бонбони?

Тони:                      Ами-и, заради дечицата дето ще плачат заради мен. Не искам никой да плаче. /през сълзи/

Сладкарят:            Недей да плачеш. Успокой се. Сега се сетих, че като ме няма жена ми ще слезе и ще отвори сладкарничката и децата ще ядат до пръсване.

Тони:                      Жена ти ли? Не съм я виждал до сега в сладкарницата. И как така не се сети за нея веднага?

Сладкарят:           Още не съм свикнал, че имам жена. Скоро се ожених – ето защо до сега не си я виждал.

Тони:                     Кога точно се ожени?

Сладкарят:          Точно преди малко – едно дете от София, от Люлин 3, я сънува и тя се появи да отвори сладкарницата.

Тони:                  Тогава значи ти нито си я виждал, нито я познаваш.

Сладкарят:       Ами, не съм я виждал, но я познавам. Цял живот съм я познавал.

Тони:                     Как така, познаваш някого, когото още не си срещнал?

Сладкарят:          Като пораснеш, ще разбереш.

 

/От гардероба излиза дебел човек в костюм,  бомбе, чадър и чанта./

 

Банкерът:             Лихвата пак е паднала! Акциите и облигациите… Пак ще има опашка пред банката. Трамваят днес пътува по-бавно. Трябваше вече да съм пристигнал.

Сладкарят:           Добър вечер, господин директор.

Банкерът:              Добър вечер, уважаеми. Вие за нов кредит ли чакате? Ама къде съм? Това не е спирката пред моята банка?!

Тони:                      Кой е този господин?

Сладкарят:             Той е директорът на банката.

Тони:                      А защо е в съня ми?

Сладкарят:             Явно и него си го призовал тук.

Банкерът:             За първи път обърквам така спирките. Сега със сигурност пред банката ще се е извила голяма опашка от нетърпеливи клиенти. Днес трябва да отпусна кредити на четиристотин петдесет и осем човека. А сега кой ще ги обслужи?

Тони:                  Аз съм виновен.

Сладкарят:       Спокойно, Тони–бонбони, служителите от банката ще обслужат клиентите на банкера. Да не заплачеш пак. Виждаш ли какво направи – разстрои детето.

Банкерът:          Аз, таковата, не разбирам от деца. Съжалявам. Хайде, успокой се. Аз просто си приказвах без да мисля.

Сладкарят:        Възрастните често си приказват без да мислят за децата и после малчуганите имат нужда от тонове сладолед и шоколад, за да се успокоят.

Банкерът:         Тони, нали така, кажи какво мога да направя за теб?

Тони:                  Не знам.

Банкерът:          Щом си ме повикал в съня си, значи искаш нещо от мен.

Тони:                  Аз не искам нищо.

Банкерът:          Е, хайде не се стеснявай! Всеки иска нещо от банкера и обикновено това са пари.

 

/На сцената идва едно голямо черно, рунтаво куче и се качва на леглото до Тони и започва да го ближе./

 

Тони:                   Ти пък кой си? Ей, не така, гъдел ме е!

Кучето:                Не знаех, че имаш там гъдел. Сори!

Тони:                   Ама то говори!

Кучето:                Разбира се.

Сладкарят:           В страната на сънищата всички животни говорят.

Тони:                     И котките и канарчетата ли?

Сладкарят:            И те, и слончетата, и жирафите, и пеперудите дори.

Тони:                     Какво правиш в моето легло?

Кучето:                 Радвам ти се. Аз съм твой! А ти си мой господар. Мой, мой, мой. Бау-бау!

Тони:                   Ти си мой?

Кучето:                Абсолютно и безусловно твой! Ето, прочети какво пише на медальона на каишката ми.

Тони:                    /срича докато чете / Р А Л Ф. Ралф. Улица „Хан Крум” № 27. Тони Христов. Ей, това съм аз! Ти наистина си моето куче!

Кучето:                   Твой! О, колко се радвам, че тази нощ ще имам толкова готин господар! /ближе му ръцете/

Тони:                     Но мама каза, че не можем да си позволим куче. Каза, че нямаме пари. /заплаква/

Банкерът:              Хайде, стига! Парите не са проблем. Ето защо аз съм тук – ще ви дам пари. И дори няма да искам да ми ги връщате. Но моля на никого не казвайте за това. Ще ми отиде добрата репутацията на добър банкер, ако разберат, че съм дал пари без гаранции и без печалба. Не понасям гледката на нещастно дете!

Тони:                       Какво е респутация? И къде ще отиде?

Банкерът:               Р-е-п-у-т-а-ц-и-я – това е общественото мнение за човека – неговата слава. Ако си добър – имаш добра репутация, ако си лош – тя е лоша. Но добрата репутацията е нещо крехко – сториш ли само веднъж грешка и я губиш.

Тони:                       Добрата репутацията значи е важна. И всеки човек сигурно иска да има добра. Това го разбрах, обаче как така можеш да загубиш своята добра репутация, ако направиш подарък на някое дете? Нима това е лоша постъпка?

Банкерът:               Разбира се, че това не е лоша постъпка. Точно обратното – да направиш подарък на някой, който има нужда от пари като теб, е благородна и правилна постъпка. Но аз съм банкер. Ние банкерите не бива да раздаваме пари на всеки срещнат. Ние отпускаме заеми. Даваме пари, които после хората ни връщат.

Сладкарят:            При това с лихвите!

Тони:                       Значи, ако постъпваш като добър човек, си лош банкер, а ако си добър банкер си лош човек?!

Банкерът:              Май така излиза.

Тони:                       Толкова е сбъркан светът на възрастните!

Сладкарят:             Нямаш си още представа, колко си прав!

Тони:                  /към Сладкаря/ Сега си спомних! Знам защо съм те извикал тук: тази сутрин мама плачеше. Каза, че животът й е горчив. Имаш ли достатъчно сладък бонбон за да й подсладиш живота?

Сладкарят:             Разбира се! Имам точно такъв специален бонбон в джоба си. Ето ти го. Той е вълшебен. Но тя не е в съня ти. Няма как да й го дадем.

Тони:                       Ще й го дам утре сутрин.

Сладкарят:             Тц, не става! Това е сън. И всичко е на ужким.

Тони:                       Да не искаш да кажеш, че утре сутрин бонбонът няма да е в джоба на пижамата ми.

Сладкарят:            Опасявам се, че няма да е там.

Тони:                       И когато се събудя няма да имам куче?

Кучето:                   Няма да съм тук. А утре вечер друго дете ще ме сънува.

Тони:                      И парите ще са изчезнали и мама пак ще плаче?

Банкерът:               Хайде, не се разстройвай пак. И аз ще се разплача.

Сладкарят:            Освен ако… Ами да! Това е решението! Освен, ако сънят ти не се сбъдне.

Банкерът:               Разбира се това е! Как не се сетихме по-рано! Ще помолим Кралят да сбъдне съня на Тони.

Тони:                       Кой е кралят?

Банкерът:              Кралят на страната на сънищата. Той решава кои сънища ще се сбъднат и кои ще останат просто сладък блян или пък ужасен кошмар.

Тони:                       И къде е той?

Сладкарят:            В двореца на Мечтите. Хайде, трябва да тръгнем веднага. Нямаме и миг за губене! Чака ни много път. Трябва да стигнем до там преди да се наспиш и събудиш.

Тони:                      Да вървим тогава!

Банкерът:              След мене, господа!

 

/Отваря гардероба и всички влизат в него. Затъмнение/