От Магда Борисова

Пиесата е победител в конкурса за детска пиеса за деца над 7 години, организиран от театър „Стоян Бъчваров”  Варна  2011 г.

Поставена през 2017 г. там, реж. Стоян Радев Ге К., сцен. Даниела Николчова

 

Втора картина

 

/Полянка, на която има красив дворец. Тони, Банкерът, Кучето и Сладкарят влизат на сцената./

 

Тони:                       Това ли е дворецът на Краля на страната на сънищата?

Банкерът:              Не е този. Дворецът на мечтите е много по-голям и красив.

Сладкарят:            Това е замъка на Спомените.

Тони:                      Чии спомени са там вътре?

Банкерът:              На никого и на всекиго.

Тони:                      Как така?

Банкерът:              Ами така.

Сладкарят:            Това е така защото, който влезе вътре намира само своите спомени. А когато няма посетители залите му са празни.

Кучето:                  Празни празненички.

Тони:                      Искам да вляза да го разгледам!

Банкерът:              Нямаме време, господа, чака ни много път до двореца на Краля. Времето лети, а времето е пари.

Тони:                      Искам да го разгледам!

Кучето:                  Да го разгледаме набързо.

Сладкарят:           Може да му хвърлиш едно око, но наистина набързо.

Тони:                      Искам да го разгледам и с двете си очи.

Сладкарят :           Такъв е изразът. „Да му хвърлиш едно око.” означава да видиш нещо набързо, за малко.

Банкерът:               Не цените времето, господа! Който не цени своето време, не цени и времето на другите. А който пилее времето на другите, е един вид крадец. Няма разлика дали някой ще ми свие часовника или ще загуби половин час от времето ми – все е кражба.

Сладкарят :           Друже, не всичко е пари!

Кучето:                   За мен парите не са важни.

Банкерът:              Уф! Добре, хайде да приключваме по-бързо с това!

 

/Всички влизат в двореца. Дълъг коридор с много врати. По стените са окачени в рамки снимки, дрехи и рисунки на Тони./

 

Тони:                        Уау! Това беше любимият ми пуловер преди години, но после пораснах и не се събирам вече. А това е рисунката ми на подводница. Е, вярно че не прилича много на такава.

 

/Отваря последователно няколко врати и надниква вътре./

 

Тони:                      Но тук повечето стаи са празни!

Банкерът:             Чудесно! Ще го разгледаш по-бързо и ще си тръгнем по-бързо.

Сладкарят:           Това е защото си още малък…

Тони:                      Не съм малък!

Сладкарят:           Добре. Защото си още твърде млад и не си натрупал достатъчно спомени. След години всички стаи ще са препълнени. Надявам се само с приятни и ценни спомени.

 

/Към Тони се приближава жена, която носи сладки. Тони си взема./

Тони:                      Лельо Катя!? Какво правиш тук?

Леля Катя:            Опекох от любимите ти сладки. Ах, на леля момчето, колко си порасъл! Толкова се радвам да ти е видя!. Дай целувка на леля.

Тони:                       Лельо Катя,и аз се радвам да те видя.

Леля Катя:             Да поздравиш майка си от мен. И да и кажеш, че гривната с ясписа не е загубена, а е паднала в кухнята зад саксията. Знам, че тя плака за нея, понеже аз й я бях подарила.

 

/Леля Катя се отдалечава./

 

Тони:                       Как така леля Катя е тук? Мама каза, че тя е заминала надалеко и повече няма да я видим.

Сладкарят:            В двореца с нашите спомени, винаги ще намираме любимите си хора. Когато ти е мъчно за леля ти, ще я откриеш тук.

 

/Тони отваря централната врата и се озовават на морския бряг. Денят е слънчев, има чайки в синьото небе, чува се морето. На брега има огромен пясъчен замък. Тони е облечен по бански и със слънчева  шапка./

 

Тони:                 Помня този ден! Беше това лято. Ходихме на море в Созопол. Аз сам направих този замък. Ех, беше суперски готино!

 

/Заиграва се на пясъка, а Кучето започва да копае дупка./

 

Кучето:                  Сега ще изкопая най-дълбоката дупка за моя кокал.

Банкерът:             Хайде да тръгваме!

Тони:                     Но тук е супер яко! Само още малко! Ще се топна в морето.

Сладкарят:           В морето не може! Абсолютно забранявам!

Тони:                      Защо?! Аз вече мога да плувам. Ето имам и пояс.

Сладкарят:           Защото това е Морето на Спомените. Който се потопи в него, престава да желае да живее в настоящето, престава да гони мечтите си, престава да мисли трезво. Остава пленник на спомените завинаги. Хайде, излизай от този спомен!

 

/Четиримата са отново на полянката пред Двореца на Спомените. На полянката излизат три феи, облечени с ефирни рокли. Облени са от синя нереално красива светлина. Те се смеят щастливо и  играят с топка. Балетен етюд от женски състав. Балетът напуска сцената. /

 

Тони:                     Колко са красиви!

Сладкарят:          Това са феи.

Тони:                     Феите не съществуват!

Сладкарят:          Кой ти каза тази глупост?

Тони:                     Май в училище.

 

/Към тях се приближава една от феите. На върха на вълшебната й пръчка има зъб, вместо звездичка./

 

Феята на зъбките: Явно възрастните съвсем са оглупели напоследък. А ти си Тони, нали? Миналата седмица, в сряда мисля че беше, ти падна горен ляв кучешки зъб.

Тони:                  Откъде знаеш?

Феята:                Аз съм феята на зъбките. А тези са сестрите ми: Феята на Веселите игри и Феята на Сдобряването.

Тони:                  И кого сдобрява?

Феята на Сдобряването : Вероятно ти се е случвало да се скараш жестоко с приятел, да се сбиете дори. А после изведнъж гневът ти се изпарява, поглеждате се в очите и пак сте приятели, дори още по-добри и близки от преди. Това е така, защото аз съм минала край каращите се деца и съм ги поръсила с вълшебния прах на примирието.

Тони:                 Само при децата ли действа тази магия?

Феята на Сдобряването: Да, защото възрастните спират да вярват в нас с годините.

Феята на Радостните игри: И тогава не можем да им помогнем с нашите вълшебства.

Феята на зъбките: За да ти се случи чудо, трябва да вярваш че е възможно, но ти със сигурност вярваш в нас.

Тони:                  А аз вярвам ли във Вас? Всъщност и сам не знам! А Вие откъде сте толкова уверени?

Феята на зъбките: Защото ако не вярваше, нямаше да ни виждаш и разговаряш с нас.

Тони:                  Ама аз нали сънувам. Това е сън все пак!

Феята на Сдобряването: При нас посетители се отбиват толкова рядко, даже и на сън.

Феята на Радостните игри: На сън или на яве човекът си е един и същи – добрият е пак добър, а лошият е пак лош. На сън или на яве ти се случва само това, което е реално за теб.

Феята на Сдобряването: А вие на къде сте тръгнали?

Кучето:              Отиваме при Краля на сънищата. Моят господар ще го помоли да се сбъдне сънят му, за да мога да остана завинаги при него.

Сладкарят:       И животът на майката на Тони да стане сладък.

Банкерът:         И най-важното – да задържи парите, които му дадох.

Феята на Сдобряването: Тогава ви пожелаваме лек път и успех!

Феята на Радостните игри: Тони, вземи този флакон със себе си. Пълен е със смях на феи и елфически песни. Когато ти стане тъжно, много тъжно, чак черно на душата, а сълзите не искат да се спрат, пръсни малко от него и радостта ще се върне при теб.

Тони:                  Благодаря Ви, госпожице!

Банкерът:         За нас беше удоволствие, невероятно удоволствие да ви срещнем, но е време да вървим.

Сладкарят:       Довиждане!

Трите феи:        Довиждане! Лек път! Късмет!

Феята на зъбките: /провиква се след тях/ И да си миеш всяка вечер и сутрин зъбките, Тони!

Тони:                  Непременно!

 

Завеса

 

 

 

 

 

Трета картина

 

/Сиви и черни облаци се скупчват на небето. Гръмотевици и светкавици. Едри капки дъжд започват да падат./

 

Тони:                      Заваля!

Банкерът:           /разтваря чадъра си/ Ето, скрийте се под чадъра!

Сладкарят:            Няма да се съберем и четиримата! Трябва да намерим подслон докато спре! Това е дъждът на Забравата.

Тони:                       Дъжда на Забавата ли?

Банкерът:              Не на Забавата, а на Забравата! Когато сънуващ бъде навалян от него, забравя своя сън. За това има дни, когато мислиш, че нищо не си сънувал през нощта.

Тони:                       А от къде идва този дъжд?

Банкерът:               От където идват всички дъждовни капки. Водата при топло време се изпарява от реката, парата става на облак, а парата в облака когато се охлади се кондензира и става на дъждовни капки. Само че различното тук е, че  водата за този дъжд е дошла от Реката на Забравата.

Сладкарят:           Да побързаме – дъждът се усилва! Ако ни намокри ще забравим, че сме тръгнали при Краля.

Тони:                      На това ли му викат мокри сънища?

Банкерът:              Не точно! Като пораснеш ще разбереш. Хайде, ей там виждам къща – ще се скрием докато бурята премине.

 

/Влизат в къщата. Вътре е чисто и светло. Има едно легло, един стол, бюро. Стените са в рафтове от пода до тавана, отрупани с бурканчета, кутийки и сушени билки. Прилича на аптека. Влиза човек с бяла престилка и докторска чанта. Докторът не забелязва четиримата посетители, а търси по лавиците нещо и си мърмори на себе си./

 

Доктор Сън:          Така: „Тетрамицин” за Ани, витамини и минерали за леля Пенка, валериан за Петър Петров, мехлем за удареното коляно на Жоро от Пловдив, болкоуспокоително за счупената ръка на Тома. Добре! Сега нещо за температурата… Къде съм го сложил? Тук някъде беше…

 

/Банкерът се окашля. Докторът се обръща и забелязва гостите./

 

Банкерът:            Добър ден!

Доктор Сън:        Добър ден! От какво се оплаквате? Кой от вас е болен?

Сладкарят:       /тихо на компанията/ Познавам го – това е доктор Сън.

                                Добър ден, докторе! Няма болен.

Доктор Сън:         Тогава защо сте в кабинета ми? Тази нощ ме чакат над хиляда пациента.

Тони:                      Ние влязохме да се скрием от дъжда.

Кучето:                  За да не ни намокри и да забравим на къде сме тръгнали.

Доктор Сън:         Ужасно неприятно е да забравиш на къде си тръгнал. Тази година вали повече от обичайното тук. Казват, че е заради глобалното затопляне.

Тони:                       И в страната на сънищата ли се усеща затоплянето?

Банкерът:               Естествено! Всичко е свързано, неделимо.

Доктор Сън:           Ще почакам с вас да спре дъжда, иначе рискувам да се намокря и да забравя при кои пациенти трябва да отида. Ще е неприятно. И болезнено за тях.

Тони:                      Ти истински доктор ли си?

Доктор Сън:         Разбира се, че съм истински! Не си ли чувал изразът: „Сънят лекува”?

Тони:                      Баба така ми казва, когато съм болен. Тогава ме слага да спя по-рано от обикновено.

Доктор Сън:          И на другата сутрин, когато се събудиш се чувстваш много по-добре.

Тони:                      Да, напълно здрав съм!

Доктор Сън:         Защото аз през нощта отивам при болните и ги ръся с прахчета и мажа с чудодейни мехлеми от билки, набрани от самодиви през пълнолуние. И болните оздравяват бързо-бързо. При теб също идвах тази зима, когато беше болен от шарка.

Тони:                      Защо ти можеш да помагаш на хората, а аз не мога да задържа подаръците, които получих от банкера и сладкаря?

Доктор Сън:         Аз съм син на фея. Притежавам някои особени дарби, така да се каже.

Тони:                      Аз отдавна си мечтая като порасна да стана лекар, но ветеринарен.

Доктор Сън:         Може да се каже, че и аз съм такъв. Помагам както на хора, така и на животни.

Тони:                      И на животните ли?

Доктор Сън:          Те също като нас – имат нужда както от храна така и от сън. А вие на къде сте тръгнали?

Сладкарят:           При Краля.

Доктор Сън:         Не съм виждал скоро Елвис тука.

Банкерът:              При истинския крал на страната на сънищата. Ще го помолим да сбъдне сънят на Тони.

Кучето:                   За да остана при него завинаги, а майка му да има сладък живот.

Банкерът:              И пари естествено! Не прекалено много, но напълно достатъчно.

Доктор Сън:          А ето – дъждът спря. Трябва да бягам при моите пациенти. А на вас успех! И Тони, когато станеш доктор, ще минавам да ти помагам.

всички:                   Довиждане!