Разказ от Марек Вадас

Ще седна на скалата и ще изкарам тук цялата нощ. Ще гледам. Тук има няколко кирпичени колиби, от едната страна е полето с портокаловите дървета, а от другата гората със стърчащите плодове папая, по средата е пътеката към езерото.

Когато седна веднъж, трудно някой ще може да ме помръдне от това място. А и за какво му е. Никой няма дори да ме забележи. Ще седя и ще гледам. Ще чакам и ще слушам. Шумулкането на мравките, воя на хиените, крясъците на маймуните, хъркането на старците, фученето на вятъра.

Отдавна не съм идвал тук. Никой няма да ми повярва колко бързо могат да забравят хората. Eй го кога беше, май че няма и петдесет дъждовни сезона, имах тук колиба и трима синове. Постепенно всички заминаха, а къщата ни беше размекната от водата. Стената в кухнята изчезна, покривът пропадна. За навеса и склада да не говорим, напълно се свлякоха, а вятърът отнесе всичко. Съседите сега са си вдигнали нужниците там, мизерници!

Но не за това ставаше дума. Познавам много хора, които редовно се завръщат в света, за да си поговорят с близките. И аз имах обичай някога да извикам баща ми в събота, да се върне, да поогледа тук и да даде съвет какво да правим. Винаги си пийвахме добре. Сега вече е далеко и си има други задължения.

Синовете ми са в града. Чуден и далечен град. Ако се бяха върнали, когато бяха още малки, щях да ги набия, да си знаят предварително. Сега носят изгладени ризи като белите хора, возят се на колела, по цели дни крещят и бягат от място на място. За баща си не си спомнят. А и за какво да ме викат, като не знаят да си поговорят даже със собствените жени и деца. Мислите ли, че някога ще се върнат? Чаках ги тук на камъка, но вече не тая напразни надежди. Нали един ден ще обсъдим това.

Тъмно е и целият свят е само за мен. Короните на дърветата се огъват и на светлината на луната хвърлят сенки, превръщащи се в най-невероятни същества. И затова хората си влизат в колибите. При всяко прошумоляване на гората се стряскат и си представят как духовете се събират около селото. Не съм срещал зли духове тук от много време. Обаче хората се страхуват като малки деца. И при това не правят нищо, за да се сдобрят с тях. Боят се, че ще ги застигне наказание. Дори не се сещат, че по-скоро трябва да се страхуват от живите. От себе си.

Днес е наистина красива нощ.

Нямам нужда от нищо. Стига ми само да мога да гледам.

И да плаша.

И ако някой преди разсъмване излезе до нужника, може да го взема със себе си, на другата страна.

Превод от словашки език: Николай Фенерски

Из подготвяната за печат книга на Марек Вадас „Лечителят“.