От Борислав Гърдев

12 години след „И така нататък“ Владо Шумелов издава новата си книга с разкази „Крадец на спомени“.

Тя излиза след дълго и мъчително чакане, самият автор се вайкаше дали ще намери издател, такъв все пак се появи в лицето на Ангел Колев от Филаделфия и излезе в рамките на проекта „За буквите“.

„Крадец на спомени“ е и нова сбирка, и сборник – равносметка.

За мен е по – скоро преглед на постигнатото от автора през последния четвърт век.

Толкова време измина от излизането на „Двойно“ през зимата на 1994 г., с който спечели наградата  за проза на конкурса „Южна пролет“.

Свидетел съм как се раждаше първата му книга, той ми четеше някои от разказите на терасата на един мрачен и зле поддържан апартамент , в който се помещаваше издателство „Елпис“,в което аргатувахме за създаването  на „Съвременна българска енциклопедия“ (1994 – 1995).

Именно с подръчни материали и останала хартия за многотомното издание, той успя да издаде и „Двойно“.

Тогава написах и първото си ревю за негова книга, което излезе в „Литературен вестник“.

Прозата му – и тогава , и днес – винаги ме е впечатлявала със своята специфичност.

Владо си остава продукт на 90 – те години на миналия век, на онова диво и неповторимо време на свобода,надежда и  илюзии , в което всички се прекланяхме на постмодернизма.

Шумелов бе и си остана такъв.Постмодернист, но на българска почва.

Винаги съм се възхищавал на придобитата му обща култура, на неговата ерудираност, на желанието му да чете, да се образова, да се учи от големи майстори на разказа като Карвър и Ъпдайк, Херман Хесе и Хемингуей и да пише.

Постоянно, упорито, настоятелно, усъвършенствайки се и добивайки нужните качества и умения на талантлив и способен писател.

Подобно на Джон Ъпдайк и той пише с лекота проза, есеистика и критика.

Явно има нужда от това, да работи едновременно художествени и критически текстове, следейки и осмисляйки  внимателно излизащите важни заглавия .

Не вярвам да търпи някакво съмнение къде е призванието му и в каква сфера е по – добър или да стои разкрачен пред белия лист или монитора  в очакване накъде да поеме.

Логично е пристрастието му към прозата, към разказа и новелата.

Това е неговата първа и голяма любов, тук са неговите пристрастия, творчески експерименти, усилия, постижения.

За 25 години той си изработи свой собствен стил, кръг от важни теми, проблеми, герои, изразни средства.

Твърдя го с увереност тъй като познавам творческото му развитие.

„Крадец на спомени“ обаче е дълго подготвяна  приятна изненада.

Книга – антология на най – добрите му достижения, поглед към изминатия път, оценка на постигнатото и експозиция на новите му креативни търсения, в които автобиографичното начало е винаги основополагащо.

Част от парчетата от „Двойно“ и „ И така нататък“ присъстват в „Крадец на спомени“, но това не е маниерен ход, а логично и мотивирано решение за доуплътняване  и доизграждане физиономията на сборника.

Така например „Пърформанс на пчелата в полет, ден преди“ присъства като допълнение към „Погледът назад“, а „Воайор“влиза в интересен тематичен дебат с „Любов по време на задушница“.

Любопитен поглед към творческия процес, към манталитета  и мисленето на пишещия представлява „Писмо до Джон Ъпдайк“, текст, който харесвам отдавна.

А че Владо Шумелов разработва успешно  и по – обемни форми като новелата го доказва убедително в „Бръсначът на Окам“ и „Поглед назад“.

Като малцина съвременни разказвачи Шумелов умее да създаде настроение и природна картина с няколко щриха, с едри мазки и запомнящи се детайли, а в разкриването на нищетата, мизерията и скуката на провинциалния делник е направо неотразим – достатъчно е да си припомним  „Деветият кръг“, „Воайор“ , „Самоубийството“ или „В началото“.

Отделно е необходимо да се акцентува на американската тема в творчеството му и конкретно в сборника.

Владо познава отлично американската съвременна литература, музика и кино.

Той явно сериозно се интересува и от проблемите в тази огромна страна, затова пише за нея с любов, копнеж и изострен критичен патос – „Бръсначът на Окам“, „Бездомен, безгрижен, безжизнен“ и „Любов по време на задушница“ са сред най – представителните  и проникновени опуси, които съм чел за живота в Америка , което си е комплимент за автор, който не е живял в САЩ.

Перифразирайки един мой бивш университетски преподавател, ще кажа, че с „Крадец на спомени“ Владимир Шумелов добива своя завършен облик на разказвач.

Което съвсем не означава, че му е време за пенсия.

Вярвам, че и в бъдеще ще продължи да ни провокира с нови свои разкази и новели, което му го желая от сърце.

Както и другото – „Крадец на спомени“  да намери вярната си публика,да получи шанс за резонанс и адекватно възприемане, да бъде оценен по достойнство.

Владо го заслужава, убеден съм в това.

 

Владимир Шумелов, „Крадец на спомени“,  разкази, С.,изд.“Потайниче“, 2019,ред.Йото Пацов, фотограф – художник Генчо Петков