От Йордан Атанасов

Света гора е един от емблематичните хълмове на Велико Търново, който поне до момента, за разлика от Царевец и Трапезица, не е проучен археологически, не е социалиризан, независимо от своите несъмнени природни дадености. Това е пространството, в което през Средните векове е работила Търновската книжовна школа, място, свързано с бележити личности, с духовни водачи и светци като Патриарх Евтимий Търновски и многобройните му сподвижници и ученици, олицетворяващи българското културно и духовно излъчване в християнска Европа, споделя проф. д.п.н. Пламен Легкоступ, презентирайки ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”. Хълмът се нарича Света гора, защото през средновековието тук се намирали няколко манастира, между които и манастирът „Св. Богородица Одигитрия“, в който Евтимий Търновски преместил книжовната си школа от манастира „Св. Троица“. За хълма Света гора Григорий Цамблак пише: „При града Търново има едно място, отделено само с река. То се вижда цяло и е пълно с трева, напоява се обилно от течащи води и преди да наслади вкуса, наслаждава очите с волните си красоти; обрасло е с честа и пространно прохладна гора, пълно е с всякакви плодове и различни цветя.“ От течащите води на хълма Света гора, които описал Григорий Цамблак, днес не са останали никакви извори. През първите десетилетия на XX век само един поток (т. нар. Тъмен поток) се спускал и вливал в Янтра до гара Велико Търново. До манастира „Св. Богородица Одигитрия“ имало кладенче, наричано Безкаменното кладенче. Пътят, който вървял успоредно с Тъмния поток, наричали „винарския път“, защото от него през реката се излизало направо в лозята на м. Мармарлия. При този път се намирало Трескавото кладенче. От него вземали вода, за да се лекуват болните от треска.

Помня като деца в първоначалните класове тичахме по баирите – от Варуша и Картала, до Гурко – та до Света гора, без да знаем, че този хълм е свят. И кой да ни каже тогава, когато на манастирите, църките и светиите, както и на религията се гледаше с атеистично око. Играехме на опълченци и турци. „Бойци” от Горната срещу всички други махали, гледахме с интерес как археолози и студенти прецизно ровят пръстта на Царевец и в църквата „Свети четиридесет мъченици”. Върволиците от чужденци, предимно германци от ГФР, на които брат ми Пеньо Цонев понякога превеждаше, се удивляваха от историята ни. И от превода му. Без да знаят, че е син на градинар и е учил Дойче шуле в Германия, те го мислеха за свой сънародник. Понеже беше русоляв и владееше езика като тях, съвсем естествено го питаха кога ще се върне в родината… Тези разговори ставаха на хълма Царевец или по-късно в Балкантурист, насаме и по-далеч от ушите на службите… Света гора тогава, а и сега в наши дни все още, освен с хотелите и Университета, не може да привлече потока от туристи и млади хора. Надявам се и това да стане в близките години.

През 1963 г. на историческия хълм се поставя началото на едно ново средище на хуманитарното образование. Създаденото висше училище е достоен продължител и законен наследник на вековни традиции, заложени от прочутата през XIV век Търновска книжовна школа. Великотърновското висше училище бързо се утвърждава и през 1971 г. с държавен указ е обявено за университет – вторият в страната и първият извън столицата.

Днес ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” е авторитетен център за хуманитаристика и изкуство, с широки международни контакти и високо национално и международно признание. Университетът има държавна акредитация за обучение по повече от 60 специалности, осигурени с модерна учебна база и високо квалифициран преподавателски състав” (думи от презентацията на ректора).

В унисон с писаното по-горе от професора, и в книжовните традиции на Света гора, преди 11 години беше създаден Алманахът за литература и изкуство „Света гора”. И разбираемо, адресът му е: ул. “Теодосий Търновски” 2 – Университетската библиотека, чийто ръководител и главен редактор на изданието е проф. Сава Василев, писател, автор на редица произведения и книги: критика, проза, публицистика, научни изследвания. Негови помощници са писателите Радослав Радев, Владимир Шумелов и Огнян Стамболиев. Алманахът си е на точното място! И понеже става дума за него, ще споделя, че по една случайност присъствах на представянето на поредния 11-ти брой „К” за 2010 и 2011 година от проф. Сава Василев в Народната библиотека „П.Р.Славейков” в старопрестолния Търнов. Видях се и с някои от живеещите в града писатели: Христо Медникаров, Снежана Иванова, Здравко Пеев, Ружа Велчева, Янислав Янков, Радка Пенчева… Прегледах на момента съдържанието на солидния том (към 800 страници). И се зачетох.

Сред многото и интересни автори, произведения и заглавия срещнах името и на моя добър познат Любен Петков и пътеписа му „Към атонската монашеска република”. Това ме заинтересува живо, тъй като от две-три години и аз се канех да посетя това свято място. На финала на пътеписа узнах, че групата поклонници-свещеници, с които е бил Любен и неговият Вергилий – Илко Бонев (за него по-късно ще стане дума) са били от Лясковец, Горна Оряховица и Драганово. Надявам се моят поглед ЗА СВЕТА ГОРА – АТОН да е ДРУГ. Други ще са срещите и изживяванията ми, това е неминуемо…

Намерението ми да посетя ДРУГАТА СВЕТА ГОРА – АТОН и манастира „Св.великомъченик Георги Зограф” е от няколко години. Наскоро пътят ми към другата Света гора бе на път да се осъществи. Стана и реалност след едно  представяне на книгата на йеромонах Висарион Зографски „Езическите вярвания и обичаи”, организирано от писателя Петър Марчев и приятели в Казанлък. Салонът на Военния клуб беше претъпкан, валяха въпроси от най-различно естество, на които отецът веднага отговаряше и се подкрепяше с аргументи от Библията и писанията на светците. След срещата се наредих за автограф, подарих „Литературен глас”. По-късно към групата, която организираше съгражданинът ни Димо Узунов, бяхме записани с Владо Огнянов от Стара Загора и Добри Райчев от Хасково. Отец Висарион благослови попълнението.Уточни се датата на пътуването и само трябваше да представим на Димо данните си, за да ги изпрати по Интернет в Солун за визи.

На 15-ти юни заранта потеглихме от Велинград към границата с Гърция по едни пътища, сякаш бомбардирани интензивно от извънземни. Дупка след дупка, яма след яма. Както и да е, на зиг-заг достигнахме и пресякохме граничния пункт „Илинден”. Заредили Аудито с газ и бензин, потеглихме по гръцките шосета и магистрали. Указания за посоката даваше навигаторът ни Добри, който държеше в ръцете си картата на Халкидишкия полуостров. Възникна спор дали да караме по магистралата или покрай морето. Двете посоки бяха почти успоредни и водеха към мястото. С две на едно решихме – край морето. Да го видим по-бързо, де. Което се оказа малка грешка, леко забавяне. Но пък за къде да бързаме… По предварителна уговорка Владо ни заведе в едно хотелче в Йерисо, стопанисвано от нашенка и съпруга й – грък. Дамата е от Велинград и позната на Владо. Освен, че й носехме подарък от баща й, имахме запазено място и добро посрещане. Градчето е до Бяло море, курортно, с плажна ивица. Те май всички селища са курортни. Маслини и туристи – това е гръцкия бизнес… Изкъпахме се в морето, наспахме се и на другата заран се събрахме с цялата група в състав от девет души и три леки коли в Уранополис, който е на петнадесетина километра от Йерисо. Николай Атанасов – ръководителят на групата, вече беше спокоен. В състава бяха още (всички от Стара Загора): 82-годишният Пондьо Пондев – бивш военен летец от Казанлък, Георги Мечев – работещ пенсионер, счетоводител, Веселин Желязков – собственик на фирма за доставка и ремонт на компютри, Велико Петров – пенсионер и един възпълен младеж Иван, чието второ име не запомних, а и той си тръгна на третия ден, измъчен от постната диета и непривичната за него работа…

Платихме си визите, колите оставихме на неохраняем паркинг близо до пристанището и с ферибота поехме към манастира. След близо час слязохме на пристанището му. Посрещна ни едно камионче със седалки в каросерията и след четирикилометров преход по чекалиран път (друсаше ужасно) се озовахме пред внушителната фигура на „Св.Георги Зограф”. Възхищение и преклонение пред тази твърдина са двете думи, които не бива да се разтягат и обрасват с други прилагателни…

Тук е мястото да отбележа, че всеки от 20-те манастира на Атон си има пристанище и всички те са разположени в близост до своя пристан, за разлика от нашия манастир. Казах „наш” в духовен смисъл и дотолкова наш, защото преобладаващите монаси са българи. И все пак си горд, че тази твърдина е съхранила българското през вековете. И забравяш чий е полуостровът и чия е земята под манастира ни. Преди много години българските монаси, както и игуменът им, са били болшинство в манастира Хилендар, например, където е пишел своята история отец Паисий, започната в Банско. И Паисий при това е бил протоигумен там…

Манастирът „Св. Георги Зограф” е част от Атонската монашеска република и се управлява и съобразява с решенията на старците от Светия Кинотис, т.е. местния парламент – по един представител от манастир за една година (тук няма как да не се повторя с Л.Петков, така си го пише и в Интернет). Освен 20-те манастира на полуострова има още дванадесет скита, килии, обители, къщи, безмълвници… Цялата територия, земята на Атон, е гръцка и всички манастири се охраняват от гръцки полицаи. Макар че манастирите си имат свои си закони и правила на живот и служение.

След това уточнение мога да кажа, че манастирът ни, според една легенда, е основан от трима братя: Мойсей, Аарон и Иван Селшма от Охрид през 919 г. Братята-отшелници се чудели кой от светците да изберат за име на обителта. Приготвили дъска, върху която да изобразят лика на своя покровител, оставили я в църквата и се отдали на гореща молитва, призовавайки Господ да им помогне. Заранта с почуда видели върху дъската лика на Св.Георги, когото те нарекли „изограф”, т.е. „самоизобразил се”. Днес манастирът притежава още две чудотворни икони: Аврийска или Сарацинска икона също на Св. Георги и още една, пак на светеца, подарена от молдавския владетел Стефан Велики в началото на четиринадесетия век. Съществува документ от 980 г., доказващ съществуването на обителта… Първото, което срещаме в обширния двор, е паметникът на 26-те монаси-мъченици, изгорени живи от рицари-кръстоносци в кулата на манастира през 1275 година. Загинали, но не предали вярата си. Няма как да не застанеш пред тленните им останки и да не се прекръстиш и поклониш.

Говори се, че при социализма „Св. Георги Зограф” щял да изпадне в нещо като колапс. Останали били само шест монаси, от които единият тежко болен. Добре, че не починал, тъй като по някакви правила на Монашеската република, трябвало да ни назначат игумен грък. А пък той ще си позове и приеме гръцки монаси. Нататък е ясно. Работата била на „косъм” както се казва… Нещо като българския народ през 15-16 век, който намалял на около два милиона. Но за сега оцеляваме: и България, и манастирът ни.

Бяхме поклонници и заедно с това помагачи, с такава нагласа отивахме. Трябваше да свършим и някои светски дела, угодни и необходими, за да го има и духът. Както е традицията – посрещнаха ни в гостоприемницата (специална гостна, нещо като барче за отците), поздравиха ни и ни поднесоха по 50 грама узо, кафе и студена вода Взехме си литература, брошурки и дипляни, за да се доограмотим (поне за себе си да го кажа). Напомниха ни любезно, че в манастира не се пуши, алкохол не се употребява и са забранени разговорите по телефоните. Извън вратата на манастира забраните като че ли не важат…

В „Св. Георги Зограф” сега служат и работят над тридесет монаси. Според канона в определени дни службата започва в три часа през нощта, продължава до седем. Надвечер също има служба. По празниците – и нощни бдения. Продължителни служби, по подобие на манастирските, извършва в родното ми село Драганово, Великотърновско и йеромонах Йоан. Той обгрижва църквата „Св.пророк Илия”. Както е известно от медиите, до обяд той е джипи в селото. Познаваме се лично, заедно с поета и преводача Румен Стоянов понякога присъстваме на тези служби. Учудвал съм се, че са толкова продължителни. Но сега разбрах, че това е закон, който монасите трябва да спазват там, където служат…

В „Св. Георги Зограф” всички монаси, преди и след служението, имат задачи по организацията на живота и по поддръжката на манастира. Почти цялата си прехрана осигуряват сами: пекат си хляб, готвят, произвеждат си зеленчуците и плодовете, маслините, зехтина, виното; рисуват икони и предлагат различни религиозни аксесоари, които се продават в магазинчето за сувенири… Убедих се колко е плътен тук животът на обреклите се да служат. Но те го правят с радост и любов, с усмивка и дружелюбност… Напрежението е голямо, всички бързат нанякъде през деня. Повечето от монасите са с образование, знаещи езици, предимно млади, културни, елегантни. Може би двамата готвачи и двама-трима по-възрастни бяха по-закръглени. Което не им пречи да си вършат това, което им е възложено. Срещнах и няколко послушника. В монашеската република служат само мъже, мъжки бяха и четирите коня, които пасяха на воля в околното землище и край манастира. И край самия манастир пиринчените им звънчета подрънкваха по всяко време на денонощието. С устав на император Константин Мономах през 1054 г. се забранява влизането на жени в Света гора, както и на деца. Закон забранява къпането в морето и ловенето на риба. За това следят гранични полицейски катери. Нарушителите се глобяват 600 евро и получават черен печат в паспорта.

Старите сгради са в процес на реставрация, те са строени, палени от нашественици и пак достроявани с векове… Извисяват се кранове, шумят машини, пренасят се строителни материали. Освен света обител „Св. Георги Зограф”, който е много по-голям от Рилския манастир, е и едно голямо предприятие. Срещаме техника, както и в живота навън: лекотоварни коли и камиони, трактори, машини за правене на чакъл, каменна кариера, машини за калиброване на маслини, агрегати, компресори, хаспели, кранове….

Казаха ни, че по желание можем да присъстваме на службите, когато преценим. Все пак сме и работници. Някои от нас жертваха част от съня си и посещаваха централната църква…

По повод 250-годишнината от написването на „История славянобългарска”, на 19 юни, определен от църковния календар за ден на св. Паисий Хилендарски, бяхме допуснати в манастирската библиотека от новия млад библиотекар епитроп Гавраил, заместващ достойно починалия преди години йеромонах Пахомий.

Известно е – светецът Паисий тук, в Зографския манастир, е завършил историята си. Брат му, който е бил игумен, го приютява. И насърчава. По-късно сам тръгва да я разпространява… Казаха ни, че килията му засега не може да бъде посетена.

Гледахме и се радвахме на оригинала на „История славянобългарска”, някои снимаха, други се стремяха да четат през стъклото старобългарския текст… Тук, под стъкления похлупак, са и оригиналът на „Служебника” на Патриарх Евтимий, както и други ценни писания, като „Шестоднев” на Йоан Екзарх, „За буквите” на Черноризец Храбър и стотици ценни славянски и гръцки ръкописи, старопечатни книги, икони, църковни принадлежности, дарове от царе, войводи, боляри и други именити люде през вековете… Не всеки българин, дори и поклонник, пристигнал тук, може да види това съкровище на духа. За по-доброто опазване и излагане на тези ценности предстои да се осъществят модерни преустройства. Отец Гавраил ни запознава най-общо с тези проекти, докато разглеждаме всичко наоколо. Охраната на това богатство е засилена особено след оня инцидент с подмяната… (Носи се слух, че българските служби побързали да сменят Историята с копие, тъй като от внедрен агент разбрали, че гърците щели да я крадат, т.е. изпреварили сме ги… Дори тогавашният библиотекар Пахомий не усетил разликите). Сега по-сигурно място от това няма. Гледахме, снимахме, обсъждаме тихо, но по едно време, както се бяхме струпали около старината, някой подхвърли, че това под стъклената кутия – Историята, било фотокопие. Оригиналът бил скрит някъде другаде, за да не се открадне пак… Което изкара извън нерви библиотекаря отец Гавраил: “Искахте да видите историята, ето я, друга няма; разреших ви да снимате, да гледате отблизо, какво повече искате. Засрамете се…” Обиден и огорчен, той излезе от стаята. Настана тишина, после взехме да шушукаме кой изказал съмнението, което наруши добрия тон… Знайно е – на кацата с мед една лъжичка катран стига, да го развали. Попарени сякаш, натоварени с чужда вина, заслизахме надолу по дървените стълби. Тома Неверни е сред нас, както и да се оправдаваме. Предстоеше да видим още други ценни неща. Повече гафове не се случиха, но трябваше ли точно на Деня на Отец Паисий да се случи…

На следващия ден отец Методий ни показа най-ценните икони в църквичката „Св. Кирил и Методий”, за която отговаря. Тя се намира на втория етаж на манастира над трáпезата (ударението е на първото „а”, преди „е”-то). Под ключ и добре охранявана, малката църквичка е събрала в себе безценни икони. Годините на създаването им, поводът, авторите-иконописци, историите около тях – всичко това най-подробно ни беше разказано от стопанина-съхранител, притежателя на ключа. Един от работниците ми спомена в непринуден разговор, че йерархията сред отците в манастира можело да се разбере най-лесно от външен посетител по ключовете, които носи всеки монах. Повече ключове – повече власт. И отговорност, разбира се.

С времето като че ли започнах да разпознавам отделните монаси, в началото всички ми се струваха почти еднакви. Ето го отец Кирил – високия и строен монах, който след службите – с прът и нещо като шапчица на върха загасваше свещите; отец Исак, отговарящ за маслините, преди месец катастрофирал с кола и сега понакуцваше, счупил крак; внимателният йеромонах Макарий – той и отец  Висарион (и двамата помощници на игумена по икономическите въпроси) насочват и разпределят работата за деня; отец Никодим, който шофира колата и ни вози до манастира „Хилендар”, но не влезе с нас, тъй като нямал допуск от гръцкия игумен (какъв ли му е бил грехът, не знам и не го питах) и който спореше в колата със съгражданина си – 82-годишния Пондьо Пондев, стремейки се да му докаже, че комунистите можели да останат на власт и до днес в България, ако не се били конфронтирали с църквата; отец Симеон от търновските села, който ни разведе из Хилендар; отец Викентий – превъзходният майстор-готвач, който още търси правосъдие за смъртта на брат си (в сп. „Правен свят” м. май 2009 г., статията „Съдебен театър на абсурда-2” подробно е описан инцидентът). Който и държавник да дойде в манастира, той отива при него и описва отново и отново историята и иска възмездие за преднамереното и доказано убийство от служител на реда; запознах се с привидно отнесения отец Йоаникий от Поморие, който почти постоянно е в движение и е в час с нещата в и около манастира, с чувство за хумор: времето в „Зограф” е по Путин, казва той, а това означава, че е, както в Русия – нито избързва с час, нито се връща, на литературен гръцки за нула време ми написа пощенския адрес на „Св. Георги Зограф”; отец Вениамин – бившият градинар в манастирската градина; сърдечният отец Серафим, с когото се снимахме, отговарящ за агрегатите и поддръжката им, майстор на свещи и пчелар. Той като че ли най-земен ми изглеждаше от всички небесни люде тук. Казват, че преди да дойде тук, е бил енергетик на промишлено предприятие. Не съм забравил и добрия отец Дамян, отговорник на склада за храна и лекарства. Въпреки напредналата си възраст той снове чевръсто с една количка, натоварена с провизии до кухнята и обратно. На два пъти му поисках лекарства за един от нашите. Влизай вътре и търси, казва. Намерих бързо нужното, тъй като са описани: за алергии, за язва, за рани и т.н. Колко струва, питам, а той сочи нагоре и казва: като отидеш горе, ще се разплатиш със Свети Георги, сега вземай и отивай да лекуваш, усмихва се дружелюбно старецът.

Ако нещо съм сбъркал по имената им или пропуснал, дано ми простят светите отци!

В манастира няма фармацевт, но лекари минават като поклонници отвреме навреме и консултират страдащите от болежки. Вероятно лекарствата са дарение или закупени, Учудих че има зъболекарски кабинет, но той е факт. Открит е преди няколко години като дарение от група ентусиазирани зъболекари от Стара Загора и Харманли. Те идват на смени през годината и обслужват безплатно монасите. За малко се разминах с д-р Димитър Русев, мой добър познат, който си беше заминал един ден, преди ние да пристигнем в манастира. Тук са благодарни още и от посещението на лекарите Иван Чукарев, Милен Желев и всички, прекрачили прага на обителта с благородна цел.

В манастира няма вестници, не се слуша радио и не се гледа телевизия. Но това не значи, че тези хора нямат представа какво става извън полуостров Атон. Видях с какъв интерес четяха вестниците, макар и набързо, които носехме със себе си. Отделени от света, те все пак се интересуваха, имаха познати, приятели, искаха да знаят накъде вървят нещата. Четяха извън манастира. Разбрах, че някои от тях, с разрешение на игумена, си ходят понякога за малко по родните места. Други въобще и не искат да напускат святото място.

Попаднахме в „постна седмица”, но отец Викентий и помощникът му готвеха така, че липсата на месо не се чувстваше. Ето някои от манджите му: леща, картофи с бамя, патладжан и чушки; калмари пържени с печени картофи, гювеч-зарзават, гъбена чорба, боб с моркови, лук, пипер и чушки; тиквички с ориз, лучено-морковена супа с ориз; зеле на фурна. Закачихме през двете недели: лаврак с макарони, патладжан и чушка; пържена пъстърва. Храната беше достатъчна, имаше и допълнително, по желание. Десертът: предимно плодове: едни сладки жълти мушмули (на друго място не съм ги виждал) с една или две костилки; кайсии, банани, череши и най-различни сладка и конфитюри.

Имах честта да се срещна и да разговарям с игумена отец Амбросий – човек над 70-те, и да му подаря стихосбирката си „Балканската линия”. Впрочем, всеки от посетителите може да разговаря с него, той често слиза на двора, обикаля обителта, наглежда строителите, дава разпореждания. Благовидният старец говори умно, бавно и тихо. Повъртя книгата в ръцете си, прочете първото стихотворение „Дух”. Замълча, но като разбра, че се занимавам и с журналистика, насочи разговора към възпитанието на младите. Според него малко се пише и говори за новите пороци, заразяващи младежта: наркотиците, проституцията, пиянството, безверието…

Почти през всичките дни помагахме в зеленчуковата градина. Работехме от 7 до 11 часа, с една почивка около 10. Работата бе разнообразна: забиване на колове, садене на разсад – домати, пипер и зеле, опъване на телове по коловете, привързване на доматите, поливане и копане на пипера, краставиците и другите зеленчуци. Обикновено заран или вечер беряхме продукция за кухнята. Към 9 часа тук започва силното слънце, но трябва да се изтърпи, няма как. Не биваше да се излагаме… Градината, с неуморния труд на Добрин – един енергичен 43-годишен мъж от Сливен, осигурява постоянно и достатъчно зеленчуци за манастира: лук, домати, краставици, магданоз, копър, пипер, плодове и др. Негово дело са и оранжериите, които сега са с открити платнища, както и напоителните системи – участвал е в строежа на големите щерни, събиращи вода през нощта, а на другия ден – по гравитачен път те осигуряват достатъчно вода за поливка. Става в 5 часа, отива на място, пуска крановете, полива или бере зеленчуци, връща се, закусва с нас – и отново пак там. Когато ние си почиваме след обяд, той отново върши нещо, полезно за зеленчуците и манастира… Добрин е тук вече седма година. Жена му е камериерка в Йерисо, а малката му дъщеря учи в спортното училище град Сандански. Плувкиня. Наскоро е взела призово второ място в международно състезание. Голямата завършва средно образование и ще кандидатства лингвистика в Холандия… През два-три месеца посещава дъщерите си, наглежда къщата в Сливен… Трябва да издържи на темпото, поне (според него) още пет години. А после – в България може би? Той и още няколко основни работници получават по 25-30 евро на ден за упорития си труд. Има и временни работници-поклонници, които даряват безвъзмездно труда си.

Постоянните работници се трудят и в събота. Живеят в една сграда наблизо до обителта. Стават рано, работят здраво. Крепи ги вярата и всеотдайността им към Свети Георги. На някои, като Добрин, се събират по 10-12 часа работа. Една група ходи да сече дърва за зимата (трябват около 200 кубика целогодишно, защото готвенето и отоплението на килиите е с дърва), двама се грижат за овощните градини, други за маслиновите насаждения, трети за машинния парк…

Майстори довършват внушителен хотел, който е предназначен за поклонници и гости. Предстои откриването му през есента…

Настанени сме в манастира в една голяма стая, с легла едно над друго. Дебелите около метър и половина стени държат хладно помещението, а навън след обяд на сянка е около 40 градуса. Почива се до 17 часа задължително, а който иска и не го свърта, прави преходи из околността.

Масивните входни врати се затварят в 21 часа, агрегатът за осветлението се изключва по същото време. По коридорите и тоалетните светят малки глим-лампички, подхранвани вероятно от акумулатор. В 6 заранта агрегатът отново е включен, вратите – отворени. Почти всички имаме фенерчета за през нощта.

В неделята не се работи. Заведоха ни с една тойота в сръбския Хилендар, където ни посрещнаха хладно, макар че знаеха за нас. Все пак разгледахме църквата и свещената икона „Богородица Троеручица”, отец Симеон ни разказа историята й. Питахме за килията на Паисий. Домакините вдигаха рамене в недоумение. И мълчаха. Не си познаваха килиите или името на нашия светец ги дразни? Видяхме две огромни лозници в двора, казват, че били от векове и продължавали да раждат. И сега бяха отрупани с гроздове. Корените им бяха в скалите, но на каква дълбочина стигат и откъде пият влага, не се знае. Наоколо е суша. Есента пристигат бездетни двойки и вземат по няколко зърна – поверието гласи, че които хапнат – зачеват. Реалност и мистика се припокриват… Почти половината манастир преди няколко години е изгорял. Възстановяват го, сръбската държава е дала 10 милиона за това. Но все още е неугледен, възстановено е само едното крило. Владо и Добри обиколиха манастирските дувари отвън, с надеждата да снимат килията на Паисий. Мисля, че успяха, преди да се изнесем по бързия начин. Една група софиянци обаче бяха загубили най-възрастния си турист и се суетяха пред вратите. Единият се примоли да се качи с нас, за да търси изгубения. Нямаше място. И тогава, отец Симеон се отказа да се качи в полза на търсещия. Бяха в беда и светият млад мъж разбра. И се пожертва – продължи пеша в горещината, направо по пътеките, независимо от призивите ни да се качи, че ще се сместим някак… Предстояха  му над петнадесет километра през височини и шубраци. Казаха, че едва вечерта се е прибрал. А заблудения възрастен турист настигнахме след 7-8 километра. Изпотен, запъхтян. И го качихме до манастира, а младока слезе да изчака другите от групата.

Наближи часът на обратното тръгване. За спомен и за здраве: миро, кръстчета, снимки на чудотворните икони… И по торбичка тамян и дафинов лист от нашия „Св. Георги Зограф” – идея подсказана ни от Велико – един неуморим старозагорски турист. Натоварени със спомени и аромат на дафина, стегнахме отново куфарите. Светите люде оцениха труда ни, благодариха и благословиха, с пожелание за нови срещи.

На тръгване използвахме корабчето, което обикаляше пристанищата на манастирите, и посетихме руския „Свети Пантелеймон”. Доста по-богат на външен вид от нашия манастир, по-лустросан. Две огромни камбани (едната – десет, а другата – шест тона) придават още по-голяма тежест на обителта. Взехме си сувенири и от него. След два часа фериботът се върна и поехме към Уранополис. Оттам с Аудито – към магистралата този път, а не край морето, където се минава през много селища и покрай стотици пътни знаци. Спирахме на две места – при Кавала и Ксанти, окъпахме се последно в Бяло море, каквото са направили на връщане Любен Петков и геологът с волвото Илко Бонев. След 8 часа през горещата Гърция, но с климатик в колата, по едно тясно планинско шосе щурмувахме Южните Родопи с хиляди остри завои. През много помашки селца минахме и по една случайност не объркахме пътя с многото разклонения. Само на две места имаше табела: Bulgaria. Най-после се озовахме пред граничен пункт „Златоград”. Нататък – спокойно, в Джебел – шкембе чорба, в Хасково – гостуване на добрия Добри Райчев. А на утрото – към Зарата.

Послепис:

На 2 август т.г. в с. Драганово, Великотърновско, с Румен Стоянов гостувахме на негов братовчед, пристигнал от Бургас за сбора на селото и да види майка си. Разговаряхме на различни теми. По едно време – за „Света гора – Атон”, откъдето малко след мен се бе върнал и Румен това лято. Домакинът извади телефона си и набра Бургас, с видимо добро настроение говори известно време. След малко подаде слушалката и на нас. Насреща – Любен Петков. И аз, който бавно загрявам, най-после зацепих, че домакинът ни е бил водачът на Петков до Зографската обител и обратно – геологът д-р Илко Бонев, интелектуалец, наш съгражданин. Ето как кръгът се затвори и светът за пореден път се оказа малък.