Гласът на Мария

От Миролюб Влахов

             За всичко, което се случи с Арчи, мнозина обвиняваха мен – някои твърде откровено и отмъстително, на моменти остро, даже злобно. Дълго опитвах да избягна обясненията. И да си прав,  колкото и последователно да отстояваш това, в края на краищата винаги настъпва момент, след който всичко вече изглежда абсурдно. Знаех, че не мога да избягна отговора, но за да съм искрена, трябваше аз самата да съм наясно с нещата повече от всеки друг, дори от самия Арчи. А не бях.

            Не издържах обаче когато Николай заяви, че съм суетна и глупава и че не знае кое от двете ми идва в повече. Отвърнах му, че суетата никога не съществува сама за себе си – поне моята не беше такава – и че Арчи заслужава суетата на една жена, дори ако заради нея се бе изправил пред собственото си саморазрушение.

            – Ти дължиш на всички ни това обяснение – настояваше Николай. – Няма да ти позволя да се измъкнеш.

           – Не съм си го и помисляла дори.

           – Не можеш непрекъснато да превръщаш всичко около себе си в декор.

           – Не ме разбра правилно. Не мисля, че Арчи е рухнал, на мен не ми изглежда така.

           – Не се измъквай. Наясно си за какво говоря.

            Беше смутен, но си мислеше, че не забелязвам неговата несигурност, която се дължеше повече на гнева и порива му за реванш, отколкото на някакво колебание или съмнение в правотата му. Изглежда обаче изобщо не си даваше сметка за това. Този разговор му струваше усилие, но бе против същността му да си  го признае. И той ще ми говори за суета.

            – Няма проблеми – изрекох бавно, почти съскащо. – Не дължа обаче никакви обяснения. Във всеки случай, не само аз дължа такива, ако въобще някой трябва да дължи нещо на някого. Нима останалите нямат вина! Ти и Поля също ли нямате? Къде бяхте преди да откриете, че трябва да има виновен и че  най-удобно е това да съм аз? Обяснявайте се помежду си, мен оставете на мира.

            Разбира се, не ме оставиха.

            Не понасям, ако някой се бърка в живота на другите с претенцията, че е гуру. И съдник, и мярка. Съгласна съм, че хората имат нужда от помощ дори ако те самите не го осъзнават, но винаги на някаква граница трябва да се спре. Зад нея душата е табу  и за най-скъпия приятел. Доста от нас дори не подозират, че се нуждаят от помощ. Това не означава, че не трябва да им се помага. Спазването на границата обаче важи за всички. По-трудно е да се определи къде е тя. Николай е от ония, които се втурват да действат късно – когато на човек може да се помогне вече единствено само с мълчание. Но за него е трудно да проумее това, съмнявам се дали някога изобщо ще успее. Всъщност суетният е той, Поля – значително по-малко.

            Можех да му кажа, че е ревлив ревнивец и да го принудя да млъкне. Можех да го нарека глиган или съсел. Той не умее да говори с обиди, приема ги за истина. Всъщност истината е, че Николай никога няма да може да ми прости, задето го отнех от Поля. Ревността изобщо не влиза в сметката – той е твърде принципен, за да си позволи такова опустошително чувство да го завладее и направлява. Станалото с Арчи е само повод да ми отмъсти. Мисля, че дълго преди това не бе наясно как точно да го направи. А нямаше и време. Беше в началото на лятото и всички очакваха развръзката.

            За разлика от тях, аз бях спокойна. Бях сигурна, че вече не обичам Арчи. И може би никога не бях го обичала. Не можех да се чувствам виновна в изневяра към отдавна отминала и неосъществена любов. Николай, Поля и другите не можаха да ми простят тъкмо това – оттеглянето от нещо, което обещаваше да бъде толкова сантиментално и романтично. Бях ги лишила от това преживяване. Дълбоко в себе си всеки има нужда от една такава история, която да му е достатъчно позната и лична, за да му вдъхва увереност, че любовта си струва жертвата или обратно. Историята бе моя и аз си я взех без да се интересувам от потребността им да я имат и те.

            Сега се чувствам достатъчно уверена. Единственото, което можех да направя за тях и Арчи, бе да се извиня. Бих го сторила, защото има значение и за мен. Спря ме това, че моето извинение щеше да им донесе усещане за превъзходство и правота, не толкова удовлетворение. Те го очакваха едва ли не като парчето виенска торта, което увенчаваше сбирките ни в сладкарница „Еделвайс” срещу старите хали. Не можех да им позволя да се почувстват победители. Това бе моя битка и те нямаха отношение към победата в нея. Аз самата не знаех, че е битка, преди да разбера, че всъщност вече е късно да я избегна, не ми се виждаше толкова жестока…

            … Отдавна бях изгубила следите на Арчи и когато миналата година го видях толкова променен, няколко минути стоях с мисълта, че не е трябвало да го срещам отново. Почувствах се възнаградена. Не ми се говореше, не знаех дали това е радост, макар винаги да съм била сигурна, че ще се срещнем отново. Това радостно чувство ме смути, може би беше малко подло, че ме обзема в такъв момент, породено именно от появата на Арчи. Не бях го виждала повече от две години.

            Тогава мраморният плочник опустя от внезапния дъжд. Неколцина притичаха и се свряха под тясната козирка на аулата. Изведнъж видях Арчи. Не забелязах откъде се появи. И той бързаше към крехката сушинка. Всъщност едва креташе, защото бе с бастун и куцаше силно подсечено с десния крак, усилията му отиваха не само да пази равновесие, а и да не оставя впечатление на човек, който се мъчи в недъга си, може би повече заради второто. Ония под стряхата, се сместиха да му направят място, несъмнено някои го познаваха. Беше мокър до кости, от фоайето на втория етаж на ректората виждах, че дрехите са полепнали по тялото му. Стряхата не вършеше работа. Дъждът продължаваше да плющи…

            Наистина бе Арчи, не бях се излъгала. Слязох на партера, разпънах чадъра и тръгнах към аулата. След няколко стъпки и аз бях мокра. Този дъжд бе любовник.

            – Здравей, Арчи.

            Очаквах, че няма да ме познае. Отвърна ми, но бе озадачен, мисля не особено приятно. Сигурна съм, че в оня момент ме взе за натрапница.

            – Забравил си ме – подхвърлих аз, надявайки се да го успокоя, и се засмях. – Казвам се Мария. Сега спомни ли си?

            Не, той не ме помнеше и се извини. Беше искрен, но все пак го оставих да се чувства виновен. Всеки би се чувствал виновен, ако не ме помни. Вече валеше по-слабо. Около нас се правеха на разсеяни, но със сигурност, въпреки клокота на улуците, ни слушаха внимателно.

            – За града ли си? Мога да те придружа.

            – Не, за махалата.

            – Няма значение, с чадър съм. Мога да те придружа навсякъде, особено ако вали.

            Исках да се пошегувам, но той остана сериозен и все още незаинтересован.  Дъждът продължаваше да ни мокри, бяхме подгизнали от главата до петите. Изобщо не си давах сметка, че с този крак ще му е трудно да върви в пороя. Стоях и го гледах доброжелателно, докато той се опитваше да си спомни откъде ме познава. Разбира се, не успя.

            Странно е, че противно на характера си, Поля също прояви враждебност към мен. Не мисля, че бяха се наговорили с Николай. Трудно е да се предвидят реакциите на Поля. Тя е чувствителна и съзерцателна и рядко предприема нещо по своя инициатива в отношенията си с другите. Голямото ú достойнство е, че умее да слуша търпеливо. Около нея винаги се върти някой, който има нужда да бъде изслушан. Но повече от съчувствие от Поля не може да се очаква, поне аз не очаквам. Тя ме обвини, че съм била жестока към Арчи. Независимо от мотивите ми, всичко приличало на отмъщение. Държала съм се като гадна мръсница, макар че тя изобщо не употреби тези думи – не знам как успяваше да каже нещо, което разбираш именно така, докато ти говори за съвсем различни неща. Предпочитала да ми го каже в очите, защото повече не можела да мълчи и защото все още ме уважавала.

            По онова време повечето от тях очакваха да се случи нещо. Появата на Арчи между нас и в моя живот ги завари неподготвени, мислеха, че е временна прищявка или случайност. Арчи остана – аз го задържах. Поля го прие първа, без да скрива възхищението си от самарянството ми. Точно това подчерта тя тогава: „Никога не съм допускала, че си самарянка.”

            По-късно обаче често ме питаше не ми ли се струва, че така само усложнявам нещата. Арчи имал достойнство и било най-малкото нетактично да се държа с него като с дете. Той бил мъж и подобно обгрижване, ако не е любов, му носело болка. Обикновено оставям въпросите на Поля без отговор. Каквото и да кажа, след няколко дни тя ще го забрави и пак ще се върне на същата тема. Всъщност нейното търпение е също чиста проба самарянство, не по-малко вредно от моето. Изглежда всеки от нас се нуждае от някаква подобна позиция, нещо като резервен и много сигурно защитен редут, на която да се връща след всичко, което му се случва.

            Свалих Николай, защото исках да го унизя. Винаги е приятно да унизиш ограничеността. Той в много неща е твърде блестящ, за да бъде естествен, а това си е ограниченост. Признавам, че не очаквах да лапне толкова бързо. Дотогава не се отделяше от Поля, беше здраво лепнат за нея. Изглежда тъкмо  това ме провокира. Обичам да поставям другите на колене. За мен това означава да се нуждаят от присъствието ми. Приятно ми е да ги виждам объркани, послушни, предани. Поля не скриваше, че е влюбена в Николай, той – в нея. Бяха си измислили една любов, за която имаха нужда да говорят. Мисълта, че са влюбени, ги упояваше. Поля не можа да ми прости, че разбих илюзиите ú. Очаквах, че ще потърси веднага обяснение или че ще изпадне в истерия. Тя се държа като мъченица, донякъде бе смешно да я наблюдаваш отстрани, дори жалко.

            – Аз наистина го обичах, Мария – каза ми един ден тя, не без усилие.

            – Но ти загуби!

            – Защото го подмами.

            – В любовта никой няма право да губи. Не разбирам за какво се сърдиш, Поля!

            Тя бе подготвена за дълъг разговор, но аз не исках обяснения.

            – Ти не се нуждаеш от него, той ще ти омръзне.

            – Ще изчакам. Обещавам, че ако си права, ще ти го върна.

            Малко след това се появи Арчи в дъжда. Поля долови промяната в мен и не се отдръпна, остана до Николай и другите. Арчи ги смущаваше, поне в началото, защото с недъга си откровено им напомняше, че са напълно нормални. Парадоксално е, но почти всеки е готов да се обиди, ако му кажат, че е нормален. Арчи ги дразнеше и с друго  – той не искаше нищо от тях и по този начин ги лишаваше от възможността да се чувстват благородни. След онази последна вечер в неговата къща всичко рухна. Те и преди вече се бяха разочаровали достатъчно от мен, дори само заради играта с Николай, и решиха, че трябва да ми отмъстят заради Арчи. Смятаха, че най-добрият начин е да ме изолират и да овесят на шията ми угризенията на вината. Не се интересуваха дали е съгласен да ми отмъстят заради него, както и не допускаха, че и аз може да съм жертва.

            – Защо не ги разкараш? – беше ме запитал много преди онази вечер Арчи.

            – Не ми пречат.

            – Досадни са.

            – Не чак толкова, не и до нетърпимост. Освен това, идват тук повече заради теб, не заради мен, научиха се да са ти приятели. Мисля, че те харесват.

            – Все едно, няма да ми върнат миналото. Изглеждат доволни от това.

            – Преувеличаваш, Ар. Искат да ти помогнат, доколкото могат. Защо не искаш да го оцениш? Ти наистина имаш нужда от приятели.

            – Грешиш – възрази той след кратка пауза. – Не мога да понасям самодоволните им физиономии.

            Помислих си, че наистина е трудно да се грижи човек за него.

            – Защо не им го кажеш?

            – Ти ги доведе.

            – Ако реша, ще ги разкарам, колко му е да ги натиря. Но по-вероятно е и аз да си тръгна с тях. Може и да не ме харесват всички, но те са моето днес.

            Исках да го уплаша. Не можех да му призная защо отидох при него в онзи дъждовен ден, защо след това го придружих до къщата при реката, защо започнах да се грижа за него и как увлякох след себе си и останалите. Сега си мисля, че просто ми е била необходима неговата преданост. Но не и благодарността му. Двете неща всъщност рядко се водят кротко ръка за ръка, може би защото в благодарността има и опит за равностойност. Никога преди това с него не сме били равностойни и аз нямах основание да му бъда благодарна за  каквото и да било. По-скоро обратното. Но може би все пак заради това, че се бе появил отново в живота ми, и този път получих шанса да съм от  значение за него.

            Не мисля, че някога го обикнах само защото беше добър атлет и вече бе направил име. Мечтаех да се докосна до него, да съм в света му, но никога не направих сериозен опит за това, струваше ми се нечестно да застана до него, ако той не ме иска. Естествено бе, че не помнеше откъде се познаваме. Всъщност познавах го само аз, не съм сигурна дали той изобщо подозираше за съществуването ми, въпреки че по цял ден висях край пистата. Очаквах да ме забележи, но не само защото не съм за подминаване и това бе очевидно. Не ми провървя и на едно тържество в гимназията, където бе поканен като бивш неин възпитаник, а аз трябваше да предприема доста сложни маневри, за да може именно на мен да се падне честта да му поднеса карамфили. Исках да го докосна, да го целуна, да постоя малко до него, но не посмях – все пак бях сред  отличниците на випуска и не бях на първа среща, а на училищно тържество.

            Не казах на другите откога познавам Арчи. Нелепо е, но за мнозина той си остана моя прищявка, която трябваше да приемат, без да могат да си я обяснят, всъщност това бе обяснението – че е прищявка. По-сетне те сами вече имаха нужда от него. За разлика от тях, аз никога не съм щадяла Арчи. Той делеше света на две – преди контузията си и след нея. Мисля, че така делеше и хората. В оня период аз бях единствената връзка между двете. Но и той не беше наясно с какво точно ги свързвам. Във всеки случай, усещаше, че има нещо, което не е изречено, но не е и необходимо да се изрича. Не мисля, че съм го подвела, стараех се да му внуша, че не го съжалявам, макар поведението ми да говореше точно обратното. От стремежите да се облече истината в перфектни обяснения най-често се раждат илюзии. Такава илюзия беше момичешкия ми блян. Не мисля, че самарянството ми е било илюзия, но и в това не съм сигурна. Ще се чувствам отвратително, ако след време сама трябва да призная, че другите са се оказали прави, че наистина съм била водена от огорчение, търсеща отмъщение.  Та той дори не ме бе отхвърлил. Но и сега, когато бях с него в къщата до реката, с Арчи не бяхме в равностойни позиции.

            Не съм се опитвала да се оправдая пред Арчи. Все пак не бях сигурна, че вече не го обичам, в тия неща човек не може да бъде сигурен докрай. Ако сега мразя нещо, то е да си създавам илюзии. Затова не мисля, че съм си играла на влюбена в него. Поля ме обвини, че съм си избрала тази роля, за да създавам илюзии на Арчи. Бил влюбен в мен. Попитах я откъде е сигурна, той ли ú е споделил за чувствата си към мен? Не, сама се била досетила, било очевидно. Всички го знаели, само аз съм се правела на сляпа. Според Поля  в отношението ми към Арчи имало нещо безнравствено. Не се съгласих с нея, но трябваше да призная, че наистина ставаше все по-трудно да го напусна. И аз като останалите разчитах да разреша всичко на последното събиране у него преди началото на лятото.

            Тогава той ни остави да се разпореждаме в кухнята и се прибра в стаята си. Поля и Николай отново бяха заедно и това някак омиротворяваше и останалите в очакването им да разберат как ще завърши вечерта за мен и Арчи. Когато бяхме готови с вечерята и салатите, Поля ме помоли да го извикам. Знаех, че ме праща нарочно, и то пред другите, но пък то бе и най-естественото – все пак бях най-близкият му човек от цялата тайфа. Само дето не трябваше да избързва да  ми напомня, сама щях да отида.

            Стаята му бе празна. Помислих, че е в някоя друга, и пристъпих да затворя прозореца. И тогава го видях. Куцаше по пътеката през задния двор. Исках да го извикам, но не можех – гласът ми остана в гърлото. Той се отдалечаваше. С неравната си мъчителна походка стигна до вратичката към реката, притвори я старателно след себе си и, без да се обръща и да вдига глава, продължи по тревясалата пътека край тополите на брега. Върнах се и казах, че Арчи не се чувства добре и че моли да го извиним, ще дойде по-късно.

        Изглеждаха сигурни, че сме се скарали. Не ги опровергах. После си тръгнах. Докато се отдалечавах в мрежестия мрак на лятото, чух че го викат. Забързах, исках да съм далеко…

        И сега не мисля, че Арчи ме обичаше истински. Ние просто се разминахме. Той бе приел съчувствието ми за преданост, а предаността за обич. Мислеше, че и аз не мога без него, но не се опитваше да ме задържи. Не можех да им обясня, че той не обичаше мен, а това, от което бе имал нужда и преди, и сега – предаността. Именно моята преданост бе връзката между двата му свята. Рано или късно щеше  да го разбере.

Вашият коментар