Гола любов

От  Христина Панджаридис

Виолета живее срещу училището. В неделния следобед момчетата прескачат оградата и играят мач или баскетбол на спортната площадка. Декемврийският сняг днес е покрил терена и никой няма желание да тича по заледеното.

Тя взима термоса със силен чай от червени плодове, проверява за ключовете, и отива на работното си място. Обикновено оставя трудоемката работа за събота и неделя. Основно почистване на класните стаи, кабинетите, физкултурния салон, останалите зали. Прозорците намръщено я гледат с петна от ръце и седмична прах. В последния ден на седмицата ги измива, за да блестят в понеделника.

Професията й не е на чистачка, но кой ли е учил за такъв и има ли изобщо подобна специалност. Работиш каквото намериш. Или за каквото те вземат. През последните пет години и половина се водеше организационен секретар на фирма за предпечатна подготовка. Накрая собственикът остана сам и изпълняваше и нейните задачи. Тя се свря тук, точно на двайсет и пет крачки от изплатения от родителите й двустаен апартамент. От източните прозорци можеше да наблюдава движението на работния си обект. Ако беше кораб, но той си оставаше основно училище от първи до осми клас.

Искаше да си прегледа пощата и да напише отговори. Компютърната зала се намираше в съседство до музикалния кабинет. Слизаш по двайсетина стълби надолу. Навън виждаш само обувките на преминаващите и краката им до коленете.

Виолета намери тази работа благодарение на случайно запознанство с майката на петокласника Даниел, който й позвъни на вратата. Събираше подписи за доброволно залесяване около училищния двор и поддържане на зелените площи. Тя го покани и написа няколко окуражителни изречения, преди да сложи подписа си. Майката на момчето я потърси, включи я в акцията, засадиха заедно три брези, една череша, бял и лилав люляк. Пиха два пъти кафе и щом разбра, че чернокосата й връстничка остава без заплата идващия месец, председателството й на родителския комитет оказа съдействие. По щастливо стечение на обстоятелствата едната чистачка заминаваше да си опитва късмета някъде из западна Европа. Втората помощ, която й оказа, беше да я насърчи да си потърси приятел из сайтовете за запознанства. Естествената блондинка постоянно го правела и наред с разочарованията намирала и сродни души.

Виолета се сдоби с работа и профил. Без снимка за начало. Не криеше истинската си възраст, четиридесет и една годишна, но лицето й повяхваше в мигове на отчаяние, разхубавяваше се при радост и комплименти. Променливост, която снимката не улавяше.

От двайсет и три дни си пишеше постоянно с един мъж. Той като нея не предлагаше фотографията си. Думите му бяха неочаквано искрени и различни. Другите мъже цинично или нетърпеливо говореха за интимност, правеха намеци. Светослав – не. Споделяха за книги, музика, мечти. Чувстваше се добре. Единственото плашещо, но кой тръгва в гората с мисълта, че там живеят вълци, беше възрастта му. Момче на двайсет и девет години отговори на обявата й, шокирайки я, че тя е “на подходящата за него възраст”. Девойките около погледа му не знаели какво искат и как да си го поискат. Тя хапливо му отвърна: “Извинявай, но ние с теб, какви общи интереси бихме имали? Освен да ми опъваш кожата на лицето и да ми поддържаш имиджа за вечна младост, не знам за какво да те ползвам?”

Е, вече го ползваше за дневник, но без много лични отклонения. Усещаше се забелязана и привлекателна. Странно й се струваше, че той не я канеше да се срещнат. Надяваше се да не е от тълпата женени, които веднага бяха й се накачали върху главата, щом се регистрира. Може би е притеснителен, ангажиран, колебаещ се. Включи компютъра и прочете отговора на мислите си: “Искам да се видим, ако си съгласна!”

Страшничко е да застанеш пред очите на млад мъж. Знаеше, че не възрастта сближава хората, и все пак… Отвърна му само с благодарност. Щеше да почисти тоалетните и коридорите, витрините на шкафовете с книги и музикални инструменти, и да си фантазира.

Търкаше петната от чашите с кафе по директорското бюро, когато чу отварянето на вратата на учителската стая в съседство. С ключове разполагаха директорката, заместникът, и тя. Ако някой от тях идваше да работи допълнително, обикновено й се обаждаха. Шумът от колите им долиташе преди техните стъпки. Крадец не би се пробвал толкова внимателно през почивен ден…

–  Влизай, тук поне можем да седнем на канапето и да се видим! – женски глас и донякъде познат.

–  Благодаря ти, сестричке. Рискуваш много за мен. Как ще ти се отблагодарявам…

–  Не мисли за благодарности! Ако премериш добрините  си, няма да ми стигнат и сто години да ти ги връщам. Уффф… студено е и тук!

–  Вечер и нощем е хладновато. Но съм доволен и на това. Канапето, плюс одеалото ми стигат.

–  Ще включа радиатора, да се стоплим. Нося ти любимата супа.

–  Без теб за къде съм? Как е мама?

–  Да те лъжа ли, че е добре. Откакто вторият й мъж те изгони от вкъщи, все те мисли. Супата направи за теб. Праща ти поздрави! Нося ти и кекс, даже още пари.

–  Милата ни майчица! Да я нацелуваш от мен! Ако беше жив татко…

–  Нямаше да се свъртаме сега в училището, а щяхме да сме у дома. Мама казва, че Любен ще омекне. Трябва му време… Мъж, който не е бил баща, живял е самотно, не е привикнал да приема другите от раз… – жената успокоява и Виолета вече е сигурна, че говори учителката по биология Анна Коева.

–  Не й давай да се притеснява! Шест години ме е оплаквала, докато бях в затвора, сега пък съм свободен, но без дом.

–  Ако нямахме семейство, можеше да се обърнем към социалните служби и да измислят решение. А то – знаят, че имаш родители, но не са наясно, че не си желан… Защо не дойдеш, въпреки него? Нека вика, нека беснее, но ще кротне.

–  Ани, жал ми е за мама. Не разбираш ли? Страдала е по мен, срамувала се е и да й причинявам още болка… Ако не излизах от онова място – никакви спирачки не бих използвал. Домът си е наш, идвам си. Майка и татко са го купили.

–  Ние с майка никога не сме се съмнявали, че ти си невинен!

–  Не съм, но поради липса на достатъчно оневиняващи доказателства и свидел, който смята, че аз съм извършителя, ме наказаха. Невинен съм! В затвора няма да срещнеш виновни. Всеки твърди, че е по погрешка там.

–  Ние с мама вярваме, че си платил грешките на други хора.

–  Платих!  Платих желанието си да напредна в кариерата на икономист.

–  Братче, аз мечтаех да стана рентгенолог, виждаш ме учителка.

–  По биология, близко до медицината…

–  Ти учи, каквото желаеше.

–  Сестричке, работех в известна фирма…  А излизам от затвора и спя в училището, където преподава сестра ми.

–  Ще се оправиш! Нали дадохме обяви за работа.

–  Мила, щом разберат откъде идвам… мястото се заема от друг.

–  Ще пропуснем този факт. Ще казваш, че си бил в чужбина. Работил си на черно, без трудов договор. Важното е да започнеш работа и тогава вратата на дома ни ще се отвори за теб.

–  Ще се превърна в благонадежния син!

–  Гадно звучи, но реалността е тази.

–  Много повече от теб искам! Не ми е приятно да се боя за теб, свъртайки се нощем тук. А денем по магазините, автогарите, изложбените зали.

–  Трима души само притежават ключове от училището. Моят е изваден нелегално. Не се притеснявай!

–  Знам. Плаща ми хотел една седмица и видяхме, че не бива заплатата ти да отива на вятъра. Заради някакво легло.

–  Намерих мотел в края на града. Набелязала съм си и две общежития към заводи. Още утре ще попитам дават ли стаи и на какви цени. За по-дълъг период ще ни направят отстъпки, предполагам. Дотогава си тук, на сигурно място. Не се коси. Най-много да те забележи чистачката. Нова е, но ми се струва свестна жена.

–  Чистачка… Млада ли е?

–  Не е възрастна, изглежда приятна, симпатична. По-голяма е от нас, но повече подробности не знам. Защо питаш?

–  Пиша си с една жена. Не я познавам, нито тя мен, и двамата не сме оставили снимките си от съображения за сигурност. Писа ми, че е чистачка. Затова полюбопитствах.

–  Не е от най-престижните работи, но дават редовно пари.

–  Пишеше ми, че е преди е била на по-хубаво място, но са я уволнили. С нея съм свободен и забравям откъде идвам. Привързах се.

–  Да не си влюбен? В жена, която не си виждал… Ако е някоя бабачка с романтична нагласа.

–  Развеселяваш ме! Тогава значи може да ме приюти при себе си за известен период, не го ли намираш за решение? – мъжът се засмя и смехът му сякаш започна да топи снегът навън.

–  Откога си пишете?

–  От двайсет и три дни. Учудих се, че ми се открива, а после го приех като знак, че ме допуска да себе си… че вдига барирата помежду ни.

–  Признал си й, че си лежал в затвора?

–  Не, това не. Затова и не й предлагах да се видим. Останалите момичета, с които общувах, след две седмици напират от интерес да те огледат външно. Харесва им да се покажат с теб покрай приятелките си, да те разходят подобно новите си обувки… Тя като мен се е стаила… по някаква си нейна причина. Но ми описа как ще изглежда спалнята й… с балдахин и лампа в арабски стил, с витражи по стъклата – от декоративно фолио, – и пердета с ресни…

–  Да не е лежала в затвора?

–  Сестричке, прекаляваш! Притеснява се от мен. По-голяма е.

–  Флиртуваш с някоя какичка?

–  Харесвам една жена на четиресет и една години.

–  Малко е необичайно за мен, но се случват и подобни връзки. Братче, радвам се за теб!

–  Разбираш ли сега, че започването на работа за мен е равнозначно на дишането ми! Голата ми любов на кого е потребна. Не мога да я поканя на среща и да те моля за пари на заем. За първа среща изкарах… Разтоварвах камион, засякох семейство, което се пренасяше. Мъжът ми даде пари. Помагах и още веднъж.

–  Светльо, ти си икономист! Необикновен талант! – въздишка: –  Свърши ли с яденето? Взела съм билети за кино, 3D, новите технологии. Ще гледаме “Хрониките на Нарния: Плаването на “Разсъмване”. После ще отидем на кафе-сладкарница. Мама те черпи за именния си ден. Привечер ще те изпратя до тук, за да изкараш нощта. А от утре… шансът ще ни помогне! Ще подготвя обяви. Ще разпитам всички приятели и познати, колегите. Нали който търси – намира!

 

Виолета долови движението на брата и сестрата. Директорският прозорец не гледаше към изхода, но можеше да се затича и да ги види от другата стая. Не се помръдна. Дишаше трудно. Изведнъж, в паметта й се изписа като широк път забрадката на баба й и беззъбата й усмивка: “Хубаво е да не се събуждаш до дядо!” Щастливо коткаше половин век до полите си мъж, шестнайдет години по-малък от нея.

Кръвта й препускаше като буен кон, а отгоре ездач беше сърцето й.

Вашият коментар