От Миролюб Влахов

Никой не очакваше, че старият майстор на велосипеди от работилничката под партера ще остави завещание. Смъртта му изненада обитателите на голямата сива къща с грапава циментова мазилка, каквато вече никъде не се правеше, и ги хвърли в недоумение. Те не бяха чували майстора да има роднини. Той се бе заселил в къщата преди всички други и макар че напоследък някои от апартаментите бяха дадени на изплащане, повечето все още оставаха оборотни и малцина от обитателите им бяха прекарали в къщата повече  от пет-шест години. Всички го познаваха, но почти никой не знаеше нещо повече за него. Това незнание бе съвсем естествено и никой не изпитваше угризение заради него. Никой не проявяваше и някаква особена или преднамерена учтивост към него и не го разпитваше за това-онова – майсторът и без това не можеше да им отговори – беше ням и прекарваше дните си в сумрачното мазе под входа. Единственият му приятел бе момчето от четвъртия етаж, чийто баща не живееше със семейството.

От Владимир Шумелов

 ЕСЕНТА В ПОЛЕТО Е ПРИЯТНА. От години не съм виждал толкова красива есен. Като си помисля, от времето, когато баща ни извеждаше мен и брат ми из пущинаците на нашето малко градче; в заблатеното язовирче ловяхме шаран, беше пълно с печурки на граничната линия на гората с полето, но навътре ни беше страх да навлезем; още по-нагоре, към подстъпите на Голямата планина, се намираше ограденото с бодлива тел ракетно поделение – там, в секретната обител служеше баща ни.

Чакам мъглата да се вдигне. В ранната утрин тя е обвила разораните височини, а в ниското, където се вие пътят, е непрогледна. Пътуваме в мляко. Студено е докъм девет часа, след това слънцето се мъчи да пробие пелената над нас: показва се един забулен светъл диск, която гледаш спокойно, и чак тогава ни стрелват първите истински слънчеви лъчи, рожби на циганското лято.

„Зазко“ е упорит като магаре – изкачва наклона по черния път на първа и с вой спира до лозето.

От Ружа Велчева

     Днес Кривундела не усещаше земята под краката си. Раздрънканата детска количка, вече изпразнена в близкия пункт за вторични суровини, припяваше на припряните му крачки.

         „Туп…туп-туп…“ Оранжевата маратонка следваше поклащането на черната…

         Две шишенца медицински спирт издуваха задния джоб на протритите дънки и това беше повод за една почти детинска усмивка на брадясалото лице на кривокракия.

         Но истинското щастие се криеше в кожената пунгия, скрита дълбоко в пазвата му…

 Миролюб Влахов

Тази  Ивана беше невисочка, слаба, руса –  както се казва, сламено-шведско руса  и с фигура, за която не бе нужно друго определение, освен че е спортна. Имаше светлосини, донякъде пъстровати, но всъщност по-скоро само загатнато пъстровати очи и не толкова загатнато смущаващ поглед – може би защото можеше да те гледа без да мига и това оставяше впечатлението за втренченост и проницателност. На моменти се изкушавах да я попитам защо ме гледа по този начин, но се страхувах, че и тя на свой ред ще ме попита по кой именно начин, а не бях измислил какво да й отговоря. Но в действителност исках, човъркаше ме да разбера какво толкова вижда, като се  е взира  така. Това не ме ласкаеше, но май по-скоро си внушавах, че не се лаская. Може би все пак начинът, по който ме гледаше без почти да мига, ми харесваше и това си бе усещане като след или пред комплимент, но не същински.

От Владимир Шумелов

– Как ти беше името?

– Адам. А ти?

– Ева. Седни тук и ме целуни!… Ей, по-леко, не хрупаш салата! Авантюрист…

– О’кей…

– Авантюрист такъв, откъсна ми езика… Чакай, трябва да ти кажа нещо…

– Мислиш, че си бременна?

– О, не ме прекъсвай, мисля, че…

– Плашиш ме.

– Успя ли да се изплашиш и ти веднъж. Мръсник… Ох!

от Ружа Велчева

„ Ще си тегля вече въжето…Писна ми да съм никой…Край…“

Сухите жилави ръце на Горан се присегнаха към най-долните клони на вековния орех, вкопчиха се здраво в тях, а босите му пети дадоха тласък на тялото нагоре към върха на дървото…

То въже нямаше – струва доста пари, но се надяваше дебелият шнур, който крепи панталона му, да го издържи…

Дясна ръка, лява ръка, тласък на петите…И Горан пълзеше бавно нагоре.

Гълъбите и гаргите по клоните подскачаха от крак на крак и с нескрито любопитство наблюдаваха тази странна птица, която напираше към тяхното пернато царство.

От Миролюб Влахов – Миролич

На Рос

            Жената зад бара бе едра и руса – естествено руса, каза си Сара, и продължи да я наблюдава, докато тя зареждаше дозата за нейното кафе в машината. Не знаеше името й, но вече се познаваха. През последните четири месеца Сара често пиеше кафето си тук, нерядко и без Иван – някак си свикна да се отбива и да сяда на някоя от масичките зад витрината, по възможност на тази с двата стола и саксийката с цвете, което като че ли бе вечно цъфтящо в теменуженовиолетово, а листата му бяха месести и големи колкото детска длан, с жилки във виненочервено, сякаш не бяха на растение, а кръвоносни съдове под нечия прозрачна кожа. Все се канеше да попита момчето, което сервираше как се казва цветето, но отлагаше, може би това бе един малък повод да дойде пак и пак.

            Оставаха десетина минути до уговорената среща и тя си представи как той влиза – висок и съвсем леко приведен, но не от прегърбване,       а от онази особена смесица на деловитост и артистичност, която излъчваше и която така незабележимо внушаваше доверие и любопитство. Представи си как затваря чадъра и го стръсква дискретно встрани от входа, а после се оглежда, но всъщност веднага отправя поглед към нейната маса, с което показваше, че винаги е готов да я потърси, че това не го унижава или наранява, че няма нищо против другите да забележат това, тя също да го забележи, но че в действителност знае къде да я открият очите му и това го радва.

            Трябваше да си признае, че бе очаквала този разговор, поне през последните шест седмици след онази знаменита нощ, когато

От Ружа Велчева

Баба Мария отдавна нямаше котка. Последната я напусна, тихо угасвайки на преклонна за посестримите си възраст и от години лежи под ружите в края на двора.  Трудно преболедува смъртта й и повече не прибра животинка до себе си – знаеше, че при следващата не тя, а котката ще тъгува за нея. Дните на баба Мария са вече преброени и тя не искаше нейното успение да ръзкъса любящото сърце на котката.

От Владимир Шумелов

Четирима са. Студенти в самото начало. Жизнени непукисти. Малко изплашени от информацията и изискванията, но сигурни, че ще се справят.

Отиват в малко градче, където търсят хотел. Първоначално опитват в манастира и мотела до манастирския комплекс, но места няма. Затова остават в хотела в центъра на града. Хотелът е с хубавото име „Милкана“. Нищо, решават те, ще преспим, а сутринта ще запалим свещи в манастира, ще обходим и пещерата. За случая са облечени спортно – джинси и якета.

От Миролюб Влахов

До този бряг пристигнах преди много години с кораб. На мачтата му имаше само едно платно, голямо колкото парче риза. Когато морето утихнеше, приспано от безветрие, използвахме веслата. Гребците никога не се уморяваха.

Брегът завършваше с ивица пясък, зад която се издигаше гъста гора. От нея долитаха крясъците на птици и животни, на плажа мъже и жени плетяха мрежи, а около тях се гонеха деца. Бях на палубата. Някъде зад острите върхари на гората се долавяха контурите на града.