От Владимир Шумелов

На 3 и 4 ноември 2017 г. в Горна Оряховица и Велико Търново се проведе Национална научна конференция, посветена на 120 г. от рождението на Асен Разцветников, организирана от Община Горна Оряховица и катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
През първия ден в Община Горна Оряховица бяха прочетени пленарните доклади от проф. Михаил Неделчев (Нов български университет в София) – „Поезията на Асен Разцветников – между „Жертвени клади“ и „Планински вечери“ или реконструкция на цялости – осъществени и неосъществени – завършени, незавършени и разпадащи се“, от проф. дфн Николай Димитров (ръководител катедра „Българска литература“ при ВТУ) – „Архетипът „Йов“ или за корените на меланхолията в „Планински вечери“ на Асен Разцветников“, от доц. дфн Пламен Дойнов (Нов български университет в София) – „Еленът и ловецът. Почерк и езиково поведение на Асен Разцветников след 9 септември 1944 г.“.

ПОКАНА

Община Бургас и Бургаска писателска общност

Ви канят

на премиерата на книгата „Ще чакам дъгата. Литературна критика, интервюта, етюди (изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017) на Владимир Шумелов

Дата: 30 октомври (понеделник), 18:00 часа

Място: Бургас, Дом на писателя, ул. „Вола“ 1

Представя: Милка Иванова

В такива условия, когато критиката бива или напълно отричана, или се правят опити за нейното реабилитиране, появата на всяка сериозна критическа книга би следвало да се тълкува като явление, което помага на организиране и дисциплиниране на литературния процес у нас.

Ружа Велчева
Из „Край“

Когато останеш сам. Насаме. Без никой. Тогава, между другото, в самотата си мислиш за майка си и баща си. В началото, между другото. После по-натрапчиво. Знаеш, че ги няма отдавна. Мъчиш се да не си представяш, но те връхлитат. Разсейваш последните им мигове с по-ранни спомени, по-безопасно. Но и те те измъчват. Всичко около тях те измъчва. Защото си виновен. Такъв се чувствам. Такъв си. И знаеш, че до смъртта си – последен от веригата – ще е така.
Понякога се чувствам празен като гроб преди погребение, както пише Имант Зиедонис в една от епифаниите си. Дори по-зле. Наистина не съм разочарован. Но съм много уморен, тъжен и угнетен. И изолиран. Трудно е да живееш сред тая нищета. Всичко е толкова грозно и посредствено и нищо не вдъхва бодрост. И особено трудно е да пишеш сред този нездравословен климат, когато си обезверен. Нужна ми е смелост (не „физическа“), за да „противостоя на присъдата на обкръжението“…
„Съществува – казва Калин Янакиев, – в глобален план съществува усещане за изчерпване на историята. Не в смисъл, че тя е катастрофирала, а в смисъл, че сме разочаровани от всички „проекти“, от „осъществяването“ на човечеството изобщо. Имаме чувството, че оттук-нататък животът ще продължава „и така нататък“. Какви са последиците за антропологията от това особено „историческо униние“? А за литературата?
Всички сме пропити от усещането за Края – като място, предел, където нещо свършва и започва друго; като финален период от време на протичане на нещо; като усещане за умора от историята, за изчерпване; но и смърт, свършек, развръзка. The End е велико парче от едноименния албум на „The Doors“ от началото на 1967 г. С тази 12-минутна песен Джим Морисън се прощава, обикновено на финала на своите концерти. В нея има убиец, Едипов комплекс и всякакви отчаяни и шокиращи работи, но за Джим тя е „сбогом на детството“. Тази песен звучи и в „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, а кавърът на Кърт Кобейн от „Nirvana“ е също толкова потресаващ. Както апокалиптичният финал на „Забриски пойнт“ с психеделията на „Pink Floyd“, както много други, за които Краят е нещо важно.
Все пак мисля, че продуктивното за писателя не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга.

Има нещо, което пречупва човек. Добре е, отвреме-навреме да има неща, които те пречупват. Писателят непременно трябва да бъде пречупван (не става дума за прословутото A man can be destroyed but not defeated. – „Човек може да бъде унищожен, но не и победен“ на Хемингуей, което като едно добле дичо можеш да четеш отзад-напред и обратно и все да е вярно). Може би за загубата, за ползата от победата, за онова време между загубата и победата, за куража и отстъплението, за успеха и престъплението, за причините на успеха, за това кои са успяващите, родените за успеха и победата, и кои са пренебрегваните, неудачниците, за падението и гения… Или самотата в крайна сметка?
И все пак понякога човек рухва – смърт на близък, раздяла, нещастна любов… Не просто те пречупва, разкъртва те, разкъсва… Въртиш се из двойнствен свят интровертно, свършен си. Връщаш се вкъщи, изкъпваш се, хапваш набързо и пийваш, без да догледаш поредния сериал, после лягаш (искаш да спиш, непрекъснато; понякога лягаш до сина си, прегръщаш го, като изкупление), дори не мислиш за жената до себе си, която те мисли и вероятно се е побъркала от любов…
Или изпадаш в депресия, а причините дявол знае какви са – лична трагедия или резултат от начина на живот. Смяташ, че светът е абсурден. („Абсурдът се ражда в това съпоставяне между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света“, пише Камю.) Че някаква гилотина е надвиснала над теб. През 1957 г. Албер Камю получава Нобелова награда за литература за есето си „Размишления за гилотината“ („Réflexions Sur la Guillotine“), което е пледоария срещу смъртното наказание. Началото му напомня много на „Хладнокръвно“ на Капоти – изтребено е семейство фермери, в единия случай малко преди Войната от 1914 г., в Алжир, а във втория през 1959 г. в Канзас. И въпросите: Защо ставаме престъпници, убийци, защо убийците се пречупват, кое ги пречупва? Кое обърква живота на един човек? А на един автор? „Никога няма да разберете какво ми причини „Хладнокръвно“. Разкъса ме до мозъка на костите. За малко да ме убие. Дори си мисля, че уби част от мен“, казва Труман Капоти.

Владимир Шумелов

Среща с литературоведа и писателя Иван Станков във великотърновското читалище „Надежда – 1869“

Литературна среща с проф. Иван Станков организира читателският клуб „Приятели на книгата“ към НЧ „Надежда – 1869“. Срещата ще се проведе на 25 октомври (сряда) от 16 ч. в репетиционната зала на читалището. Членовете на клуба ще споделят впечатленията си от първата белетристична книга с разкази на проф. Иван Станков „Спомени за вода. Dm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014).

Иван Стан­ков е български литературовед, критик, белетрист, преводач. Ро­ден е на 30.11.1956 г. в с. Го­мо­тар­ци, Ми­хай­лов­г­рад­с­ка (дн. Мон­тан­с­ка) об­ласт. Завършва средно образование в Русе (1975) и спе­ци­ал­ност­та „Бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия“ във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ (1983). Пос­тъп­ва в уни­вер­си­те­та ка­то асис­тент по дет­с­ка ли­те­ра­ту­ра през 1985 г. За­щи­та­ва док­тор­с­ка ди­сер­та­ция през 1995 г.; доцент (2001 – 2006), професор по българска литература след Втората световна война (2012). Ак­тив­но пуб­ли­ку­ва ли­те­ра­ту­ро­вед­с­ки тек­с­то­ве в спе­ци­а­ли­зи­ра­ния пе­ри­о­ди­чен пе­чат, учас­т­ва в се­ми­на­ри и на­уч­ни кон­фе­рен­ции. Лек­тор по бъл­гар­с­ки език и ли­те­ра­ту­ра в университета в Кра­йо­ва, Ру­мъ­ния (1999 – 2003). Зам.-директор на Международния летен семинар за чуждестранни българисти и слависти във ВТУ (1988 – 1991). Ръководител на катедра „Българска литература“ към Филологическия факултет на ВТУ (2015 – 2017). Преводач на румънските писатели Мирча Картареску и Дан Лунгу. Лауреат на националната награда за литературна критика „Иван Мешеков и Иван Радославов“ (2017).          

Из­да­ва литературнокритическите кни­ги­: „Скръб­ни­ят, неж­ни­ят. Ли­ри­чес­ки­ят свят на Асен Раз­ц­вет­ни­ков“ (изд. „Алфа“, В. Тър­но­во, 1993); „Йов­ко­во­то твор­чес­т­во“ (изд. „Сло­во“, В. Тър­но­во, 1995, 1999); „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (изд. „Слово“, В. Търново, 1996); „На пъ­тя на ис­то­ри­я­та. Твор­чес­т­во­то на Ди­ми­тър Та­лев“ (изд. „Сло­во“, В. Тър­но­во, 2001); „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2010); „Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2012); „Сенки на думи. Мотиви в поезията на Борис Христов“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2016); „Анчо Калоянов. Литературна анкета“ (ИК „Хермес“ Пловдив, 2017).

Автор на белетристичните книги: „Спомени за вода. Dm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014) и „Улици и кораби. Gm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2017).

И двете книги са номинирани за националната литературна награда „Елиас Канети“ – първата през 2015 г., а втората – през 2017 г. През 2015 г. „Спомени за вода. Dm“ получи Второ място в конкурса на Портал „Култура“ за принос в областта на литературата и хуманитаристиката.

Читателският клуб „Приятели на книгата“ към „Надежда – 1869“ съществува от 2015 г. Ръководител на клуба е библиотекарката Бисера Дживодерова. В него членуват над 100 читатели и писатели от В. Търново, разпределени  в четири групи – малки читатели от ЦДГ „Пролет“,  ученици от ОУ „Христо Ботев“, гимназисти от Старопрестолната гимназия по икономика и група на възрастните.

            За книгата „Спомени за вода. Dm“

„Спомен за вода. Dm“ е художествена проза. Опит да се осмисли един личен път през времена, книги и музика. Представлява бавен литературен реквием в ре-минор. Разказва за живота и смъртта на анонимно крайдунавско село и на неговите хора. Все познати неща. Но книгата не разчита нито на историите, нито на историята. Някои от случките са действителни. Останалите са истински. „Спомени за вода. Dm“ е практическо несъгласие с бързата литература. Главен герой в нея е реката Дунав, най-бавната българска река. Другите герои са хора, заминали по водата, потънали в нея, или останали на брега й. Всички те са родени от малко личен и от много чужд навигационен опит през морето на думите. В духа на добрата традиция, разказите в „Спомени за вода. Dm“ се държат за ръце. В книгата има пряка реч, но няма диалози, защото те са имитация на действителността. Тази книга се храни от другаде.“

(Анотация в books.bg и в сайта на издателство „Фабер“)

            „Рядко първата книга на един писател е толкова зряла, изящна и силна. За мен „Спомени за вода“ е покъртително четиво, сякаш е реквием за едно отминало време, толкова скъпо и близко на сетивата ми. В някакъв смисъл тези разкази
са и мои разкази – и заради Дунава, и заради годините на невинност и изострена осезаемост, когато светът се случваше пред волните ни детско-юношески очи. Този свят беше и беден, и гладен, вънкашно объркан от неприсъщи нам чужди практики, но вътрешно богат, с воля за оцеляване и спасителна наслада от простото човешко задължение все пак да се живее. Героите на Иван Станков, населяващи безименното крайдунавско Село са обобщени образи на една епоха, когато хората все още вярваха в чудеса. И те се случваха!“

Емил Андреев

„От първо впечатление изглежда като сборник с дванадесет разказа; всеки разказ е назован с някакво елементарно присъствие на природното или човешкото битие – „Мляко“, „Дъжд“, „Камъни“, „Числа“, „Хляб“, „Вода“… В действителност жанрът е неопределен, но не защото не може, а защото не иска да бъде назован. Сборник, цикъл разкази и роман биха били еднакво приложими понятия. Книгата разказва разцвета и смъртта на едно крайдунавско село от българския северозапад в продължение на няколко десетилетия преди и след „демокрацията“.

Милена Кирова

„Спoмeни зa вoдa“ нa Стaнкoв дapoвитo пpeпpaщa към твopчecтвoтo нa Йopдaн Рaдичкoв и Вacил Пoпoв, кaктo и към paзкaзитe нa Емил Андpeeв.“

Мapин Бодaкoв

„Напълно в духа на Аристотеловото учение за паметта Иван Станков тясно обвързва време, памет и въображение, за да ни внуши, че единствено съществата, които могат да си представят времето, имат и способността да помнят. В пространството на паметта живеят скъпи за нас образи, от които понякога се опитваме да се освободим. „Спомени за вода“ може да остави и такова впечатление – в някакъв момент над всичко застава желанието ни да заживеем в абсолютното пространство на чистото въображение, лишено от образи, но не и от спомените за тях.“

Ангел Дюлгеров

„Дебютната белетристична книга на Иван Станков само условно може да се нарече дебютна. Явление в съвременната българска проза е да се появи първа книга, демонстрираща толкова прецизност и завършеност на художествения свят, накратко – така готова и силна книга. Но „Спомени за вода“ е и особена книга, защото безусловно подчинява вътрешната си експериментална нагласа по отношение на езика, успявайки да постигне яснота на посланията и категоричност на емоцията, в която разказвачът на спомени е едновременно във и отвъд себе си, с памет, действително залята от водата на миналото (според собствените му признания), но и с гърди, дишащи кротко и дълбоко в същата тази вода. […]„Спомени за вода“ съдържа дванадесет разказа, оглеждащи се един в друг посредством общото си време, събития, образи. Мястото, за което се разказва, е познатият в литературата ни български Северозапад покрай Дунава, но душата на Йордан Радичков не е единствената в кошницата, над която писателят Иван Станков е бдял и която е носил със себе си през всичките години на пътуване и дълбоко вглеждане в написаното по стотици страници. Неосветените дворове на Радичков и умиращото вечно Село на Васил Попов са сред разпознаваемите тонове в красивия реквием на миналото у Станков, но заедно с тях „Спомени за вода“ вгражда в себе си рафинираното многогласие и на други мощни български класици. […] Същевременно „Спомени за вода“ е и книга, която без смут гледа право в очите своята лична, съкровената памет, изговаря имената на хора от семейството, от рода, разказва именно техните съдби, прехождания в отвъдното и завръщания в света на тукашното. Защото паметта е мощният художествен генератор, който задвижва всички разкази от „Спомени за вода“, а първият и последният текст от цикъла жестово я проиграват посредством кодовите състояния на пробуда и сън, отварящи цепнатините между времената, за да съхранят с неистови усилия живота („Мляко“) или да преминат с пречиста молитва в смъртта („Бряг“). И едновременно с това  книгата е по характерен начин локализирана в мястото и времето, за които разказва, и това действително я прави част от едно общо битие, в което можеш с любовна носталгия да се (само)разпознаеш.“

Гергина Кръстева

Владимир Шумелов е роден на 20.10.1958 г. в Перник. Завършва специалността „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1982). Живее и работи във В. Търново. В началото на 90-те години на XX в. е асистент по общо езикознание във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Един от основателите и председател на Сдружение на литературни дейци „Света гора“ във В. Търново (от 1996 г.), член на националното Сдружение на български писатели (от 1999 г.). От 2009 г. е в Управителния съвет на новоучредeното Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“ – В. Търново. Един от основателите на Сдружение „Клуб на дейците на културата – Велико Търново“ (2016). В пе­ри­о­да след 1990 г. има над 450 пуб­ли­ка­ции: бе­лет­рис­ти­ка, пуб­ли­цис­ти­ка, есе­та, пре­во­ди, ста­тии, ре­цен­зии, от­зи­ви в на­уч­ни из­да­ния за ху­ма­ни­та­рис­ти­ка и сбор­ни­ци; редактор на книги от различни жанрове, автор на предговори към тях; редактор на юбилейни вестници във В. Търново („Гайда“, „Земята на българите“, „Велико Търново“, „Независимост“), автор и редактор на статии за енциклопедии. Публикува многобройни критически статии и белетристични текстове в специализирани литературни сайтове в интернет. Главен редактор и редактор в различни културни издания: в. „Артфорум“ (1997 – 2002), алманах „Света гора“ (от 1997 г.), в. „Литературен бюлетин“ (2013) и др. Гост-редактор на специален български брой на френското списание за новелистика „Брев“ (Brèves, № 58, 1999). Негови текстове са публикувани на френски, английски, сръбски, македонски език.

През 2012 г. печели Втора награда в конкурса за Кратка проза на електронните списания „LiterNet“ (България) и „eRunsMagazine“ (САЩ – Канада) – разказа „Майната ви“; през 2013 г. – Втора награда в Националния конкурс за разказ на младежка тема на Община Варна – разказа „Пътеката“; през 2014 г. – Първа награда за проза с разказа „Пърформанс на пчелата в полет, ден преди…“ в националния конкурс „Дървото на живота, посветен на Станка Пенчева (Стралджа); през 2015 г. – Втора награда в конкурса „Любовта в края на кабела“ на Фондация „Буквите“ – за „Разговорът“; през 2015 г. – Втора награда за разказ в Третия национален конкурс на сайта за литература „e-Lit.info“ и Община Троян „Любовен човек“ – за „Любов, отново“; през 2016 г. – Първа награда за разказ в конкурса „Атанас Липчев“ (Варна) – за „Фотоувеличение“; през 2016 г. Първа награда в конкурса „Дървото на живота“, посветен на Станка Пенчева (Стралджа) – за „Деветият кръг“; през 2017 г. – Втора награда в конкурса за Кратка проза на електронните списания „LiterNet“ (България) и „eRunsMagazine“ (САЩ – Канада) – за „Фотографията“.

От началото на 2013 г. работи като гл. експерт и координатор в Дирекция „Култура, туризъм и международни дейности“ на Община В. Търново.

Автор е на книгите с разкази и новели „Двойно“ (1994, изд. „Елпис“, В. Търново; Голяма награда за дебютна прозаична книга „Южна пролет’95“, награда „Дебюти“ на фондация „Славяни“), „Между Бекет и Аз“ (изд. „ПАН-ВТ“, 1998; изд. „Фабер“, 2003, В. Търново; Национални награди „Интелект’98“ и „Светлоструй’99“), „И така нататък“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2007), „Каквото дойде. Четири писма за любовта“ (2014); на книгите с есеистични и литературнокритически текстове „Накърнимото“ (2004, ИК „Жанет-45“, Пловдив), „Цветните спомени на греха“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2009), „Лисица в кокошарника“ (критически етюди върху книги и литературни градове, изд. „Фабер“, В. Търново, 2013), „Pink Floyd (елипси)“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013), „Ще чакам дъгата“ (изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017); съст. на „Биобиблиогрпафия на Владимир Шумелов“ (2015).

На 1 септември 2017 г. бяха оповестени резултатите от Петнадесетото издание на конкурса за Кратка проза на авторитетните литературни електронни издания LiterNet  от България и американо-канадското eRunsMagazine. Второто място е отредено за Владимир Шумелов от В. Търново за разказа „Фотографията“ / „The photograph“, заедно с Красимира Зафирова (Перник, 1957)  за „Великите сили“ / „The Great Powers“, първото е за „Тренировка / Training“ на Мариета Йовчева, а третото си поделят Оля Стоянова (София, 1977) с „Чудесата на крайните квартали“ / „Miracles on the outskirts of the city“ и Силвия Маврикова (1978) със  „Смехът“ / „The laughter“.

Според регламента конкурсът е анонимен. Кратките разкази трябва да бъдат в обем до 1800 знака. Журито, оценявало текстовете е в състав: Николай Фенерски, Веселин Веселинов и Георги Чобански. Кратката проза на Владимир Шумелов печели за втори път конкурса след Второто място за „Майната ви“ / „Fuck you“ през 2012 г. Всички наградени текстове са преведени на английски език и публикувани в ЕС LiterNet и eRunsMagazine. Предстои издаването на електронен двуезичен сборник с кратка проза, в който ще бъдат включени всички текстове, наградени през 15-те години, откакто съществува Конкурса за кратка проза.

През годините в него призьори са били млади и известни български творци от различни поколения: Петър Чухов, Валери Стефанов, Христо Карастоянов, Владислав Василев, Тони Теллалов, Ясен Василев, Калин Василев и др.

От Владимир Шумелов

След книгите на Панайот Димитров-Понката, това е книжно тяло от втори достоен търновски скулптор, с което се запознах и чрез което Ненко Маров се завръща чрез спомените за своето и българското минало към равносметката и оценката на свършеното. Мемоарната книга „Такъв-онакъв“ е шеста поред и излиза посмъртно за проф. Ненко Маров (1933 – 2011). Тя продължава поредицата от творби под заглавието „Властелините на Копса“, като се налага уточнението, че Копс е едно от тракийските имена на Подбалкана, което днес знаем като Розовата долина. Сам авторът е роден в с. Каравелово, Карловско, а в книгата си той е уловил духа на това място чрез пресъздаване на времето, хората и събитията от близкото минало (разказът му започва от детството, преминава през годините, та до студентството в София); и тази наистина талантлива художествена проза често се опира на нови факти, на истории и митове, герои и съдби, свързани с Копса, която той никога не беше напускал и се стремеше винаги да се завръща там, в своята Итака.

Все пак, големият скулптор Ненко Маров завършва Художествена академия в София при проф. Иван Фунев, а от 1966 г. е преподавател по скулптура във Великотърновския университет и няколко поколения скулптори, завършили Факултета по изобразително изкуство (ФИИ) в старопрестолния град, са горди, че са били негови ученици. Той е сред основателите на ФИИ и катедра „Скулптура“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.Стилът му е декоративно-монументален, а предпочитаните материали – бронз, дърво и камък. Тематиката, в която се изявява, е от времето на Втората Българска държава и Възраждането. През годините участва активно в наши и международни изложби, получава престижни награди за своите творби, а като негови най-известни работи можем да определим декоративния монумент „Лъвът“ на входа на Царевец, фигурално-портретните паметници на Никола Пиколо, Стефан Стамболов във В. Търново, подпоясен паметник на Васил Левски в с. Орешак и др. Работи и малка пластика, в която се усещат много добре необременените му и освободени от творчески и идейни задръжки пориви.

Ненко Маров. Такъв-онакъв. Изд. „Ивис“, В. Търново, 2015.

In Memoriam

Не­дял­ко Ча­лъ­ков е роден на 12.08.1940 г. с. Але­ко­во, Ве­ли­ко­тър­нов­с­ка об­ласт. За­вър­ш­ва сред­но об­ра­зо­ва­ние в род­но­то си се­ло, а вис­ше във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ – спе­ци­ал­ност „Бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия“ (1967). Ра­бо­ти ка­то стро­и­тел, по­щен­с­ки раз­да­вач, слу­жи­тел в Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия в Габ­ро­во. След за­вър­ш­ва­не на вис­ше­то си об­ра­зо­ва­ние е учи­тел в гр. Ис­пе­рих, ди­рек­тор на ос­нов­ни­те учи­ли­ща в с. Рай­ков­ци и с. Дрен­та, Ве­ли­ко­тър­нов­с­ка об­ласт, как­то и на До­ма за си­ра­ци в с. Але­ко­во. Дъл­го­го­ди­шен жур­на­лист, бил е ре­дак­тор в лом­с­кия вес­т­ник „На­род­на три­бу­на“; за­веж­дащ от­дел „Кул­ту­ра и об­ра­зо­ва­ние“ в ок­ръж­ния вес­т­ник „Сеп­тем­в­рийс­ко сло­во“, Ми­хай­лов­г­рад (дн. Мон­та­на); пред­се­да­тел на Ок­ръж­ния клуб на мла­да­та ху­до­жес­т­ве­но-т­вор­чес­ка ин­те­ли­ген­ция. От 1970 г. е ре­дак­тор в БНТ – те­ле­ви­­зи­он­но сту­дио В. Тър­но­во, къ­де­то ра­бо­ти до 1993 г. Ав­тор е да де­сет­ки до­ку­мен­тал­ни фил­ми – ис­то­ри­чес­ки, фол­к­лор­ни; пи­ше по­зия и пуб­ли­цис­ти­ка. След средата на 90-те години на миналото столетие се за­ни­ма­ва с из­да­тел­с­ка дей­ност.

Из­да­ва кни­ги на мла­ди ав­то­ри. Гл. ре­дак­тор на в. „Недел­ник“ – В. Търново (спрял да из­ли­за в края на 90-те го­ди­ни) и на спи­са­ни­е­то за еко­ло­гия и ху­ма­ни­зъм „Ба­сейн на Ян­т­ра“. Учас­т­ва с ци­къл сти­хо­ве в ал­ма­на­си­те „Ян­т­ра“ и „Лю­бов­на ли­ри­ка“, в ли­те­ра­тур­ния сбор­ник „На­деж­ди­те на „На­деж­да“ (1994), в ан­то­ло­гия „Тър­нов­с­ка по­е­зия“ (1996) и др. Съставител на поетическата „Антология Търновград“ (2008). Не­го­ви сти­хо­ве са пре­ве­де­ни на рус­ки, ру­мън­с­ки, ук­ра­ин­с­ки език, казахстански, македонски, сръбски и полски език. Пре­веж­да сти­хо­ве на свои ко­ле­ги от те­зи стра­ни, ко­и­то пуб­ли­ку­ва в ли­те­ра­тур­ни из­да­ния. Лауреат на национални и международни литературни награди. Член е на Съюза на българските писатели.

Ав­тор е на кни­ги­те „Вър­ху жа­ра­ва стъп­вам“ (сти­хот­во­ре­ния, 2000), „Мо­и­те не­заб­ра­ви­ми сре­щи“ (спо­ме­ни, ин­тер­вю­та, не­пуб­ли­ку­ва­ни пис­ма, свър­за­ни с жи­во­та и твор­чес­т­во­то на 16 из­тък­на­ти бъл­гар­с­ки по­е­ти, пи­са­те­ли, ху­дож­ни­ци, ак­тьо­ри, 2003), „Моята тъща“ (спомени, 2005), „Самотен под дъжда“ (лирика, 2005), „Сълза от моята вселена“ (стихотворения, 2010), „Долетели птици“ (спомени, 2011), „Благословено утро“ (стихотворения), „Докоснати струни“ (стихотворения, 2016).

Умира на 22.06.2017 г.

Поклон пред паметта му!

От Владимир Шумелов

На 10 май в зала „Европа“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ гостува група от руски писатели и гр. Варна. Представен бе сборникът с участници в литературната асамблея „Слово и дело“ „Россия – Болгария. Слово и дело“ (2016), издание на Московската градска организация на писателите от Русия. В обем от 216 с. са публикувани творби от 27 руски и български писатели в различни жанрове, повечето от които непосредствени участници в проведените през миналата година две издания на асамблея „Слово и дело“ в България, Санаторно-оздравителен комплекс (СОК) „Камчия“. В изданието със свои творби участват и четирима великотърновски автори: Сава Василев (с разказа „Бабушкин орешек“, пр. Надежда Терзи), Снежана Иванова (с поезия), Радослав Радев (с проза – „Словесни инсталации“), Владимир Шумелов (с разказите „Деветият кръг“ и „Разговорът“).

В Бургас излезе съпътстващия сп. „Море“ литературен алманах „Бургас“ (2017) с водеща тема „Литературна география“. Наред с творби на автори от Бургас, Пазарджик, Шумен, Казанлък, Русе, Пловдив, Котел, Перник и София, Велико Търново е представено от имената на Снежана Иванова, Янислав Янков, Сава Василев (и починалият преди година Ивайло Иванов, който неизменно свързваме с поезията на Великотърновския университет) – стихове, както и Владимир Шумелов с разказа „Плутон“. В алманаха присъства и критическо-есеистичен блок.

От печат излезе вторият литературен сборник с творби на 70 български автори от различни градове, страни и континенти със заглавието „Часовниковата кула“ (изд. „ДиМакс“, С., 2017, 312 с.). Това е втори по ред литературен сборник след „Черга пъстроцветна“, подготвен за издаване от редакционния екип на www.EuroChicago.com. Изданието е снабдено с поздравителни думи от Иван Анчев – Генерален консул на Р България в Чикаго, „Предговор“ от Виктор Хинов и завършва с „Послеслов“ от редактора на книгата Мариана Христова. Освен автори от различни селища на България, в сборника са включени и творци от САЩ (Чикаго, Маями, Индианаполис), Обединеното кралство (Лондон, Кеймбридж), Франция, Кипър, Гърция, Нова Зеландия, Швейцария. За разлика от предишния сборник, който съдържа творби, публикувани в специалната литературна притурка на www.EuroChicago.com от предходната 2015 г., тук периметърът от автори е разширен. В изданието са включени и произведения от великотърновски автори: разказът на великотърновската писателка и поетеса Ружа Велчева „Здравей и сбогом в Ла Игера“, поезия на Петър Пацев, Невена Стоянова, Таня Мезева (Г.Оряховица), Дочка Василева (Г. Оряховица, разказът „Наследница“), Симеон Коев (разказите „Смъртта чака на покрива“ и „Пръстенът“).

В. „Словото Днес“ (бр. 18, 11.05.2017 г.) – орган на Съюза на българските писатели, отделя една страница с поезия от Янислав Янков (с. 8): сихотворенията „Рибарят“, „Мигове“, „Удавниците“, „Мария на художника“, „Прозорец“, „Ние още носим…“, „Опасност“, „Ловци на птици“, „Сенки“, „Измолено стихотворение“.

IN MEMORIAM

Почина Георги Витанов Богат

(1948 – 2017)

На 30 март 2017 г. в Чикаго почина българският писател Георги Витанов Богат, малко преди да навърши 69 години.

Той е роден на 5.05.1948 г. в Добринище, Благоевградско. Завършва средно специално училище по приложни изкуства в София, както и Националната художествена академия. Работи в областите промишлен дизайн, металопластика, пластика от дърво, проектиране на интериор и фасади. Негови пана са собственост на частни колекции в България и Западна Европа. Автор е на серии бижута в античен и старинен български стил.

Пише от ученическите си години. Негови поетични и прозаични произведения са преведени на английски, френски и немски език. Лауреат е на редица литературни конкурси. Георги Витанов Богат е един от основателите на Съюза на българските писатели в САЩ и по света и негов председател.

Дебютната му книга с разкази и новели „Козомания“ излиза през 1985 г. и печели наградите „Южна пролет“ и „Светлоструй“. Въпреки отличните отзиви и препоръки от известни литератори издателствата отказват да го печатат, отказват му публикации във вестници и списания (с изключение на сп. „Отечество“ с гл. ред. Николай Хайтов). От печат е свален и сборникът му с разкази и новели „Червена книга“.

В годините на т.нар Преход емигрира със семейството си в Чикаго, САЩ. В Америка продължава да твори, създава Съюзът на българските писатели в САЩ и по света (2010 г.), както и годишника на Съюза „Любослов“ (2012 г.), от който досега са излезли пет книги. Съюзът е основан в Чикаго и е регистриран по всички закони на щата Илинойс и Федералните закони на страната. Основната му цел е да популяризира българската литература в Америка и по света, да подкрепя и насърчава творците на българското слово навсякъде, където живеят българи (а днес българите по света са една четвърт от населението на България). В предговора си „Антиносталгин“ към бр. 2 на „Любослов“ (2013 г.) Г. Витанов Богат пише: „Но в едно съм сигурен. Написаното тук къде с повече, къде с по-малко майсторство и творчески потенциал, но с любов към българското слово, е плод на носталгията. Изкуството е рожба не на щастието и радостта, а на болката“.

Поклон пред светлата му памет!

Владимир Шумелов

ПОКАНА

Регионална библиотека „П. Р. Славейков“ – Велико Търново

Ви кани на премиера на книгата „Ще чакам дъгата“ на Владимир Шумелов

С участието на проф. дфн Сава Василев, д-р Радка Пенчева, Снежана Иванова, Яна Ленова-Димитрова
Дата: 16 март (четвъртък) 2017 г. | 17.30 ч.

Място: Велико Търново, Регионална библиотека „П. Р. Славейков“, ул. „Иванка Ботева“ 2

За книгата:

            „Ще чакам дъгата. Литературна критика, интервюта, етюди“ (ред. д-р Радка Пенчева, изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017, 280 с.) е пета по ред книга с литературна критика и есеистика на Владимир Шумелов след излезлите досега „Накърнимото“ (ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2004), „Цветните спомени на греха“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2009) и „Лисица в кокошарника“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013) „Pink Floyd. Елипси“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013) и донякъде е тяхно продължение, ако изобщо писането за книги има някакъв лимит. На практика сборниците се опитват да дадат някакъв индиректен отговор на три фундаментални въпроса: Защо (не) четем?; Защо пишем?; Защо издаваме? Те се занимават с „езиците“, техниките на писане, контекста на раждането на творбите и съдбата на техните автори, за да достигне авторът по различни пътища до немалко скептични отговори относно съдбата на книгите.

В структурата на новата литературнокритическа книга „Ще чакам дъгата“ са включени раздели с литературна (оперативна) критика (за български и чужди автори и книги), интервюта (които липсват в предишните подобни сборници) и етюди, обединяващи различни по характер есеистично-публицистични текстове. Броят на статиите и отзивите в литературнокритическия раздел е 62 (писани, с малки изключения, за преводни и български книги от последните няколко години – авторски, антологии, сборници, периодика, от които 15 са за преводни заглавия и 47 – за български книги), на интервютата – 2, и 4 етюда.

Както и предишните книги в този жанр, и тази не си поставя за цел да преподрежда, йерархизира и систематизира факти и ценности в литературата, а изборът на заглавия и автори е по-скоро случаен, „дневников“. И тук, наред със скепсиса от литературната действителност, има нещо, което е по-близо до оптимизма. Може би не е случайно, че първият текст е назован „Човек не умира“, а последният „Започвам“. Металитература, която в последна сметка, независимо от качествата на литературата, я разглежда като източник на вдъхновение, форма и начин на живот, „преминаване под дъгата“, за да получим небесната защита.

За автора:

Владимир Шумелов (1958, Перник) е завършил специалност „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Живее и работи във В. Търново. Един от основателите и председател на Сдружение на литературни дейци „Света гора“ във В. Търново (от 1996 г.), член на националното Сдружение на български писатели (от 1999 г.). От 2009 г. е в Управителния съвет на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“.Член на Контролния съвет на Клуба на дейците на културата – В. Търново (2016).

Лауреат на националните литературни награди „Южна пролет“ (1995) „Интелект“ (1998) „Светлоструй“ (1999) „Дървото на живота“ (2014, 2016) „Атанас Липчев“ (2016) и др. Негови текстове са превеждани на френски, английски, сръбски и македонски език.

Автор на книгите с разкази и новели „Двойно“ (1994), „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003), „И така нататък“ (2007); на книгите с есеистика и литературна критика „Накърнимото“ (2004), „Цветните спомени на греха“ (2009), „Лисица в кокошарника“ (2013), „Pink Floyd“ (елипси) (2013), „Ще чакам дъгата“ (2017).