От Иван Енчев

(Продължение)

2

И Бог създаде човека по Своя образ:

по Божия образ го създаде:

мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови.

И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте,

напълнете земята и обладайте я…

БИТИЕ  1: 27,28

Петров пак беше поизлязъл на тясната тераса пред болничната стая. Душата му се стягаше като в затапена бъчва, в която ферментира прясно вино, готово на експлодира. В малката градинка нисък вятър подритваше окапалите листа на есента и размиташе за гости: бели вихрушки и кашлици. По близкото небе се побутваха едри черни слонове. „Пасат по сините поляни роса за водопади – мислеше си той. – Скоро ще поръсят всичко живо със своите пръскала. Без капчица свян.” Като гледаше тази есенна панорама, Петров неусетно нагази до колене в ручея на далечните си младежки спомени.

Кой ли няма своите мили волности, изприпкали зад хълма на младостта като хубав изпуснат дивеч! Вече толкоз години едно чернооко очарование съпътстваше живота му с очакване и надежда за някакво чудо. То го подмладяваше. Избавяше го от острите зъби на сивото ежедневие. Ловджийската хрътка, изплезила език за своя дял от делничните огризки на ловеца. Озверена. Слухти навред. Души да помирише следата на избягалия хубав дивеч, но все не успява да налучка вярната пътека към неговото далечно леговище.

От Иван Енчев

Любовта не обича сравненията.

Петър ДЪНОВ

1.

Човек не бива да се окайва, когато постъпва в болница заради някое тежко заболяване. Да се моли Богу там да не се зарази с бацилите на още по-коварно страдание: съмнението…

Вчера към обед, още щом свали виолетовата си вратовръзка и съблече добре изгладения светъл костюм, Панчо Устрема с нежелание навлече широката пижама и се преобрази в притеснения петдесетина годишен пациент Панайот Петров Тракийски – слабичък средно висок мъж с бледо изпито лице, светещ поглед и сребриста къса брада.

По това ничие време в болничната стая денят дремеше като гурелив котарак край угаснала печка. Той миришеше на спарено и хич не забелязваше мързеливия стенен часовник, който безгрижно показваше пет часа след пладне. През затворения прозорец умореното есенно слънце надничаше бегло като отегчена санитарка след главна визитация. Отвън навяваше резливичък хлад. В кьошетата на стаята прозираха петна от мухъл с мирис на безизходица. По стените личаха следи от убити комари и хлебарки. На лично място висеше стенен календар за миналата година. Редуващите се тук болни не го сменяха, не заради снимката на разголената жена, а за да живеят с чувството, че така крадат поне една година от изтеклото време, от предишните си радости и илюзии.

От Йордан Атанасов

Автобусът пъшка, двигателят ръмжи от зор нагоре по път, който змийски се вие към сърцето на планината.

Ето ги боровете, къпините, дивите череши и круши… Движи час и нещо. Най-после изхърква за последно, спира на километър от болницата, защото пътят нагоре е в ремонт. Продължаваме пеша. Няколко човека  – раби Божии сме, и всичките с  дихателни болежки, пъплим нагоре към санаториума. Лек ще търсим. Високо при Него. По пътя се опознаваме: турци, цигани, българи, власи – все социално изпаднали. Кой от къде е и що е, се питаме. На пресекулки говорим, въздух не достига до целите бели дробове… И пътеката ни се вижда черна. Влизаме в един от блоковете, единствен от седемте крила, който работи т.е. приема… лекува. Останалите са изоставени на произвола на времето и на любителите на скрап. Спираме в просторното фоайе и отправяме поглед към вратата с надпис: Приемна.

– Само по един – провиква се отвътре женски глас.

Дойде и моят ред: Една дама на средна възраст, възпълна, с изрусени коси и уморени очи, протегна ръка и любезно изрече:

– Документите, моля: лична карта, направление, здравен картон, снимки, епикризи от лечение, решение на ТЕЛК ако имате, за да не плащате престоя…

Пишеше някъде и говореше между това за реда в санаториума. Като привърши, ме насочи към стаята със санитарките:

– Господине, кажете им да ви заведат в 68-а стая, тя е с три легла, виждам, че сте интелигентен човек, да ви е по-спокойно. Другите стаи са с по 8 човека. Ако има нещо, може да ме питате по всяко време – усмихна се и сякаш ми намигна с две очи или просто с едновременното им затваряне искаше да каже, че разговорът е приключил.

Санитарката взе, каквото ми се полага от склада, и ме поведе към стаята. Оправяше леглото, като не пропускаше да се наведе така, че задникът й да лъсне няколко пъти. Видяха се и розовички гащички.