От Сава Василев

Алхимия на постоянството

(разказ от Асен Калудов в антология “Море”)

Захори влезе в заведението последен и видя масите здра­во обкръжени от дузина мъже и няколко жени, размесени между тях като уиски с кубчета лед, защото горещата кръв на мъжете и хладната кожа на жените в този късен час все по-силно се нуж­даеха една от друга, точно както аз от това питие, ка­пи­та­­­не, което благоволи да ме почерпиш и, надявам се, няма да ка­раме Розата дълго да чака за второто, понеже едно пиене, на­ли така, за мъже като нас си е нищо и половина, само на­ча­ло на сладък разговор за световни неща тук, на сушата, иначе как ще се разтвори онова, дето се е спекло в душата (виждаш ли парченцата твърда вода как се разхождат в шотландския спирт на тарикатите с гайдите, още малко и съвсем ще из­чез­нат), обаче не ми казвай, че става и с нашенско питие, че ра­кията ни е къде по-добра от разните вносни пиячки, защото то нашето все е по-хубаво, пък я докъде я докарахме;

От Никола Радев

(Откъс от романа „Когато Господ ходеше по земята“)

От Сава Василев

* * *

      Сутрин светът прилича на изгризана ябълка, от която остават неприятни парченца между зъбите и лепкавина по върховете на пръстите. Ето че първата мисъл, появила се в съзнанието, й преди да отвори очи, прозвучала афористично. Онова, оцелялото от цялата нощ – думи, чувства, илюзии, утаено дълбоко във всяка клетка, чак до най-нежните окончания на разглобеното й тяло, сега изплувало на границата между съня и реалността и се превръщало в афоризъм.

      Отворила очи. Ленив и сънен, денят бавно се промъквал през прозореца. Близо до главата й смърдял пепелник, препълнен с угарки. Край пепелника се търкаляла нахапана ябълка – афоризмът, промъкнал се през лабиринтите на съня, си имал свое тъжно олицетворение.

От Сава Василев

Чисти грехове

Разказ на Асен Калудов във в. “Литературен свят”

      Чувството за вина ме напусна окончателно. Сега се стра­ху­вам за чуждата, защото съвестта ми е така устроена – да по­ема тежестта на хорските грехове, а за собствените да не­хае. Някога си внушавах противното. Казвах си: душата първом тряб­ва добре да изпосталее, да си отхрани свой глад, че да раз­бере що е грях. Нататък е лесно. А излезе иначе…

      Всичко започна с приятелството. То нали е най-силното и най-слабото между мъжете – каква вина тогава! Преди да го про­веря истински, реших да го разпъна върху листа. Първото из­ре­чение гласеше: „От тук до онзи полигон са стотици ки­ло­мет­ри разстояние, а телефонният кабел ги скъсява и прави гла­совете опасно близки.“ Сложих точка и зачаках – дано тя спа­си обърканите ми и недописани мисли до по-добри времена.

      Докато чаках, Мария започна да ми се обажда по никое вре­ме и да подрежда нещата със „сега“ и  „днес“, но за мен всич­­ки „сега“ означаваха „утре“. Така изпреварваше утрото (всъщ­­­ност тя изпреварваше толкова излишни неща), защото зна­е­ше, че сме безвъзвратно закъснели. Свързваше ни не само те­ле­фонът. Още докато ни запознаваха, открих, че в джобовете си кри­ем магнити, които непреодолимо ни привличат. Казах си: джо­бът е опасно нещо, защото може да побере и онзи магнит на ду­шата, за който в тялото не е останало място.

От Сава Василев

НИКОЛИНА 

      бележки от едно пътуване

След онзи разговор появяването му през октомври не ме изненада. Денят беше непривично топъл – един от онези случайно изпаднали от кошницата на лятото дни, които приличат на лъскави монети по пътя към вечността. Колата подмина разклона и спря на двадесетина метра в първата отбивка. Хлопна вратата, подпря се на калника и запали цигара. Димът се стрелна лек и незабележим като след пистолетен изстрел. Точно така – като изстрел в тишината, която бавно ме превземаше.

      Изчака спокойно да приключим работата по терена и едва тогава ми махна с ръка. Какво пък, и това си е среща...

      В колата мълчим. Асен гледа разсеяно пред себе си и рисковано изпреварва. Зад привидно леките движения на волана избива истинският му характер – агресивен и неотстъпчив към останалите по пътя. Винаги сядам на задната седалка. Там ми е широко и удобно; освен това мога да наблюдавам лицето му в огледалото за обратно виждане – сега малко отегчено и измахнато след продължителното пътуване.

      – Искам да започна отначало. Искам да си припомня цялата азбука, преди да започна да пиша отново!

От Сава Василев

ФАРОПАЗАЧКАТА, КАПИТАНИТЕ ОТ ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ И ПАПАГАЛИТЕ

    разказ от Асен Калудов в окръжния ежеседмичник в. „Пролет“

      Между две отпрани дъски, на самия край на кейчето, Ставраки и Момчето ловяха риба. Откъде се взе малкият му приятел, Ставраки не разбра. Такива момчета в градчето колкото щеш. Лете повечето носеха увиснали в раменете моряшки фланелки и ловко цвъкаха слюнка през зъби… Момчето идваше всяка сутрин и сядаше от лявата му страна. Струваше му се, че там рибата кълве повече. Ставраки свикна с него; носеше втора въдица и още малко храна в кошчето. Е, случваше се Момчето да се появи чак привечер. Тогава Ставраки му показваше уловената риба, обаче за изтърваната премълчаваше. Беше най-старият от рибарите и отдавна не излизаше с другите в морето. Момчето ловеше ловко. Понякога рибарската му чанта натежаваше повече от кошлето на Ставраки.

      – Кхе! – казваше старецът, а Момчето не разбираше дали му се присмива, или кашля. – Имаш лека ръка.

      Ставраки вареше рибата на чорба или я печеше, а Момчето донасяше новини от градчето. То беше малко градче, с тясна ивица едрозърнест пясък. В единия му край, като изхвърлени от морето, се белееха няколко рибарски хижи, оплетени в мрежи и сухи крайбрежни тръни, които вятърът късаше от скалите и търкаляше към брега.

От Сава Василев

* * *

Ръкопис на Асен Калудов в синьото тефтерче

След продължителното препускане с бойните колесници, в което сам бе взел участие, императорът си почиваше на носилката, закре­пена върху гърбовете на два обозни коня, обкичени с пера и намет­нати с пурпурни плащеници. Около него се простираха плодни земи, шумяха пенливи потоци; между вековни дървета, подплашен от звъна на оръжието и войнишките гласове, прибягваше наплоден дивеч.

      Все още възбуден и доволен от зрелището, което беше доставил на изморените си войници, Траян се вслушваше в тътена на двата легиона, покрити с прахта и славата на толкова отвоювани земи и битки. Палещото слънце на Тракия вещаеше края на лятото и още повече го караше да бърза на север, към земите оттатък Хемус, къ­дето навярно вече беше стигнал неговият челен отряд. Императорът разхлаби ремъка на шлема си, помисли малко, после го свали; нали тази земя беше негова, послушна на императорската му десница– от какво следваше да се бои. И като повика най-близкия от свитата, заповяда да му донесат вино, а на войни­ците – да пеят.

От Никола Радев

„Отървах се само аз, за да ти обадя.“

Йов

От прозореца се виждат трите корпуса на първите студентски общежития. Пред тях като дървеници пълзят жълтите вагончета на трамвай номер 19, зад тях се белее Студентския град. Вдясно, сред парка, стърчи телевизионната кула. Следобедна мараня трепти над дерето, отвъд него, на поляната пасат черно-бели крави. Сякаш старци са играли домино, скарали се и разпръснали плочките.

Това е пейзажът. Един и същ. Гледам го вече двайсет и пет години. Менят се само багрите му — зелено, жълто, кафяво, черно, бяло. Според сезона.

Дотегнал ми е. Пиесата стара, актьорите скучни.

А! Нещо се размърда. По пътеката на билото мъж в червен анцуг тича за здраве. И мен не ме свърта. След малко и аз ще мина по тази пътека, ще прекося дерето по посока към Американския колеж. Ще ида у писателя Иван Пауновски.

Той си е построил къща от родопски чам от другата страна на колежа. Нося бутилка полска водка „Балтик“. Ще сръбнем, ще бистрим живота с приказка, ще потълкуваме нещо от руската класика. Ще ровим за някое неизвадено трънче от петата й.

От Сава Василев

* * *

      Първите дни от новата година се заредиха кишави. Наметната с одеялото, Николина обичаше да чете, подвила крака на огромния таблен креват, и да слуша как старата чугунена печка бумти и се задъхва от удоволствие. Истинска печка съкровище беше тази печка-бидон, самодейна заводска направа, домъкната в ателието й кой знае кога и от кого преди нея. Ателие май беше твърде превзета, купешка дума за това огромно, студено и олющено помещение, в което преми­наваше по-голямата част от зимното й време. Но печката си беше незаменима. От нея винаги миришеше на препечени филийки и преки­пяло кафе, а това я караше да се чувства уютно. Почти като в свой дом… Наслаждаваше се на дългите зимни часове, на просвирващия ня­къде горе, между гредите на покрива, зимен вятър; изобщо това са неповторими часове, моето самотно безвремие, както започнах да ги наричам. В един такъв ден телефонът прозвъня продължително.

      – Говорете със София!

      Връзката беше лоша, а гласът на телефонистката – сърдит.