От Христина Панджаридис

  Сутринта беше като мокра риза. Вятърът се опитваше да я изсуши и тъкмо изглеждаше, че ще успее, дъждът пак се заиграваше с него.
   “Валят звезди”, пошегува се винаги усмихнатата продавачка на вестници. Тя си изкарваше парите предимно с продажбата на чорапи, цигари и запалки, печатните издания бяха на последно място, но не беше недоволна. Или пък се беше родила с усмивка върху матовото, продълговато лице, на което отиваха леко прошарените дълги и чупливи коси.
   Обувките ми пропускаха, особено десния на палеца и на петата, и мушнах найлоново пликче върху чорапа. В колата нямаше да се намокрят, но след паркинга в индустриалната зона, до фирмата, където щях да си подавам документите за секретаркаa се извиваше пешеходна алея. Достатъчно дълга да започнеш и да свършиш рецитирането на “Опълченците на Шипка”. Сетих се точно за него, защото преди седмица видях в читалнята на градската библиотека един французин да чете поезията на Иван Вазов и в очите му грееха червени рози. Надявах се и от моите да си набера рози и да ги натопя в празната си от поне хиляда дни ваза, когато ме приемат на работа. Между парите за букет и бензин избирах да си откъсна по тъмно тайничко едно цвете от обществените градинки. Ама в последно време там не вирееха цветя, а неподдържана трева и найлонови пликчета в различни цветове.

От Христина Панджаридис

  След десетина години седене зад бюрото на Силвия й беше трудно да си представи какво ще работи. Съкратиха я като началник, закриха целия отдел “Образование” в общината.

   Сутрин гледаше през прозореца как бръчките на мъглата скриваха деня. Чуваше забързаните токчета на жените от блока, отиващи първа смяна в шоколадовата фабрика. Мислеше си да попита за свободно място, но се спря. Тя не обичаше шоколад. Как да вършиш нещо, което ти е безразлично. Харесваше й да е сред хора и по очите им да отгатва доволни ли са, имат ли въпроси. Искаше й се да говори, да слуша, да търси решения, да звъни по телефона и да предизвиква… а не да обслужва машина и да бърше тави със спирт за секунди с бяло боне на главата.

   Христина Панджаридис е родена в гр. Елин Пелин. Завършила факултета по журналистика със специализация „Радио“. Работила в общинския вестник на Елин Пелин, издавала частен седмичник „Нов общински новинар“.

   През 2011 г. излиза романът „Ярост“ /Сиела/, написан в  съавторство с Димитър Стоянов.

   Нейният разказ „Сто майки и сто бащи“ е преведен на македонски и английски и публикуван в международното литературно издание Блесок. Има преведени стихове на френски език.

    Пише хайку, стихотворения, разкази.

    Живее във Франция.

От  Христина Панджаридис

Виолета живее срещу училището. В неделния следобед момчетата прескачат оградата и играят мач или баскетбол на спортната площадка. Декемврийският сняг днес е покрил терена и никой няма желание да тича по заледеното.

Тя взима термоса със силен чай от червени плодове, проверява за ключовете, и отива на работното си място. Обикновено оставя трудоемката работа за събота и неделя. Основно почистване на класните стаи, кабинетите, физкултурния салон, останалите зали. Прозорците намръщено я гледат с петна от ръце и седмична прах. В последния ден на седмицата ги измива, за да блестят в понеделника.