От Владимир Шумелов

Новата белетристична книга на Светла Андреева „Добри, красиви, зли“, както и предишните й книги, е обърната отново към българското съвремие. Определена от авторката като роман, но всъщност повече разгърната повест, тя разчита на ясни, просто разказани истории на ограничен  кръг герои от българското съвремие, един наратив, който по традиция включваме в потока на т.нар. психологическа проза. Романите й от първото и второто десетилетие на XXI век отразяват конкретни исторически моменти от Прехода на страната ни след 1989 г., ситуирани обикновено във фиктивни провинциални градове (градчета, села), които заедно със системата от герои са „разпознаваеми“ от българския читател. Вероятно този интерес е донякъде следствие от вроденото й любопитство на белетрист, практикуваната с години журналистика, както и професионалните й (доскоро) занимания с асоциални типажи, които й дават необходимата база от фактология.

Основните сюжетни линии в „Паяци и пеперуди“ са две: едната е около т.нар. новобогаташи (Жана, Евгения Миланска), а другата е свързана с местната интелигенция – поетите Михаил Андреев, Бела Снежина, Славей Яворов, писателката Блага Стефанова и др. Тези линии се пресичат по различни поводи (в основата им, разбира се, са парите и всичко, свързано с тях), а развръзката на повечето от конфликтите в разказа е предвидима, позната от подобни ситуации, лансирани в масмедиите. Макар и камерна като сюжет, в книгата художествената интерпретация на факти и явления надгражда суровия материал от действителността, личи усет към епичния наратив и обобщението, а рутината и годините на писане са шлифовали фразата стилово, композиционно текстът е хармоничен и изграден върху най-добрите ни разказвачески традиции.

            Наред с наученото от големите имена на българската белетристика още от 80-те години на миналия век, когато Светла Андреева дебютира със сборника разкази „Телевизор и канарче“ (1984), не можем да не забележим, че тя непрекъснато обогатява своя жизнен и творчески опит, черпейки от практиката на сериозната най-нова западноевропейска и американска белетристика, а всяка нейна нова книга разширява периметъра на авторските й търсения – като сюжети, герои, актуални социално-обществени проблеми. Новата й книга залага не толкова на сюжетна динамика и шокиращи обрати в сюжетните линии, а е съсредоточена в демонстрация на умението да създава интересен третоличен разказ, разчитащ на добросъвестното боравене с фактология и личното отношение към описваните факти и събития. Успехът и тук, както и в предишните книги на Светла Андреева, се състои в това, че описвайки картини от разпада на социалния живот в българската провинциална действителност, тя ги претворява в живи образи и ситуации в развитие, анализира екзистенциалните дилеми на своите герои, прави нужните социално-психологически внушения. В текста ще се срещнем с проблемите на хората на бизнеса и психологията на т.нар. средна възраст и кугарите, с творческите проблеми и зависимости на писателите в извънстоличната среда, техните падения и успехи, ролята на социума върху всички тях…

Игри между интелигентни и добри, злочести и озлобени хора, в които губещи и печеливши няма, защото в крайна сметка внушението е, че житейската логика е желязна: трябва стъпка по стъпка да търсим хармонията в човешките отношения, справедливостта, свободата… За да направим своя най-добър личен житейски и професионален избор.

Светла Андреева. Добри, красиви, зли. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2017.

От Владимир Шумелов

Тридесет и два основно кратки разкази е събрал между кориците си дебютният сборник на Генчо Генчев. Някои от тях звучат хумористично, други притчово, трети есеистично. Свързани с най-новото време, тематиката им е разнопосочна, без точни темпорални и териториални лимити. Все пак селото – този отдавна отстранен от българското писателско око образ – се появява по-често. Именно селото, но и малкото селище, покрайнините на държавата, предградията на живота са ония топоси, на които се натъкваш постоянно в текстовете. Написани като аз-повествование, на разговорен, преплетен с жаргон език, те пресъздават „живия живот“, но не езикът е основното тук. Не и сюжетът. Щрихи от днешния живот, по-често битови, но и също толкова често обърнати към миналото. Понякога дидактично-поучителни и клатещи пръст, понякога заразяващи със смях или тъга. Но винаги добронамерени. И въпреки това тези текстове са разкази. Не са експеримент, но заразяват с искреност, ако можем дори да добавим щипка „нов автентизъм“ (Пл. Дойнов), граничеща с наивитет на моменти или излишна описателност, но във всички случаи увличащи, провокиращи въображението.

Разбира се, разказът непременно трябва да е „провокатор на въображения“, независимо за какво става дума в него. Макар че, както забелязва разказвачът в едноименния текст, по-голям провокатор от живота няма – нещо, което „осъзнаваш по-късно, когато животът се е посмял на твой гръб и си си научил урока“. Все пак това е в основата на творчеството, на креативността – въображението, създаването на ония реално-фантазмени образи и картини, които провокират/асоциират в съзнанието ни нови необичайни, невъзможни образи, представи или идеи. Задачата на Генчо Генчев в дебютния сборник в това отношение е била доста трудна, особено когато е формулирана като заглавие. В голяма част от текстовете авторът не разказва небивалици, не фантазира, а с един спокоен, ведър тон реди семпли епизоди от ежедневието около нас. Героите му също не са надарени с необикновени качества, не страдат от нелечими филии и фобии, не живеят на други планети, а са между нас, те са ние. Разбира се, понякога авторовото въображение прескача реалността („Птичка“) и тогава децата говорят с птици; друг път то ни води по пътя на някоя „легенда за черните магии“ (едноименният разказ) или ни разказва „как живеят мислите“ (едноименният разказ), как детето поема към голямото изкуство („Подаръкът“), как обикновеният човек се превръща в известен богат художник („Абстракция“). В повечето случаи фантазменото, съновидението се преплита с реалното, иронията/самоиронията прелива в хумор, а хуморът в горчилка или тъга, което донякъде дава втори план на разказа и в което е неговата ценност, а обикновеният човек (герой) се превръща в уникален вид, благодарение на вроденото си любопитство и чувството за хумор  („Позитивно мислене“, „Алфа мъжкар“, „Ловджията“, „Как познах „кърската любов“, „Летящи катерички през зимата“, „Запуснат двор“, но и мн. др.). Във финалния текст „The Secret“ бай Стоян параджията завършва своята изповед така: „За днес стига. Утре пак търсете – в любопитството е прогресът“. Любопитството, но и позитивизмът, хуманизмът и всички ония дребни добродетели, които ни правят повече хора, са в тъканта на тези текстове. В основата на ред разкази е споменът, предаден като разказ в разказа или авторова рефлексия от някого, от нещо, незначителен или случаен детайл – стъпало на дървена стълба („Стълбата“), книга със забравени 17 лева на 52 страница („Различен ъгъл“)… Като (да припомня края на „Различен ъгъл“) старият виц за бабата, която изнасилвали…, но то било преди 50 години. „Е защо викаш чак сега? Ми хубаво мий да си спомням – въздъхнала бабата.“

От Владимир Шумелов

След книгите на Панайот Димитров-Понката, това е книжно тяло от втори достоен търновски скулптор, с което се запознах и чрез което Ненко Маров се завръща чрез спомените за своето и българското минало към равносметката и оценката на свършеното. Мемоарната книга „Такъв-онакъв“ е шеста поред и излиза посмъртно за проф. Ненко Маров (1933 – 2011). Тя продължава поредицата от творби под заглавието „Властелините на Копса“, като се налага уточнението, че Копс е едно от тракийските имена на Подбалкана, което днес знаем като Розовата долина. Сам авторът е роден в с. Каравелово, Карловско, а в книгата си той е уловил духа на това място чрез пресъздаване на времето, хората и събитията от близкото минало (разказът му започва от детството, преминава през годините, та до студентството в София); и тази наистина талантлива художествена проза често се опира на нови факти, на истории и митове, герои и съдби, свързани с Копса, която той никога не беше напускал и се стремеше винаги да се завръща там, в своята Итака.

Все пак, големият скулптор Ненко Маров завършва Художествена академия в София при проф. Иван Фунев, а от 1966 г. е преподавател по скулптура във Великотърновския университет и няколко поколения скулптори, завършили Факултета по изобразително изкуство (ФИИ) в старопрестолния град, са горди, че са били негови ученици. Той е сред основателите на ФИИ и катедра „Скулптура“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.Стилът му е декоративно-монументален, а предпочитаните материали – бронз, дърво и камък. Тематиката, в която се изявява, е от времето на Втората Българска държава и Възраждането. През годините участва активно в наши и международни изложби, получава престижни награди за своите творби, а като негови най-известни работи можем да определим декоративния монумент „Лъвът“ на входа на Царевец, фигурално-портретните паметници на Никола Пиколо, Стефан Стамболов във В. Търново, подпоясен паметник на Васил Левски в с. Орешак и др. Работи и малка пластика, в която се усещат много добре необременените му и освободени от творчески и идейни задръжки пориви.

Ненко Маров. Такъв-онакъв. Изд. „Ивис“, В. Търново, 2015.

Борислав Гърдев за Милен Русков и новия му роман „Чамкория“

Милен Русков е явление в българската литература. Много талантлив, маниакално  амбициозен и същевременно мнителен и чувствителен на тема качество и значимост на предлагания литературен продукт. Той може да си позволи лукса да спори с  критици от ранга на Милена Кирова и Владимир Трендафилов и директно да засегне болния проблем в литературния ни живот, свързан с приятелски групи и умишленото налагане на авторитети: „Когато журналистите започнат да повтарят за някоя посредствена сантиментална преструвка: „Ах, колко е хубава тази книга!“, читателите може отначало да се учудят защо толкова се харесва това нещо. Но когато многократно им кажат, че тази посредственост е висока литература, те самите ще започнат да го говорят, защото смятат, че така заемат авторитетна позиция.  Това е един от начините да се манипулира общественото мнение – като започнете от политиката и свършите с литературата“.

Милен Русков е със самочувствие на призван и значим творец, но има и покритие за подобно поведение. Знае цената на славата, но държи преимуществено на въздействието и силата на своите книги.

Пише бавно, упоително, увлекателно, атрактивно, постмодерно. Издава само когато е сигурен, че предлаганото е от най-висока класа – разкази („Американски поети“, 2001, „Монетата на Амундсен“, 2006 ), есета („Балканский лев“, 2006, „За случайните съвпадения“, 2013), преводи („Бежовите ръкавици“, на Джеръм К. Джеръм, 2006), новели („Сбогуване с платониците“, 2008 – един шлифован бисер, посветен на раждането на христовата вяра), романи. Публикувал е малко книги, но всяка от тях е събитие в литературата ни, чете се с интерес  и като откровение. Колкото и да са намалели и обеднели читателите в България, те имат сетива и могат да открият истинския талант. А Русков има автентична  впечатляваща дарба. Като Мирослав Пенков и Радослав Парушев. Прилича ми  по характер и поведение много  на киномага Станли Кубрик.

Живее в усамотение, не парадира с присъствието си, издава през 4 – 5 години и винаги написаното от него е събитие, което взривява литературния ни живот. Нито една от книгите му не прилича на предходната и сякаш с всяка се опитва „да затвори жанра, слагайки точка над и-то“. Затова и печели куп награди. Оценен е, не може да бъде заобиколен или премълчан. Вече.

„Джобната енциклопедия на мистериите“ (2004) ме впечатли и изненада като структура, замисъл,  реализация. Тя издава ерудит, майстор, словесен еквилибрист. Написана като справочник, речник и енциклопедия, тя си остава постмодерен роман със сюжет, герои и послание. Едновременно надниква в сенчестите години на късното Средновековие, но и разкрива амбициите и  постиженията на алхимици, астролози, гностици, мистици, тамплиери, кабалисти, розенкройцери. Сред тях неизбежно знаково присъстват Алесандро Ескалатор, Игнаций Бърд, слугата му Джон, търговецът Флойд Бъргър и германският джентълмен Хенрих Агрипа. Докато настъпи страшната чума от 1348 г., покосила Европа, но и дала старта на Новото време. Сега се чудя кой друг съвременен роден писател може да напише подобен опус и да твърди уверено, че Ренесансът идва след страшния смерч, вървейки по стъпките на Бокачо?

„Захвърлен в природата“ (2008, второ издание 2012), е вече не толкова експериментален като структура и реализация. Романът се чете с любопитство и увлечение. Насочва се към ренесансова Испания и осмисля в дълбочина феномена тютюн като лечебно средство и  възможност за бизнес. Като панацея, но не и  средство  за управление на държавата. Затова аз не споделям хрумването на Светлозар Игов да диря сянката на Димитър Димов във втория роман на Русков. Защото авторската амбиция е много по – голяма и сериозна. Той не търси съизмерване с Димов, а направо със Сервантес, Бен Джонсън и Лопе де Вега, които всъщност и присъстват в сюжета на „Захвърлен в природата“. А като креативна находка посочвам плодотворното лансиране на двойката д-р  Монардес – Гимараеш да Силва, която е ярко и атрактивно съответствие на Дон Кихот и Санчо Панса. (Същият модел ще експлоатира и във „Възвишение“ с прекрасните и колоритни образи на Гичо и Асенчо.) За разлика от безсмъртната класика на Сервантес, в „Захвърлен в природата“ Санчо Панса  не се донкихотизира. Гимараеш като помощник-лекар на Монардес търпеливо търпи обидите и критиките на своя ментор, но и усвоява занаята, хазартно  тръгва да прави бизнес с т.н. хранителен тютюн, а на финала – след смъртта на доктора, дори присвоява лекарската практика на своя патрон, смятайки да продължи делото му, но със своето име и неговата клиентела. От къщата му в Севиля, която вече възприемаме като официално седалище на неговата фирмена организация, в която ще помага  верният слуга Хесус. Каква метаморфоза преживява  португалецът да Силва – от примерен помощник и сянка на своенравния си наставник, до изчистване в движение на робско-слугинските петна по себе си и превръщането му в господар на живота и съдбата си!

Темата за човешката метаморфоза присъства отчетливо и във „Възвишение“ (2011), най-силният и стойностен български роман през последните десетилетия. Гичо и Асенчо са обикновени разбойници, хайдути в лошия смисъл на думата, излезли от народните низини. Гичо има самочувствието на призван лидер. Той познава Димитър Общи, боготвори го, търси контакт – безуспешен и пародийно поднесен в текста – колко е неуловим и неоткриваем Апостола! – със самия Левски, смята се за народен водач с мисия. Пише дори „Обръщение към болгарскому народу“! Повествованието се точи упоително и протяжно като тежка народна песен, със сказов замах и колоритен език, напомнящ достиженията на Георги  Раковски,  пълно с неподражаем хумор, абсурдни и ярки сюжетни обрати, с колоритни и запомнящи се образи и точно когато почва да ни додява и доскучава, Русков гръмва от засада –„Хванали Общия!“ Мигновено сюжетът придобива друг облик и от пародийно-характерологично наблюдение върху негримирания народен живот от последните години на османското  робство у нас, се превръща в съкровено и убийствено ефективно послание за ПРОМЯНАТА човешка, когато  вследствие глупавото и наивно продажно предателство  на Асенчо Гичо дораства до мисълта за съзнателния избор – да направи прехода от разбойник-егоист  до герой, жертвал се за свободата на своя народ „с другаря си Колта“ и тогава „ Ти ще ми кажеш кой – кой е?“. Едно дългоочаквано и неподправено возвишение!

Милен Русков е зрял майстор на словото и сладкодумен разказвач. Такъв е и в новия си роман „Чамкория“. Личи, че познава детайлно епохата, действащите лица, скритите механизми, движещи българската драма. Същевременно използва митологичен дискурс, чрез който смила времето, позволявайки си лукса да допусне волно или неволно някои дребни фактологически неточности (Събитията, независимо дали са се случили около или след времевия отрязък 1925 – 1929 г., протичат като несекващ динамичен процес).

Русков е запознат със създадените преди него образци, но ги преосмисля критично – спрямо „По дирята на безследно изчезналите“ на Николай Христозов, уличавайки индиректно автора в гаф – пъпешът, подарен от цар Борис на премиера Стамболийски на  8 юни 1923 г., узрява по–късно и по отношение на „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов – шофьорът Славе вози от Сливен за София майката на поета Гео Милев Анастасия … И въпреки това се впуска смело в състезанието с амбицията да спечели и бъде първи. При това разработва трудна материя, без да търси най-малкото съпротивление. Той не пише конюнктурен или пропаганден роман, а създава проникновена психологическа драма за човешкото прозрение и поредното трудно , опасно, но необходимо „возвишение“. Монологът на главния герой е структурно  определящият мотор на повествованието. Самият писател цени най-много в „Чамкория“ героя и сюжета и аз напълно съм солидарен с него. Той умело вкарва в разказа и цинизми, които по своему звучат атрактивно (Култово ще остане признанието на Славе – „Ебеш ли, ти се преебаваш!“), но са с мотивирано присъствие в текста и са всъщност усвоен опит от англоезичната литература, от която Русков превежда успешно. Всеки чел двата му последни романа ще си признае, че сянката на „Възвишение“ тегне и над „Чамкория“. Но Милен Русков е създал силна  и стойностна  книга, която не би трябвало сляпо да се съпоставя с предишния му шедьовър, тъй като този подход е принципно контрапродуктивен. Славе Желязков привидно прилича, но и доста се различава от прословутия Гичо. Най-малкото защото не е хайдутин и революционер и не е тръгнал да ограбва държавната хазна. Славе е новият Андрешко. С изключително устойчив характер, който трябва да оцелее в кърваво и сурово време, „насред бъркотия, бедност и неоправия“. Мисля си, че романът може да има още две подзаглавия. Едното  – „Изкуството да оцеляваш“. Защото Славе Желязков олицетворява трагикомичната българска орис. Той е витален, изобретателен, упорит, бори се с проблемите, които го връхлитат – малко ли е да преживееш покушение срещу монарха и атентат в „Света неделя“?, грижи се за петчленното си семейство, мечтае за по-добри дни. Той е хитър и вироглав, но притежава достойнство и чест и животът му наистина прилича на кутия с шарени бонбони.

Когато се налага си вади Бедна книжка и ползва нейните облаги в Градската баня и Народната  кухня, дългът си за вода към общината плаща с облигации по съвет на финансовия гений Алеко Новаков, подкупва с 10 000 лева агента от Обществена безопасност Ангелов и си спасява кожата, накрая приема лептата на Алекси Джина от 200 000 лева – като отплата за помощта и мълчанието му, с които смята да  плати лизинга на своя омнибус, обслужващ линията София – Чамкория. Същевременно Славе  е и нашенският Форест Гъмп. С лекота и непринуденост снове между основните герои на епохата – от проф. Балан и доктор Москов от Александровска болница до шоумена Миленков, от царския адютант Коста Панов и прорицателя Любомир Лулчев до шефа на военния отдел на ЦК на БКП Коста Янков, който дори му пише препоръка за постъпване на работа като шофьор в полицията; от шефа на пожарникарите Захарчук и столичният кмет Паскалев до самия цар Борис III, комуто спасява живота при Арабаконашкото покушение на 14 април 1925 година. Само с легендарната Соня – Цола Драгойчева, не успява да се сблъска, но за сметка на това много прилежно чете показанията й пред полицията, излезли като брошура, благодарение на които, а и заради щастливо стеклите се впоследствие обстоятелства, прочутата комунистка запазва живота си. Милен Русков храни особен пиетет  и към Арабаконак – този  прословут проход, герой на два негови романа и място на съдбоносни за българската история събития от 1872 и 1925 година… Другото подзаглавие на книгата би следвало да бъде „Дългото пътуване към Чамкория и изчезналата България“. Защото пътуването до прочутия курорт е сякаш безкрайно и обсебва цялостния сюжет на  Русковия епос. Това е пътуване колкото към изчезналата, изгубената България – какво говори топосът Чамкория на днешната читателска публика?, толкова и към избавлението. Славе получава от Джина необходимите му за лизинга на омнибуса 200 000 лева, но попада в лапите на двамата агенти на Обществената безопасност и когато всичко изглежда за него погубено и той предусеща как ще изгние в полицейските подземия, подхвърлената от Джина жълта чанта, пълна с експлозив, се явява неговият последен шанс – за спасение и изкупление. Признавам си, този финал е не само разтърсващ, той е блестящ и невероятен!

„Чамкория“ е българският „Рагтайм“. Това го заявявам смело и отговорно. Семейството на Славе напълно се припокрива с онази толкова типична нюйоркска  фамилия на Таткото, Майката, Момчето, Дядото и Малкия брат на Майката от шедьовъра на Едгар Лорънс Доктороу от 1975 г., и от това ми става и интересно, и забавно. Скрупольозно е пресъздадена епохата на стабилизация на страната при Андрей Ляпчев, след преживените кървави кошмари при Цанков. Настъпва умиротворение и относително благоденствие. Направо завидях на шопинга на Славе, при който той обикаля за един ден най-представителните магазини в центъра на София и с предоставените му от Джина 5000 лева не само облича жената и трите си деца, но и ги нахранва обилно, поръчва им боза и накрая дори ги води всички на представление на цирк  „Колизеум“! Господи, каква необикновена Аркадия е била страната ни преди деветдесет години! Основната, съдбоносната среща на Славе Желязков е с Алекси Джина, нашенският Робин Худ, анархистът със златното сърце, двойникът на Митьо Ганев. Андрешко и бандитът се съюзяват срещу предизвикателствата на времето, в името на собственото си оцеляване и справяне с клопките на съдбата.

Колко са различни, как се допълват и каква необикновена двойка са!

За разлика от Асенчо от „Възвишение“ Славе не мисли за предателство – напротив и в най-критичната ситуация се стреми да помогне на своя приятел. Диалозите между двамата са истинска наслада за читателя, диспутите им разкриват интересни образи и житейски стратегии. Експонирайки двата модела на адаптация и оживяване в преломните и тежки години между 1925 и 1929-а. На дребния тарикатлък и комбинативност от една страна и на присвояването чрез насилие в името на имагинерната анархистична правда от друга. Най-ценното достижение в романа на Русков е ясното разграничение на враждуващите фактори в България – Демократическият сговор, военни, полиция, банкери и ВМРО срещу БКП, БЗНС и анархистите. Двете могъщи структури влизат кървав и безпощаден сблъсък, гонейки егоистичните си интереси  и е въпрос на майсторство да лавираш между тях. Да оцелееш, като запазиш достойнството си. Славе владее до съвършенство този фокус.

Широка душа, широк социалист по убеждение, въжеиграч и конформист, когато се налага. Случайно ли  Димо Казасов му е кумир и пример за подражание? Славе Желязков, симпатягата от снимката на корицата на романа, още един от знаковите образи на изгубената България…

Досущ като в шедьовъра на Доктороу и Милен Русков изследва корените на недъзите, измъчващи обществото ни вече толкова десетилетия. Оказва се, че днешна България по нищо не се различава от тази от Цанковата или Ляпчевата! Същите дрязги, сблъсъци, жертви, измами, вендети, същата нетърпимост, омраза и нетолерантност. И излиза, че шансът на малкия човек – независимо дали е Славе Желязков, Комуната или Пане, е да знае как да си живее живота, да следва своите  приоритети, но и да не се завира в миша дупка, странейки от обществените проблеми, защото те рано  или късно го намират, връхлитайки винаги неочаквано болезнено като щорм и бумеранг.

За мен „Чамкория“ се очертава да е едно от литературните събития на 2017 година. Милен Русков демонстрира завидна творческа креативност. Той умее да контролира сюжета на епоса си, знае как да го разработи, в какъв темпоритъм да го експонира, с какви герои и конфликти да го запълни. Романът „Чамкория“ е прецизно обмислен и достойно  осъществен проект. Не гадая дали ще повтори успеха на „Възвишение“ – искрено му го пожелавам, но съм сигурен, че е наложително и  неговото филмиране.

Борислав Гърдев

ПОКАНА

Регионална библиотека „П. Р. Славейков“ – Велико Търново

Ви кани на премиера на книгата „Ще чакам дъгата“ на Владимир Шумелов

С участието на проф. дфн Сава Василев, д-р Радка Пенчева, Снежана Иванова, Яна Ленова-Димитрова
Дата: 16 март (четвъртък) 2017 г. | 17.30 ч.

Място: Велико Търново, Регионална библиотека „П. Р. Славейков“, ул. „Иванка Ботева“ 2

За книгата:

            „Ще чакам дъгата. Литературна критика, интервюта, етюди“ (ред. д-р Радка Пенчева, изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017, 280 с.) е пета по ред книга с литературна критика и есеистика на Владимир Шумелов след излезлите досега „Накърнимото“ (ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2004), „Цветните спомени на греха“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2009) и „Лисица в кокошарника“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013) „Pink Floyd. Елипси“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013) и донякъде е тяхно продължение, ако изобщо писането за книги има някакъв лимит. На практика сборниците се опитват да дадат някакъв индиректен отговор на три фундаментални въпроса: Защо (не) четем?; Защо пишем?; Защо издаваме? Те се занимават с „езиците“, техниките на писане, контекста на раждането на творбите и съдбата на техните автори, за да достигне авторът по различни пътища до немалко скептични отговори относно съдбата на книгите.

В структурата на новата литературнокритическа книга „Ще чакам дъгата“ са включени раздели с литературна (оперативна) критика (за български и чужди автори и книги), интервюта (които липсват в предишните подобни сборници) и етюди, обединяващи различни по характер есеистично-публицистични текстове. Броят на статиите и отзивите в литературнокритическия раздел е 62 (писани, с малки изключения, за преводни и български книги от последните няколко години – авторски, антологии, сборници, периодика, от които 15 са за преводни заглавия и 47 – за български книги), на интервютата – 2, и 4 етюда.

Както и предишните книги в този жанр, и тази не си поставя за цел да преподрежда, йерархизира и систематизира факти и ценности в литературата, а изборът на заглавия и автори е по-скоро случаен, „дневников“. И тук, наред със скепсиса от литературната действителност, има нещо, което е по-близо до оптимизма. Може би не е случайно, че първият текст е назован „Човек не умира“, а последният „Започвам“. Металитература, която в последна сметка, независимо от качествата на литературата, я разглежда като източник на вдъхновение, форма и начин на живот, „преминаване под дъгата“, за да получим небесната защита.

За автора:

Владимир Шумелов (1958, Перник) е завършил специалност „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Живее и работи във В. Търново. Един от основателите и председател на Сдружение на литературни дейци „Света гора“ във В. Търново (от 1996 г.), член на националното Сдружение на български писатели (от 1999 г.). От 2009 г. е в Управителния съвет на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“.Член на Контролния съвет на Клуба на дейците на културата – В. Търново (2016).

Лауреат на националните литературни награди „Южна пролет“ (1995) „Интелект“ (1998) „Светлоструй“ (1999) „Дървото на живота“ (2014, 2016) „Атанас Липчев“ (2016) и др. Негови текстове са превеждани на френски, английски, сръбски и македонски език.

Автор на книгите с разкази и новели „Двойно“ (1994), „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003), „И така нататък“ (2007); на книгите с есеистика и литературна критика „Накърнимото“ (2004), „Цветните спомени на греха“ (2009), „Лисица в кокошарника“ (2013), „Pink Floyd“ (елипси) (2013), „Ще чакам дъгата“ (2017).

От Владимир Шумелов

От печат излезе последният пети брой на „Любослов“ – годишник на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Премиерата му се състоя на 15 януари 2017 г. в Първи български център – Чикаго.

Писателският съюз в САЩ съществува от 2010 г. Основан е в Чикаго и е регистриран по всички закони на щата Илинойс и Федералните закони на САЩ. Основната му цел е да популяризира българската литература в Америка и по света, да подкрепя и насърчава творците на българското слово навсякъде, където живеят българи (а днес българите по света са една четвърт от населението на България).

Първият алманах на Съюза излиза през 2012 г. под името „Българско слово и багри от САЩ и света“ с подкрепата на Агенцията за българите в чужбина и е посрещнат с изключителен интерес от читателите и критиката.

Втората книга-годишник излиза със заглавието „Любослов“ през 2013 г. и с това заглавие изданието следва стриктно своята периодика през следващите години.

Съставители и редактори на последната 5-та книга на годишника са Виолина Б. Иванова и Георги Витанов Богат (председател на Съюза). В изданието (310 с.) са включени общо 40 автори – емигрирали от България и български писатели, живеещи и творящи в родината си. Ето как са разпределени те в основните литературни форми в годишника: поезия: Аксиния Михайлова (София – България), Весислава Савова (София – България), Георги Милев (София – България), Гълъб Ковачев (Пловдив – България), Елена Денева (Ловеч – България), Ивайло Балабанов (Свиленград – България), Иглика Дионисиева (България), Илия Консулов (Чикаго – САЩ), Кева Апостолова (София – България), Костадин Жеков (Чикаго – СА), Людмила Билярска (Индиана – САЩ), Мариана Христова (София – България), Николай Милчев (София – България), Пламен Панчев (Разград – България), Първолета Маджарска (Перник – България), Райна Недялкова-Качулкова (Чикаго – САЩ), Рашел Леви (София – България), Христина Мирчева (Пловдив – България), Юлия Дивизиева (София – България); проза: Ангел Колев (Филаделфия – САЩ), Анелия Велева (Брест – Франция), Бойка Асиова (София – България), Виктор Хинов (Индианополис – САЩ), ,Виолина Б. Иванова (Чикаго – САЩ), Владимир Шумелов (В. Търново – България), Георги Витанов Богат (Чикаго – САЩ), Добри Карабонев (Чикаго – САЩ), Елена Трифонова (София, Берлин), Здравка Евтимова (Перник – България), Здравка Владова-Момчева (Лондон – Великобритания), Иван Тодоров (Чикаго – САЩ), Ина Иванова (Пловдив – България), Йото Пацов (София – България), Неда Антонова (Търговище – България), Ники Комедвенска (Сливен – България), Николай Петков (отец Николай от Дивдядово), Пламен Събев (Попово – България), Симеон Гаспаров (Чикаго – САЩ), Стайка Должева (Пазарджик – България), Христина Панджаридис (Франция).

В кратките уводни думи на председателят на Съюза на българските писатели в САЩ и по света Георги Витанов Богат четем: „Писанията, събрани тук – пъстроцветни словеса български, са никнали на български зелен тревник, на чуждоземски грийн граас или като крехък стрък детелина в пукнатина на асфалта на Lake Shore Drive до езерото Мичиган в Чикаго.

И сетих се: „Какво повече би могъл да изречеш, ти бедни измислителю, когато народът го е прозрял стотици години, не само преди ти да се родиш, но и преди твоите предци да са били родени?“ – А то е ето какво:

„Къща се гради тухла по тухла – писмо се пише дума по дума.“

„Дървото се познава по плода, а човекът – по писмото.“

„Напиши ми нещо, та да те позная кой си.“

„Казаното – вятър го отвява. Написаното – во веки остава.“

„Кога написаното има душа, от него слънце грее и други души топли. Кога душа нема, от камен по-студено е.“

„Пиши от сърце и душа, та и камъкът да го прочете и той душа ще добие.“

Който може да каже нещо повече от това – нека го каже.“

Толкова.

Отзив от Владимир Шумелов

Книгата с „избрано“ на Иван Кирилов излиза под „шапката“ на Национален литературен музей в София, Къща-музей „Емилиян Станев“ във В. Търново и Регионална библиотека „П. Р. Славейков“ със спечелен конкурс за подпомагане финансирането на книгоиздаването в Община Елена. Съставител на тома „Избрани творби“ и автор на предговора „Иван Кирилов – забравеният майстор на идилията“ е д-р Радка Пенчева – гл. уредник на Къща-музей „Емилиян Станев“. Това не е случайно, ако погледнем изследователските интереси на съставителката в по-голяма част от нейните книги и статии, защото в немалката си част те са ориентирани именно към връщане на паметта ни за малко известни и напълно незаслужено забравени имена на български писатели и интелектуалци. Името на Иван Кирилов (1876 – 1936) е едно от тях. Малка утеха е, че изданието излиза в годината, в която се навършват 140 години от рождението и 80 години от смъртта на писателя. По-важното е, че подобни издания, макар и с „избрано“, обогатяват литературната ни памет и вадят от забравата имената на писатели от класата на Иван Кирилов. А той е автор, на когото могат да завидят мнозина – от творческия си дебют „Бдения и мечти. Лирически стихотворения: 1895 – 1896“ („Паничков“, Свищов, 1897) до края на живота си издава повече от 40 книги в различни жанрове: стихове, разкази, приказки, драми, комедии, повести, романи, биографични очерци (между които и за големия си приятел от детинство, негов меценат и естетически съидейник П. Ю. Тодоров). Според Георги Константинов към края на живота си Ив. Кирилов е имал намерение да издаде свои събрани съчинения в 16 т., от които е успял да реализира само 4, с включени повести, романа „Габарите“, драми-легенди и комедии.

Името му обаче се свързва не толкова с обема художествена продукция и качествата й, колкото с жълтевини от типа: бил от ромски произход (признавал го пред Антон Страшимиров), скандално-трагичния финал на първото му семейство – жена му и дъщеря му се хвърлят от Варненския вълнолом през 1909 г., след което го преместват в София, където опитва да започне живота си отначало с втори брак и три деца. По отношение на творчеството му критиката и преди 9 септември 1994 г. и след това, а и след 10 ноември 1989 г. не е твърде благосклонна; името му няма да видим дори в „Речник по нова българска литература. 1878 – 1992 г.“ (изд. „Хемус“, С., 1994). Литературното му дело е свързвано с определения като „съпътстващо явление“, „един позабравен реалист“ и под., макар че реалистичният метод на художествено изображение не е най-присъстващия в творчеството му. Всъщност аналитичната уводна статия на д-р Пенчева ни разкрива многостранно един интересен и непознат образ на български творец – като житейска биография и професионална писателска реализация, като са цитирани добросъвестно и неговите изследователи, които очертават основни страни от обемното му творчество.

Трудна и непосилна изглежда задачата да се селектира един представителен том с избрани творби, които да разкрият пред съвременния читател образа на писателя Иван Кирилов. Д-р Р. Пенчева се е справила с този проблем, като се е спряла на повестите „По Руманя“ (I изд. 1923 г., Плевен), „Гергьовденска приказка“ (I изд. 1921 г., Плевен), „Блуждаещи огньове“ и на драмата „Змейна“. Избраните произведения очертават наистина доста пълно творческия профил на писателя, а техният избор и анализ от д-р Пенчева е базиран на четирите тома със събраните му съчинения от 1928 г. В предговора освен тях са разгледани и други възлови за автора творби от четиритомника: романа „Габарите“ (I изд. 1920 г., Плевен; влязъл във II т. от съчиненията му), драмите „Любов и дълг“ (с подзагл. „Старопланинска легенда“), „Дарба и завист“ (с подзагл. „Осоговска легенда“) – включени в III т. на съчиненията, заедно със „Змейна“ (с подзагл. „Родопска легенда“), избрана за настоящия еднотомник. Разбира се, освен драмите-легенди в уводния очерк са споменати и драмите със съвременна тематика, писани под влиянието на модерните за времето си европейски автори Х. Ибсен, Г. Хауптман, Ст. Пшибишевски и др.: „Слепец” (1905), „Чучулига“ (1906), „Маяци“ (1906), „Жерави“ (1907), „Из стръмнините“ (1910), „Силата на кръвта“ (1911), „Към иго“ (1911),  „Запоена“ (1919), „Жълти пламъци“ (1926), „Пред възхода на зората“ (1926) „Не са вчерашни“ (1927) и др. Според критиците на Иван Кирилов това е драматургия с повече достойнства в психологически план и диалог, но не толкова в стила. Той е автор и на няколко комедии, влезли в ІV т. на събраните му съчинения, които са насочени към осмиване недостатъците в обществения живот на българите.

Ще отбележим с няколко думи представените в този том произведения. Той се открива с повестта „По Руманя“, която представлява апология на труда на селянките от Балкана, отишли да жънат по руманя нивите на Исмаил Бег. Обърната към идилията и патриархалните отношения, повестта е апотеоз на любовта и трудовия живот на селяните, без оглед на етнически различия. „След прочитането й в съзнанието ни остава светлина и радост“, отбелязва д-р Р. Пенчева. Мотото към втората представена повест „Гергьовденска приказка“ гласи: „В памет на другаря от невръстни години П. Ю. Тодоров – певец на Мечкаря“. Освен, че е отправено към паметта на неговия приятел и съгражданин от Елена, то ни подсеща, че повестта е не просто реплика на идилията „Мечкар“ на П. Ю. Тодоров, но майсторски, без подражание, е изведена на едно по-високо ниво от естетиката на писателя. Третата повест „Блуждаещи огньове“, според съставителката на тома, „е една от първите повести в литературата ни, третираща въпроса за твореца и творчеството в едно изостанало патриархално общество, потънало в суеверия“ (с. 15). В контекста на другите две драми-легенди, за които стана въпрос по-горе, „Змейна“ („Родопска легенда“) също е в традицията на легендарния жанр, но има по-друг характер. Гуга, жена на Змей Горянин, е любимата му жена в неговия харем. Обаче Гуга се влюбва в Дамян, който е изоставил младата си жена и невръстното си дете. Тя знае къде е слабото място на змея и решава да го лиши от силата му. Змей Горянин се превръща в стогодишен старец, благороден и добър към всички около него. Когато Гуга узнава тайната на Дамян, че е женен и има дете, които са нещастни, избира смъртта. Тя разбира, че семейството и майчинството са велико е неприкосновено тайнство, което не бива да престъпва.

Четирите произведения на Иван Кирилов в настоящия том обхващат една малка част от пространното му творчество, което преминава през различни търсения в развитието си – през мотиви от народното творчество, идилията, легендата, поверието, приказката, до индивидуалните проблеми на интелигенцията ни от края на 19. и първите десетилетия на 20. век, като се опитва да достигне до големите национални и обществени проблеми на страната ни, белязали краевековието и първите десетилетия на новия век. Окачествяват прехода му от писателите-народници към естетиката на кръга „Мисъл“ като не твърде успешен. Твърде широк е и жанровият спектър на творбите му. Вменяват му в грях творческата продуктивност. И под. Разбира се, има и критици, които се опитват да оценят обективно неговото творчество. Д-р Р. Пенчева посочва детайли от студията на литературния критик и писател  Моис Бенароя „Иван Кирилов под знака на своето време“ (сп. „Хиперион“, кн. 5–6, 1927 г.), която най-ясно се опитва да очертае границите и особеностите на неговото творчество в контекста на времето. Някои от изводите в нея: „Иван Кирилов се опитва да пресъздаде свят на несбъднатите мечти. И ако той не създава, според някои, ценни творби, то дори опитът му е вече заслуга. Посочват се упреците на някои критици за това, че не е създал типове, които да останат като нарицателни. По това време общественият ни живот дава типа на парвенюто и службогонеца, но той няма трайни черти. Действително завършен такъв тип: на българин, на гражданин, на човек, нито пък художествен такъв, няма. Затова по онова време не са сътворени нито добри драми, нито добра белетристика. Иван Кирилов е сантиментално романтичен писател. Сантименталният романтизъм, убивайки проблематиката, води в областта на идилията и поверието, тъй като това е линията на най-малкото съпротивление. В преплитането на трите фактора: бит, поверие и индивидуални проблеми се крие по-доброто начало“ (с. 11–12). Общото, което Бенароя посочва за творци като П. Ю. Тодоров, П. П. Славейков, Й. Йовков, Ив. Кирилов, Ан. Каралийчев е, че всички те се опитват чрез произведенията си в различни жанрове „да се овладее българския културен тип в отличие от цивилизаторския тип, който спира вниманието на фейлетониста върху себе си“ (с. 12).

Вероятно критиците и литературните историци тепърва ще разравят литературните пластове, за да изкарат на повърхността още позабравени имена като това на Иван Кирилов. Дейност твърде нужна във времена като днешните и твърде полезна за народи с къса историческа памет, което българите непрекъснато демонстрират. Подобни издания се опитват да разчитат „литературата като жива памет“ (проф. Елка Константинова), разширяват българската „културна биография“.

Достойнство на тома „Избрани творби“ на Иван Кирилов, освен пространният очерк за писателя от д-р Радка Пенчева, е и научният раздел „Библиография“ в края на книгата. Тя е подготвена от Анастасия Радева от РБ „П. Р. Славейков“ във В. Търново по повод 140-годишнината от рождението на Иван Хр. Кирилов. В нея са включени 129 публикации от и за Иван Кирилов – художествени произведения, биографични материали, литературоведски анализи, възпоменателни слова и др. Целта е да се подпомогне изследователската работа на литературоведите и да бъде в помощ на всички онези, които се интересуват от българската литература, нейния развой и знаковите личности, оставили среда в нея.

Иван Кирилов. Избрани творби. Съст. Радка Пенчева. Велико Търново: Фабер, 2016, 368 с.

Рецензия от Владимир Шумелов

(Ружа Велчева на 70 години)

С тази стихосбирка Ружа Велчева отбелязва своята 70-годишнина. Дори първоначалното и именуване бе просто 70 (визиращо както преходното време, така и броя на творбите в книгата с избрани стихове). Мисля, че „Нестинарка“ е наистина подходящото заглавие за стихосбирката, събрала избрани произведения от предишните й книги. А връзката й с нестинарството – този древен езически култ, свързан донякъде с мистиката и с онова, което остава невидимо за човешките сетива, е и съвсем естествена при Ружа, чийто прадядо по майчина линия е от един от Странджанските нестинарски центрове, с. Кости. Метафората с нестинарите, играещи върху жарава в транс, пронизва стихосбирката, свързва стиховете и им придава дълбочина. Както повечето антологични книги, и тази е разнопосочна откъм теми, идеи, образи, още повече, че стихотворенията не са отделени в цикли: тук ще намерим признателността към рода, отечеството и родното място („Малка балада за баща ми“, „Признание“, „Гложенският манастир“), към българските творци („Закъснял реквием“, „На Николай Колев“); морето, с което неразривно е свързана поетесата (виждаме ясно очертана цяла стихотворна група от „морската“ книга на Ружа „Вън от рая“), този блян по юга и слънцето, който се слива с един друг водещ мотив в стихосбирката – любовта (особено видима в заглавия като „Епитафия за една любов“, „Любов“, „Устните ти…“, „Докосване“, „Серенада“, „Няма те“, „Ревност“, „Годеница“, „Слънчева любов“, „Романс за сребърната луна“, „Защото те обичам“), тук е и любимата й Латинска Америка чрез „Полетът на кондора“ („Песента на кондора“, „Любов по време на холера“, „Боливийска балада за Че Гевара“, „Балада“, „Златната градина на Куско“, „Любовен танц“, „Този странник вятърът“), а екзотиката и преклонението пред природата и героизма на революционерите кореспондират със социално ангажираните й стихове (от книгата й „Не отвръщай лице, Господи“: „Меню за бездомници“, „Битие – 2009“, „Селските гробища“, „Псалм“, „Болка“, „Карма“); разбира се, тази острорефлексивна към социума лирика се появи след завръщането на Ружа от Америка след началото от световната финансова криза, след няколко нейни знакови книги с поезия и проза (една от които антологийната „Пустинята на времето“), книги, които са белязали и настоящата „Нестинарка“ с различните творчески търсения на Ружа Велчева през годините – от екзистенциалната, през носталгично-споменната проблематика, до приближаването и приобщаването към християнството не толкова като религиозност, колкото като търсене на смирението и вярата, прозрението: „И само Бог/
да бъде твоят съдник!…“

            Поезия с изчистена форма, директност на изказа, недоизказаност, бягаща от игривото метафорично въображение, което обаче присъства като асоциативно докосване до спомените за минали „белези“ от живота, но най-вече заровени в настоящето, задаващи реторични въпроси. Стихове без злоба, но импулсивни. Ето такива:

Сезоните оставяха следи

            по тялото – душата пощадиха.

            Танцувам още, с огнени коси –

            за глътка лудост болката смених

(„Нестинарка“)

Както пише в предговорните си думи големият писател маринист и духовен гуру на Ружа Никола Радев: „Нейното вдъхновение е импулсивно, но изстрадано и чрез страданието става промислено“. Толкова вярно. Никола Радев си отиде от този свят преди два месеца и не успя да види тази книга като книжно тяло.

Ружа Велчева. Нестинарка. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2016.

Рецензия от Миролюб Влахов

Докато четях ръкописа на новия сборник (трети поред след „Телевизор и канарче”/1985/ и „От дявола родени” /2000/) на Светла Андреева на няколко пъти в началото си напомнях да се предпазя от тъгата и отчаянието, с които се опасявах, че ще ме натоварят героите на разказите ѝ, още повече, че вече познавах някои от заглавията в цикъла. Или поне така ми се струваше, че трябва да подходя: с предпазливост, с неизбежна доза резервираност дори, с очакване за изпадане в безнадеждност и жал, не само заради съдбата и излъчването на персонажите, но и поради носталгията по един безмилостно отмиван от епохата и времето свят. Както и с търпимост към избора на авторката, доколкото темата (нека я наречем най-общо „селска”, третираща замиращия живот в обезлюдените малки селища в провинцията) е непрекъснато експлоатирана – развивана, отричана и реабилитирана и от писатели и критици, при това не само у нас, а и в глобален, всемирен,аспект. И защото нали тъгата също е вечна – като любовта, като родовата памет или вярата и честта, които осмислят живота ни, независимо до каква степен ги игнорираме или осъзнаваме ние самите по отношение на личното ни битие.

Довършвайки книгата, вече прозирах, че опасенията ми ще се окажат неоснователни, донякъде смешни и наивно, макар и все пак симпатично приемливо, нелепи. Но тъгата наистина бе тук. Бе пред мен, бе около мен. Бе в мен. Бе в чувството, ненатрапливо, но сигурно завладяващо ме след всеки прочетен разказ и в размислите и бележките ми по него. Бе в обмисляните варианти за заглавие на цикъла, в опита да се намери общото между отделните сюжети, без то да се дефинира само в географското ситуиране или чрез кръга от дузината имена на персонажите, присъстващи по един или друг начин във всяка от историите. Тя, Тъгата, бе кросното, което превръщаше иначе рутинно познатата тъкан на темата в самобитната шарка на стила на Светла. Може би защото, без да го изтъква и дори без да намеква за това, тя бе приела, че няма да търси съвършенството – нито в уникалността на образите, нито в разтърсващите съдби на хората, за които разказва, нито дори в изключителността и оригиналността на случките, връзващи конкретния разказ, но и цикъла като цяло и превръщайки го в повествование близко до сегментарния роман. Тази непретенциозност  се оказва може би най-сполучливия авторов похват, използван от Андреева. Чрез него тя очиства както конкретните истории – в частност, и сборника – като цяло, така и общата му тематичност  от казионност, от дотеглива над поносимото литературност, която непременно би се набила в очите на ценителя на този тип разкази, но и на всеки друг, докоснал се до книгата и осмелил се да предприеме своето лично пътуване с нейния „Автобус за рая”.

От Борислав Гърдев

Мария Антонова е озаглавила книгата си за Блага Димитрова „Дневник на едно приятелство“.

Антонова е имала щастието и късмета да познава  голямата наша писателка в продължение на три десетилетия.

Общуването с такава благодатна личност като Блага Димитрова е дар Божи и подарък на съдбата.

От всяка страница на дневника личи пиетета, уважението, любовта към Големия Творец, който освен всичко останало е и пример за нравствена извисеност и морална чистота.

Приятелството започва през далечната 1974 г. и приключва със смъртта на Блага на 2 май 2003 г.

През тези десетилетия авторката търпи развитие , завършва висше  образование в София, омъжва се, ражда дъщеря, сменя работно място, получава с мъка софийско жителство и жилище.

Тя преживява трансформацията  и от срамежлива и комплексирана провинциална девойка се превръща в уверена интелектуалка, която трупа знания и опит, интелект и увереност в обкръжението на светила на българската духовност – от Петър Динеков и Елена Михайловска до Дора Габе, Елисавета Багряна и проф.Методи Писарски.

Винаги в обкръжението на Блага, неин най – близък помощник и изповедник, Мария Антонова неусетно израства духовно, изпитвайки нейното  благотворното и лъчезарно влияние.