От Иван Енчев

(Продължение)

2

И Бог създаде човека по Своя образ:

по Божия образ го създаде:

мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови.

И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте,

напълнете земята и обладайте я…

БИТИЕ  1: 27,28

Петров пак беше поизлязъл на тясната тераса пред болничната стая. Душата му се стягаше като в затапена бъчва, в която ферментира прясно вино, готово на експлодира. В малката градинка нисък вятър подритваше окапалите листа на есента и размиташе за гости: бели вихрушки и кашлици. По близкото небе се побутваха едри черни слонове. „Пасат по сините поляни роса за водопади – мислеше си той. – Скоро ще поръсят всичко живо със своите пръскала. Без капчица свян.” Като гледаше тази есенна панорама, Петров неусетно нагази до колене в ручея на далечните си младежки спомени.

Кой ли няма своите мили волности, изприпкали зад хълма на младостта като хубав изпуснат дивеч! Вече толкоз години едно чернооко очарование съпътстваше живота му с очакване и надежда за някакво чудо. То го подмладяваше. Избавяше го от острите зъби на сивото ежедневие. Ловджийската хрътка, изплезила език за своя дял от делничните огризки на ловеца. Озверена. Слухти навред. Души да помирише следата на избягалия хубав дивеч, но все не успява да налучка вярната пътека към неговото далечно леговище.

От Иван Енчев

Любовта не обича сравненията.

Петър ДЪНОВ

1.

Човек не бива да се окайва, когато постъпва в болница заради някое тежко заболяване. Да се моли Богу там да не се зарази с бацилите на още по-коварно страдание: съмнението…

Вчера към обед, още щом свали виолетовата си вратовръзка и съблече добре изгладения светъл костюм, Панчо Устрема с нежелание навлече широката пижама и се преобрази в притеснения петдесетина годишен пациент Панайот Петров Тракийски – слабичък средно висок мъж с бледо изпито лице, светещ поглед и сребриста къса брада.

По това ничие време в болничната стая денят дремеше като гурелив котарак край угаснала печка. Той миришеше на спарено и хич не забелязваше мързеливия стенен часовник, който безгрижно показваше пет часа след пладне. През затворения прозорец умореното есенно слънце надничаше бегло като отегчена санитарка след главна визитация. Отвън навяваше резливичък хлад. В кьошетата на стаята прозираха петна от мухъл с мирис на безизходица. По стените личаха следи от убити комари и хлебарки. На лично място висеше стенен календар за миналата година. Редуващите се тук болни не го сменяха, не заради снимката на разголената жена, а за да живеят с чувството, че така крадат поне една година от изтеклото време, от предишните си радости и илюзии.

От Иван Енчев

Старецът се обличаше гърбом към стенното огледало и се преструваше, че хич не го интересува неговият убийствен поглед. Той знаеше, че то отдавна го дебне като коварен убиец на илюзии. Затова не смееше да се обърне към него лице в лице. Опасяваше се, че проклетото огледало ще го застреля в упор, без да му мигне окото от жалост. Наблизо няма някой жив свидетел, за да разобличи престъпника в съда.

В сърцето на стареца пулсираше като малка искрица в мрачна нощ светулката на надеждата, че той все още не е толкова съсипан и грозен като стар рицарски замък, изоставен на разруха.

Ах, тази няма светулчица на надеждата в дългата нощ на битието! Съвсем скоро някой ще я плесне с две шепи, както се смазва хвъркащ комар, и ще се престори, че нищо не е станало.

2013

От Иван Енчев

Търсачо на метафори и на възторзи, недей забравя, че на вятъра на времето нищо не му пречи набързичко да те смете от облаците на твоите илюзии, че си лебед, който лети в небесата. Кой ще го спре да те подметне чак под тъмната пола на оная дърта вещица – забравата? При трошиците от пищната трапеза на богове и пройдохи. И ще нахраниш там някоя и друга дребна гнида, от която ще се пръкне гладна за слава въшка.

Наивнико временен, недей забравя още, че ти си само капчица във вимето на бременния облак на живота. Живей в полет! Капнеш ли веднъж, не се знае какво те чака там – житен клас, узрял за жътва, или пък блатна тиня за гнусни пиявици.

Търсачо на слава, недей забравя никак, колко опасно е за тебе, когато след някоя творческа среща с почитатели ти подаряват цветя. Помни, че бодлите на разцъфналите рози са остри като езичета на змии пепелянки. Радвай се на цветовете в подарените букети, но внимавай, много внимавай как да се опазиш от отровата им.

Славата не е цвете за мирисане, а попътен знак за опасност от падащи камъни.

2012

От Иван Енчев

Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани,

                гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те

                от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки

                страдания и неволи!

/Българи от старо време, 1867/

Любен Каравелов

Какъв ти кон?! – Облак слязъл на зелената поляна сред балкана!

С къдрава шарена панделка на главата. С грива – за приказ! Очите му – виж ги! Сякаш са откраднали слънчевия поглед на момък пред сватба! Целият пламти – сресан от чистия гребен на утринните вихри!

Пращи от сила! Ей сега да хукне в луд галоп! Всичката шир е негова! Всичкият кър на свободата го кани тъй да се втурне към най-високия хоризонт, че да го прескочи като вихрушка!

Без никакъв пазач или пастир. Далече от тъмния обор. Далече от скучната зоб. Съвсем свободен. Извън суровия закон за вързан кон. Волен като степен вятър. Хич не го е еня за часовника на слънцето – заран ли е, пладне, или залез.

Есе от Иван Енчев

Дълги! Безкрайни недели – нелепи глухи улици! – нямат изброждане. Щеш, не щеш, все ще се връщаш по всички кривулици, по всички баири от изминатия път на живота си.

Все тези слепи пътеки.

Всички пътища водят Отвъд хоризонта на космическата бездна. Ти си искрица живот сред тези бели отломки от време…

Все тези къдели живот.

Предеш ли, предеш, без да те е учил някой. А тъжната прежда не води към изгрев, към залез навива кълбото си тя. Тъничката нишка изтънява. Изтънява. Никой не знае кога ще избухне кълбото – бомба с доживотен закъснител…

И ти ще се стопиш подобно звезда, капнала в кладенец.

2012

Есе от Иван Енчев

В дълбоката спокойна река плуват няколко ята риби. Преместват се все срещу течението на водните талази и никоя от тях не се загубва из реката, както става с някои овце от стадата по полските поляни. Как го правят, не се знае.

Всичките риби не плуват заедно. Имат си своя рибешка йерархия, която се спазва много старателно. Ятото на най-големите риби владее най-дълбоката вода. По-средните риби се разхождат на средна дълбочина. Дребосъците също си знаят мястото – те се чипкат само в плитчините. По-нататък е тинята. Тя е за жаби и попови лъжички.

Всяко рибешко ято играе във водните талази, както птичите ята се реят в небето. От време на време коремите на най-игривите риби просветват със сребрист блясък – стрелват се като бегли светкавици сред далечни облаци!

Едва ли има по-красива гледка от припкащите риби в небето на реката! Тъй дребни са те за ято бели лебеди. И тъй много са те, за да изглеждат бели лястовици.

Онова, за което ме подсещат, не може да се изкаже с думи човешки.

Кой смъртен е усетил радостта на рибите сред слънчевите зайчета?! Кой земен пътник е видял смеха на птиците в небесата на възторга?!

2012

Есе от Иван Енчев

Априлският ден се беше поуспал в хладната заран, но вече се препичаше като котарак на благите слънчеви лъчи. Отвсякъде откъм свежите листа на дъбовите корони из младата гора се разнасяха птичи песни. Не бяха на славеи, а на някакви други птици. Дълго време се взирах в клонака на високите дървета, но никъде не забелязвах певците. Сякаш ми се присмиваха като малки палавници в детинска игра на криеница.

Изведнъж проумях за какво им служат крилете на птиците. Те не са им дадени от Бога само да прелитат насам-натам и да търсят храна, а за да опазват песните си. Така е и с нас, хората. Ако нямаш душа, с която да летиш към красотата, хич да не ти дават криле! – Само ще ги хабиш, за да се валяш в пепелта на самодоволството си като тромава кокошка…

Сепна ме мечешки глас:

– Виж как си надрусах цели две торби с гъби!

– Аз пък си напълних цялата душа с птичи песни…

Наблизо зеленееше туфа от коприва. Накъсах с голи ръце няколко стиски – не усетих никакво парене. Из копривените листа пърхаха крилете на птичи песни. И аз полетях към дома си с нестройната им пролетната сюита.

2013

Есе от Иван Енчев

Кроткият дъжд в планината валя повече от час! Валя в очите ми. Валя в душата ми. Едва не я удави в тази балканска красота. Не беше дъжд, а песен!..

Покрай шосето шават ли, шават капнали борови шишарки. Приличат на грамадни мравки по мравешки път из треволяка. Закъде се кипрят те? За кълнове в земята, или към огъня на някой груб човек?..        

Есе от Иван Енчев

Кроткият дъжд в планината валя повече от час! Валя в очите ми. Валя в душата ми. Едва не я удави в тази балканска красота. Не беше дъжд, а песен!..

Покрай шосето шават ли, шават капнали борови шишарки. Приличат на грамадни мравки по мравешки път из треволяка. Закъде се кипрят те? За кълнове в земята, или към огъня на някой груб човек?..

Шишарките са отронени перли от високите корони на боровете. Внимавам къде стъпвам, да не ги обидя! Не се гази с крака стремежа да се възроди висината.