От Сава Василев

Алхимия на постоянството

(разказ от Асен Калудов в антология “Море”)

Захори влезе в заведението последен и видя масите здра­во обкръжени от дузина мъже и няколко жени, размесени между тях като уиски с кубчета лед, защото горещата кръв на мъжете и хладната кожа на жените в този късен час все по-силно се нуж­даеха една от друга, точно както аз от това питие, ка­пи­та­­­не, което благоволи да ме почерпиш и, надявам се, няма да ка­раме Розата дълго да чака за второто, понеже едно пиене, на­ли така, за мъже като нас си е нищо и половина, само на­ча­ло на сладък разговор за световни неща тук, на сушата, иначе как ще се разтвори онова, дето се е спекло в душата (виждаш ли парченцата твърда вода как се разхождат в шотландския спирт на тарикатите с гайдите, още малко и съвсем ще из­чез­нат), обаче не ми казвай, че става и с нашенско питие, че ра­кията ни е къде по-добра от разните вносни пиячки, защото то нашето все е по-хубаво, пък я докъде я докарахме;

От Сава Василев

* * *

      Сутрин светът прилича на изгризана ябълка, от която остават неприятни парченца между зъбите и лепкавина по върховете на пръстите. Ето че първата мисъл, появила се в съзнанието, й преди да отвори очи, прозвучала афористично. Онова, оцелялото от цялата нощ – думи, чувства, илюзии, утаено дълбоко във всяка клетка, чак до най-нежните окончания на разглобеното й тяло, сега изплувало на границата между съня и реалността и се превръщало в афоризъм.

      Отворила очи. Ленив и сънен, денят бавно се промъквал през прозореца. Близо до главата й смърдял пепелник, препълнен с угарки. Край пепелника се търкаляла нахапана ябълка – афоризмът, промъкнал се през лабиринтите на съня, си имал свое тъжно олицетворение.

От Сава Василев

Чисти грехове

Разказ на Асен Калудов във в. “Литературен свят”

      Чувството за вина ме напусна окончателно. Сега се стра­ху­вам за чуждата, защото съвестта ми е така устроена – да по­ема тежестта на хорските грехове, а за собствените да не­хае. Някога си внушавах противното. Казвах си: душата първом тряб­ва добре да изпосталее, да си отхрани свой глад, че да раз­бере що е грях. Нататък е лесно. А излезе иначе…

      Всичко започна с приятелството. То нали е най-силното и най-слабото между мъжете – каква вина тогава! Преди да го про­веря истински, реших да го разпъна върху листа. Първото из­ре­чение гласеше: „От тук до онзи полигон са стотици ки­ло­мет­ри разстояние, а телефонният кабел ги скъсява и прави гла­совете опасно близки.“ Сложих точка и зачаках – дано тя спа­си обърканите ми и недописани мисли до по-добри времена.

      Докато чаках, Мария започна да ми се обажда по никое вре­ме и да подрежда нещата със „сега“ и  „днес“, но за мен всич­­ки „сега“ означаваха „утре“. Така изпреварваше утрото (всъщ­­­ност тя изпреварваше толкова излишни неща), защото зна­е­ше, че сме безвъзвратно закъснели. Свързваше ни не само те­ле­фонът. Още докато ни запознаваха, открих, че в джобовете си кри­ем магнити, които непреодолимо ни привличат. Казах си: джо­бът е опасно нещо, защото може да побере и онзи магнит на ду­шата, за който в тялото не е останало място.

От Сава Василев

НИКОЛИНА 

      бележки от едно пътуване

След онзи разговор появяването му през октомври не ме изненада. Денят беше непривично топъл – един от онези случайно изпаднали от кошницата на лятото дни, които приличат на лъскави монети по пътя към вечността. Колата подмина разклона и спря на двадесетина метра в първата отбивка. Хлопна вратата, подпря се на калника и запали цигара. Димът се стрелна лек и незабележим като след пистолетен изстрел. Точно така – като изстрел в тишината, която бавно ме превземаше.

      Изчака спокойно да приключим работата по терена и едва тогава ми махна с ръка. Какво пък, и това си е среща...

      В колата мълчим. Асен гледа разсеяно пред себе си и рисковано изпреварва. Зад привидно леките движения на волана избива истинският му характер – агресивен и неотстъпчив към останалите по пътя. Винаги сядам на задната седалка. Там ми е широко и удобно; освен това мога да наблюдавам лицето му в огледалото за обратно виждане – сега малко отегчено и измахнато след продължителното пътуване.

      – Искам да започна отначало. Искам да си припомня цялата азбука, преди да започна да пиша отново!

От Сава Василев

ФАРОПАЗАЧКАТА, КАПИТАНИТЕ ОТ ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ И ПАПАГАЛИТЕ

    разказ от Асен Калудов в окръжния ежеседмичник в. „Пролет“

      Между две отпрани дъски, на самия край на кейчето, Ставраки и Момчето ловяха риба. Откъде се взе малкият му приятел, Ставраки не разбра. Такива момчета в градчето колкото щеш. Лете повечето носеха увиснали в раменете моряшки фланелки и ловко цвъкаха слюнка през зъби… Момчето идваше всяка сутрин и сядаше от лявата му страна. Струваше му се, че там рибата кълве повече. Ставраки свикна с него; носеше втора въдица и още малко храна в кошчето. Е, случваше се Момчето да се появи чак привечер. Тогава Ставраки му показваше уловената риба, обаче за изтърваната премълчаваше. Беше най-старият от рибарите и отдавна не излизаше с другите в морето. Момчето ловеше ловко. Понякога рибарската му чанта натежаваше повече от кошлето на Ставраки.

      – Кхе! – казваше старецът, а Момчето не разбираше дали му се присмива, или кашля. – Имаш лека ръка.

      Ставраки вареше рибата на чорба или я печеше, а Момчето донасяше новини от градчето. То беше малко градче, с тясна ивица едрозърнест пясък. В единия му край, като изхвърлени от морето, се белееха няколко рибарски хижи, оплетени в мрежи и сухи крайбрежни тръни, които вятърът късаше от скалите и търкаляше към брега.

От Сава Василев

* * *

Ръкопис на Асен Калудов в синьото тефтерче

След продължителното препускане с бойните колесници, в което сам бе взел участие, императорът си почиваше на носилката, закре­пена върху гърбовете на два обозни коня, обкичени с пера и намет­нати с пурпурни плащеници. Около него се простираха плодни земи, шумяха пенливи потоци; между вековни дървета, подплашен от звъна на оръжието и войнишките гласове, прибягваше наплоден дивеч.

      Все още възбуден и доволен от зрелището, което беше доставил на изморените си войници, Траян се вслушваше в тътена на двата легиона, покрити с прахта и славата на толкова отвоювани земи и битки. Палещото слънце на Тракия вещаеше края на лятото и още повече го караше да бърза на север, към земите оттатък Хемус, къ­дето навярно вече беше стигнал неговият челен отряд. Императорът разхлаби ремъка на шлема си, помисли малко, после го свали; нали тази земя беше негова, послушна на императорската му десница– от какво следваше да се бои. И като повика най-близкия от свитата, заповяда да му донесат вино, а на войни­ците – да пеят.

Професор  дфн Сава Василев по повод Десетите литературни награди на името на Ив. Мешеков и Ив. Радославов в град Златарица, Великотърновско

Проф. Василев, този път Десетото присъждане на наградата Ив. Радославов и Ив. Мешеков се организира през есента, вместо в началото на лятото, както бе досега. Каква е причината?

С.В.: Едва ли аз съм най-подходящият човек, на когото може да зададете този въпрос, но ще се опитам да обясня. Първо, съзнателно съм се дистанцирал от организацията и провеждането на изданието. И не защото съм обиден на общинската администрация или на златарчани. Тъкмо обратното. Към мен винаги е засвидетелствано особено внимание – признание за близо двайсетгодишната ми работа в полза на каузата. Преди няколко години научих, че са искали да регистрират и институционално благодарността си с един характерен за градските управи жест, но са били възпрени от човека, спрямо когото преди това са сторили същото. Тъй като не съм работил за награди и звания, не съм коментирал прецедента. Вярно е, че не дочаках и най-простичка дума на благодарност за направеното от мен от бившия ръководител на нашата катедра, но и това не ме настрои срещу хората в Златарица. Днес се чувствам предизвикан да споделя част от премълчаваното през годините. На първо място иде реч за спекулирането с наградата. Така се стигна до конфузната ситуация с награждаването на проф. Ч. Добрев, зад чиято кандидатура не стоеше катедрата, но и тогава, надявайки се, че нещо може се промени, не коментирах публично случилото се. Многократно съм заявявал, че форматът се износи, че колегите от гилдията започват да губят интерес – всеки път ми се отговаряше, че веднага след новото издание промени ще има. И така до следващия път. Същите думи, същият разговор… Държах да се коригират статутът, съставът на журито (или въобще да няма такова), процедурата по провеждането и популяризирането на форума. Не се получи. Нещо повече, обвиниха ме в саботиране, самоуправство… След поредното предизвикателсто се видях принуден да кажа какво мисля за това наше кампанийно участие, за силата на инерцията и липсата на перспективи.

От Сава Василев

* * *

      Първите дни от новата година се заредиха кишави. Наметната с одеялото, Николина обичаше да чете, подвила крака на огромния таблен креват, и да слуша как старата чугунена печка бумти и се задъхва от удоволствие. Истинска печка съкровище беше тази печка-бидон, самодейна заводска направа, домъкната в ателието й кой знае кога и от кого преди нея. Ателие май беше твърде превзета, купешка дума за това огромно, студено и олющено помещение, в което преми­наваше по-голямата част от зимното й време. Но печката си беше незаменима. От нея винаги миришеше на препечени филийки и преки­пяло кафе, а това я караше да се чувства уютно. Почти като в свой дом… Наслаждаваше се на дългите зимни часове, на просвирващия ня­къде горе, между гредите на покрива, зимен вятър; изобщо това са неповторими часове, моето самотно безвремие, както започнах да ги наричам. В един такъв ден телефонът прозвъня продължително.

      – Говорете със София!

      Връзката беше лоша, а гласът на телефонистката – сърдит.

От Сава Василев

ДЕКОРАТИВНИ РИБКИ

       разказ на Асен Калудов в областния алманах “Хоризонти”

Откак направиха моста и срутиха рибарските хижи, кръчмата на Георгеос стана единственото място, където можеше да се послуша гръцка музика и да се опита истинска мастика. Лятото вече е отминало, мъжете носят тежки, вмирисани на риба и сол ватенки. Седят с гръб към морето и не обръщат внимание на нощния вятър. Откъм брега повява силно на водорасли и миди, а това е половин мезе за всеки, който знае какво е море и истинско пиене. От миризмата на мастика и мента луната се е сцепила като лимон. Слюнката в устата на рибарите е суха, та час по час си поръчват облак. Даже инженерчето, дето докара тогава булдозерите и им обърна бараките, се отбива да пийне коняк след работа.

– Що ги съборихте, бе? – сграбчи го първия път Ицо Пъпката, но бай Алекси го улови за раменете и го помести като пале.

– Ела, мой човек, да пийнем по едно за “Бог да прости”. Ти не си виновен. Сега кой се прехранва от риба.

– Пъпка, ти що се горещиш! – блъсна го друг по рамото. – Нали си каруцар.

 От Сава Василев

НИКОЛИНА     

Сега, в началото преди края

Докога ще се заяждам, ядосвам се и откъсвам стръкче трева. Пръстите ми не могат да я задържат. Единствено устните разпознават зелената й грапавост, горчивия вкус на ранно лято, на лъжливо, нивидимо спокойствие. Колко ли здрава е пъпната връв на днешния човек с онези времена? И тогава ли хората са оставали на земята неоправдано дълго – след като вече не са можели истински да работят, да тичат и да се любят? След като отдавна не са били нужни на някого? Особено на себе си. И само страхът ли е виновен? Такъв страх не убива, той ражда, пога­ли ме Пламен. Каза ми: човечеството помни много страхове. От но­вооткрити звезди и лутащи се в галактиката комети, от приливи, наводнения и пожари, от гнева на притаени вулкани и силни мъже. Е, всеки страх с времето си. Без своите космически ос­нованиястрахъти вината какво са...

      Няма да тръгна, преди да видя къде ще загнездят пчелите. Вече никой не се грижи за тях. Мат-мат-мат-мат! Нямам нито маточина, нито кошле. Нямам високия прът на пчеларя. В долния край на градината някой тихо попява. Над салкъмите страшно тежи зелената дюля на слънцето. Роякът танцува, танцува… Нагоре, надолу… Върти се земята подире му и търси своята невидима ос. Така е било. Преди сто, преди хиляда и още по толкоз години. Мухата преде, зашива поредното безветрено пладне. Наоколо всичко мълчи.