Категория Архиви: Ивелин Любенов

Милозливите Петровци

 

От Ивелин Любенов

Седим с Пепи, мой приятел и набор, кръстен на дедо си Петър от Урвене, и за кaкво да си приказваме – пак за емиграция.

– То, – вика той – баце, имам чувството, че ние, българете, сме вечни емигранти. И моя деда Петър се е пробвал да бега, ама тè – врънал се е. И ясдече баш като него напраих. (Пепи наскоро се върна от Испания, уж завинаги. А си приказваме на нашия роден диалект, що така ни е най-благо, па то и без това нема с кого другиго да ползваме омайната си родна реч.)

 

Около Димитровден на 1949 г. двама младежи николапетковисти – Петър, на Пепи дедо му, и Павел, напускат скришно селото и оттатък Берковица, където границата ни се вклинява най-навътре в територията ни, преминават браздата.

– Бехме вече отвъде, я си отварам ушите за всеко шумканье. Бре, дече има некой позади назе. Коги са обръщам – наш Петър ръдза, та чак ша са задави. „Брайно бе, к’во ти е, бе?“ А он не може да промъца. Натиснах го надоле и му викам: „Проминахме веке, не бой са, съземи са!“ А он едва успе да си земе въздух и рече: „Мале ма! Свидно ми е за макя ми!“ Разрева са със глас и побегна бръже нандзаде. Не беше ербап човек, милозлив беше, въобще не става за емигрант! – това ми го обясни лично дедо Павел, миналата година, като идва у нас – Заряза ме да се блъскам сам. Шест месеца ме прехвърляха по бежански лагери, докато доплавахме до пустата й Америка.

След толкова десетилетия дедо Павел беше запазил стародавния си говор такъв, какъвто го е запомнил от своето детство, добре че, нали ви казвам, и аз го поназнайвам.

Продължи четенето… →

Самаритрофия*

 

Из бележките на Ивелин Любенов

 

Имах един приятел баварец, дойде да бачка в България, хем за повече пари, хем пък тук много му хареса.

„Айде, – вика – в неделите да си правим кулинарни фестове. Ще ти покажа баварски специалитети, а ти ще ми сготвиш нещо ваше и така ще опозная по-добре вашата култура.“

Викам: „То, нашата култура, щеш не щеш, я опознаваш на всяка крачка! Пък аз съм и малко вегетарианец, не ща баварски вурстчета.“

Той вика: „Хайде, хайде, тази седмица съм аз, другата ти“.

Чудих се, чудих се к‘во, к‘во – па реших да му приготвя качамак с пръжки.

 

Помня, може да е било към 1975 г., баба ми ми разказваше, как яли едно време само просеник и качамак.

„Абе дете, – присети се тя – ти опитвал ли си въобще качамак?“

„Тцъ“

„Мале, кък съм се изложила така! Че ти какво ще знаеш за нас, ако не знаеш к‘во сме яли, когато сме яли, че иначе и доста сме гладували!“

„Ами, дè направи ми ма бабо, качамак!“

Тя вика: „То е за срамотите, ма ще се наложи да купувам кукуруз‘но брàшно от магазин. Боже, кък се измениха времената!“

На баба й беше терсене да влиза в магазин, щото нали беше свикнала всичко да си прозвеждаме – и храна, и дрехи, но напоследък не месеше вече хляба, а го купуваше… С ужасно ниската си пенсия.

„3 стотинки на трудоден ни даваха нам – изпъша тя – Знаеш ли колко са три стотинки? Една жълта и още една жълта по-големшка.“

Баба ми беше неграмотна. Монетите ги разпознаваше по големината и цвета. Тя е ходила само в първо отделение и не знам там какво са ги учили, но цифрите не познаваше. Знаеше само едно, две, три и много. Знаеше, че е родена третата година, но какво е имало преди това – не знаеше. Тя обичаше училище и учените глави, но какво да направи, бедното дете, като е останала кръгъл сирак.

Продължи четенето… →

На кьосето брадата

 

Из бележките на Ивелин Любенов

(Преработена бележка от януари 2011 г.)

Хубавото на народните мъдрости е, че взаимно си противоречат, а понякога дори и изключват. Tака за всяка ситуация може да се намери подходящ лаф, а ако си от другата страна на барикадата – и противоположния му. Аз затова стигнах самостоятелно до извода, че всяко нещо съдържа в себе си едновременно и своята противоположност (но не помня как стигнах до този постулат, може и да съм го извлякъл наготово от етера). Та, ако съм откровен, моят партиен бос например ползва само една-единствена сентенция, ама и тя му е мултифунционална: „Не казвай ”хоп”, преди да си скочил”. С течение на годините шефът така се е изпедепцал да я употребява точно на място, че сума непосредствени ползи си е докарал, благодарение на този един-единствен коз.

(И да беше само Босът! Има и още по-високопоставени люде, които са прочели само една книга (става въпрос за „Винету“, разбира се), дори не Книгата (Библията), и пак са съумели отлично да си осребрят усилията.)

Моята бивша секретарка Бети пък, по време на злополучния си брак, знаела да прави само едно ястие – яйца по панагюрски. По тази причина мъжът й, мой втори братовчед, оставен само на една жена, с едни само яйца (в добавка с малко луканка и повечко ракийка от домашния казан), успя да си скъси целия един живот. Така ненадейно една пролет Бети остана весела вдовица, завалийката, само с едното тлъсто наследство от братовчеда (е, и с ле-ек бакенбард де, но съм убеден, че това вече никой не й го броеше).

Продължи четенето… →

Статуи

 

Из бележките на Ивелин Любенов
Обичах да поливам доматите. Благодатна е почвата по нашия край, ражда от всичко по много. Най- ми беше хубаво, ако и баба се навърта покрай мене. Веднъж й викам:
– Бабо, много ни стаа сочен домато. Аресва ми
А тя, която е работила дълги години и в консервна фабрика, ми отговори:
– Макя! Мани ти таа работа. Ние сме прости хора, не знаеме да го отгледаме. Какви торове са измислили хората, а ние торим още с оборска тор.
– Така е по-вкусно – възразявах й аз
– Ни па са сещаме с кво да пръскаме, коги са измислени какви ли не отрови за буболечки, наръсваш и край – яж си убав домат и се не бой
– Мен така са си ми по-благи.
– После ние не моем и да консервиргваме. Варим там, минува през огино, ама не е като да му сложиш оня ти ми препарат, баш натамънен и докаран от другия край на свето.

Продължи четенето… →

Дървесен храм

Из бележките на Ивелин Любенов

Дървото в празния двор е дуд (черница, morus nigra).

То би трябвало да е издънка на онзи стар дуд, по който се катерехме като деца.

Докато теглел дървените подпори на къщата, завързани със стоманени въжета, багерът зачобръснал дървото и то, вече кухо, съвсем било осакатено. А после някой е издебнал и го е отсякъл за огрев. Не можех да го браня, по онова време то беше вече ничие, в отчуждения парцел на нашите комшии, които изчезнаха и повече никога не видях.

Но ето че и самите му издънки за толкова години са вече с достатъчно дебели стволове.

Едно време врачани са садили повсеместно черници, заради копринените буби.

Продължи четенето… →

Тюфлеков и Рубенс

 

Из бележките на Ивелин Любенов

 

Бях се прочул вече като крупен строителен предприемач, не само в немскоезичния регион, където безусловно бях оставил значима следа, но дори и в родната БГ, стояща съвсем встрани от бурния подем на континента. Затова не беше чудно, че нямаше нашенски сериозен бизнесмен или кандидат-политик, който да полети нанякъде, било то служебно или пък съвсем фриволно, и да не се отбие в нашето семейно именийце край Мюнхен. На моравата ни пасат 5-6 тежки баварски крави, повече за адетя и за фотообективите на гостите, нежели за някакъв млеконадой или друг рандеман. Или за спонсорство ще ме помоли най-коренопреклонно някой или самия мене ще калеса съответно за важен държавнически пост. При цялата ми вродена скромност, навремени се изкушавах да поема това предизвикателство, не ради мене самаго, разумеет ся, а ради многострадалний богарский народец, ама… какво да правя, като съм устроен по-егоистично и в сюблимни моменти загърбвам гражданския си дълг и отговорност и се отдавам единствено на пусто печалбарство, рулетка, студентки и хард-рок…

Блаженопочившата ми съпруга Фрау Фатал обичаше навремето да посреща изявените български мъже и плащаше двойна надница на прислугата, която да подтичва цяла нощ около взискателните ни гости, кой подпийнал, кой подпухнал, кой подпичкващ се с баварските ни девойки, с огромни квадратни деколтета и яки рустикални прасци.

Продължи четенето… →

Числото на звяра

 

Из бележките на Ивелин Любенов

 

Пешо Дзверо спа зле. Цела нощ дзиндзирикà от студ и кокори дзъркели. Вееше ветър и една ламарина не спре да дзвека о дзидо. Жена му пуфтеше недоволна изпод завивката: „К’во си се одзвездил па ти бе, айде заспивай!“ Сабахлента Пешо Дзверо стана накокошинен. Немаше пари, имаше вересии. В селския магазин вече го пъдеха. „Отваам на доктор“, рече на жена си и тръгна пеша в кучия студ към града, някой можеше пък да го вземе на стоп. На централния градски площад пърпореха няколко автобуса. Вееха се байряци. Пешо позна и други пациенти от диспансера, а докторът беше с костюм като за манифестация. Правеше някакви списъци. Пешо поне се сгря с чай, макар че от врялата вода го заболяха венците. Разбра, че има митинг в София. Хем и возят. И е топло в рейса. И отгоре на това плащаха. Обещаха му поне. Ако се подпише в петицията. „Па колко му е, врътвам един параф, щом не е за без пари!” възрадва се той. Получи и знаменце, и картонена козирка. Сложи си я върху ушанката. И тениска, чисто бела. И парацетамол. От кеф се обади на жена си по мобилния, беше му безплатна.

Продължи четенето… →

Лудото лято

 

Из бележките на Ивелин Любенов

 

Когато през онова лудо лято в Мюнхен се ожених скорострелно за небезизвестната вдовица и еврова милионерка Фрау Зигфриде Фатал, скъпите ми роднини решили деликатно да уведомят досежно този факт и болния ми деветдесет и пет годишен дедо Влъчко.

Дедо необяснимо се бил залежал от няколко месеца на кревата в мутвачето, без конкретна диагноза, но пъшкал, охкал и викал, че му свършвала жизнената енергия и някак си всичко му било станало безразлично, та немало дори и да гласува и би влязъл вече в червеевата дупка. (Майка ми вика „в черната дупка“, но съм сигурен, че дедо ми настоява за „червеева“, която представлява тунелче, което свърза две различни Вселени)

С две думи – дедо бил развял белия байряк и даже бил заръчал на стринка ми Вецка да бръкне под кревата и да извади от един кашон черен креп за некролози. Шашава работа, ви казвам, ма дедо си е бил заман (вечно) башка от хората.

Продължи четенето… →

Хроника на едни фамилни обусловености

 

Из бележките на Ивелин Любенов

6 септември, 2015  г., 2201

 

На 06 септември 1916 г. пада убит редник Влъчко Котов Клисурски от Трета рота. На 07 септември 1916 г. редник Дило Марашки от Четвърта рота издъхва в лазарета от раните си, получени предния ден. Двамата са положени, заедно с десетки други войници от 35-ти врачански пехотен полк, в общ гроб. Влъчко и Дило няма откъде да се познават, въпреки че селата им отстоят само на някакви си десетина километра едно от друго. При това положение няма и как да са предполагали, че петнадесет години по-късно са щели да станат сватове. В ранната есен на 1931 г. едно от трите сирачета на Влъчко Котов – големият му син Кото Влъчков – случайно научава, че през едно село има добро момиче-сираче и нямало кой да го поиска. Още първата неделя след това разузнавачи-сватовници впрягат кòлата (волската каруца) и само за някакви си два часа изминават разстоянието до другото село.

– Ако да би ви ги сакале, вие дали ни ги би дале? – рекли сватовниците, оглеждайки сромното девойче

– Ние го даваме с големо облекчение, ама пак да си кажеме, да са не заблюдите, зестра си нема никаква – рекли братята й

След две седмици кандидат-женихът се явява лично и отвежда Анастасия от бащиния й дом. Скромна е сватбата на двамата сираци, кумът повежда хорото, майките бършат сълзи със забрадки – и от радост, и от мъка. Но никой не знае къде са костите на бащите им, поне вино на гроба им да прелее.

Продължи четенето… →

Пиеската на бай Велчо

 

Из бележките на Ивелин Любенов

Като ме изписаха от болницата, след (успешната) операция на мозъка, се почувствах като прероден. Още повече, че излизах с чисто ново (за мен) гадже, а и иначе не напълно амортизирано – милосърдната сестра Х.

Ама нея я изпратих на круиз със съпругата ми, пък аз, малко да се куртулисам от жени, си отидох на село…

Знам, че ми се чудите на акъла, ама ей така, човек отвреме навреме иска да си направи някоя равносметка и да осъзнае, че всъщност нищо особено не е постигнал, само се е обградил с повече лъскави вещи. И за какво ти са, като ми отвориха черепа, вътре вещи нямаше, а там е всичко, което притежавам. Както и да е, да не се отплесвам.

– Айде на театър, – вика ми една вечер комшията Бай Велчо (викам комшия, ма да се знае, че е през два парцела, другите са празни, изпоумреха ми близките комшии)

– Какъв театър у тая пустош, бе? – чудех се аз.

Продължи четенето… →