От Ивелин Любенов
Седим с Пепи, мой приятел и набор, кръстен на дедо си Петър от Урвене, и за кaкво да си приказваме – пак за емиграция.
– То, – вика той – баце, имам чувството, че ние, българете, сме вечни емигранти. И моя деда Петър се е пробвал да бега, ама тè – врънал се е. И ясдече баш като него напраих. (Пепи наскоро се върна от Испания, уж завинаги. А си приказваме на нашия роден диалект, що така ни е най-благо, па то и без това нема с кого другиго да ползваме омайната си родна реч.)
Около Димитровден на 1949 г. двама младежи николапетковисти – Петър, на Пепи дедо му, и Павел, напускат скришно селото и оттатък Берковица, където границата ни се вклинява най-навътре в територията ни, преминават браздата.
– Бехме вече отвъде, я си отварам ушите за всеко шумканье. Бре, дече има некой позади назе. Коги са обръщам – наш Петър ръдза, та чак ша са задави. „Брайно бе, к’во ти е, бе?“ А он не може да промъца. Натиснах го надоле и му викам: „Проминахме веке, не бой са, съземи са!“ А он едва успе да си земе въздух и рече: „Мале ма! Свидно ми е за макя ми!“ Разрева са със глас и побегна бръже нандзаде. Не беше ербап човек, милозлив беше, въобще не става за емигрант! – това ми го обясни лично дедо Павел, миналата година, като идва у нас – Заряза ме да се блъскам сам. Шест месеца ме прехвърляха по бежански лагери, докато доплавахме до пустата й Америка.
След толкова десетилетия дедо Павел беше запазил стародавния си говор такъв, какъвто го е запомнил от своето детство, добре че, нали ви казвам, и аз го поназнайвам.