От Светла Андреева

        Денят  още не  бе преполовил – горещ юлски ден, чисто синьо небе, ярко слънце, дребно колкото джанка, още неузряла.Селото спеше следобеден сън, дори куче не пролайваше.То и кучета вече нямаше, защото и хора нямаше.Десетгодишният Стелиян, за чието име бе взета първата сричка от името на дядо му Стефан,  седеше на сянка под  стряхата.Краката му ритаха нервно по каменните плочи, с които бе застлана пътеката край къщи.Отпред  виждаше кръглото тяло на кладенеца, от чиято паст излизаха тънките тръби на помпата, с която дядо му поливаше градината.Градината…Дали да не се шмугне в гъстата й прохладна зеленина, да види дали малините не са узрели, или пък да зобне от цариградското грозде –  елипсовидни зърна, раирани, с лек мъх и особен вкус? Ами, не му ходеше до градината…

        Стелиян свърна поглед към плочите пред кладенеца, над него висеше геранилото, на чийто край бе окачена кофата – сега тя сигурно бе застопорена във водата, а в нея изстиваше голяма кръгла диня – за вечеря. При мисълта за динята устата му се наляха,  но знаеше, че щяха да „заколят” динята чак за вечеря.А до вечеря имаше време – много, много време.Какво ли правеха сега приятелите му в града? Никой от тях нямаше село, никого от тях не пращаха през лятото при баба и дядо, само родителите на Стелиян държаха синът им да прекара един месец – тук, в забутаното малко селце, в което не бяха останали хора, само баби и дядовци, макар че и те бяха хора.Но деца нямаше –нямаше с кого да рита топка на игрището край пътя, в чийто край се белееше пистата на отдавна изоставеното летище за селскостопански самолети, вече тревясало и с изронена настилка.Край него бавно се клатеха едри сивобели гъски, пощипваха трева и тихо си говореха.Пък и да имаше деца, кого ли познаваше?Бяха все такива, изпратени като него от града.Сигурно защото родителите им нямаха пари да ги заведат на море….