Отзив от Владимир Шумелов

Книгата с „избрано“ на Иван Кирилов излиза под „шапката“ на Национален литературен музей в София, Къща-музей „Емилиян Станев“ във В. Търново и Регионална библиотека „П. Р. Славейков“ със спечелен конкурс за подпомагане финансирането на книгоиздаването в Община Елена. Съставител на тома „Избрани творби“ и автор на предговора „Иван Кирилов – забравеният майстор на идилията“ е д-р Радка Пенчева – гл. уредник на Къща-музей „Емилиян Станев“. Това не е случайно, ако погледнем изследователските интереси на съставителката в по-голяма част от нейните книги и статии, защото в немалката си част те са ориентирани именно към връщане на паметта ни за малко известни и напълно незаслужено забравени имена на български писатели и интелектуалци. Името на Иван Кирилов (1876 – 1936) е едно от тях. Малка утеха е, че изданието излиза в годината, в която се навършват 140 години от рождението и 80 години от смъртта на писателя. По-важното е, че подобни издания, макар и с „избрано“, обогатяват литературната ни памет и вадят от забравата имената на писатели от класата на Иван Кирилов. А той е автор, на когото могат да завидят мнозина – от творческия си дебют „Бдения и мечти. Лирически стихотворения: 1895 – 1896“ („Паничков“, Свищов, 1897) до края на живота си издава повече от 40 книги в различни жанрове: стихове, разкази, приказки, драми, комедии, повести, романи, биографични очерци (между които и за големия си приятел от детинство, негов меценат и естетически съидейник П. Ю. Тодоров). Според Георги Константинов към края на живота си Ив. Кирилов е имал намерение да издаде свои събрани съчинения в 16 т., от които е успял да реализира само 4, с включени повести, романа „Габарите“, драми-легенди и комедии.

Името му обаче се свързва не толкова с обема художествена продукция и качествата й, колкото с жълтевини от типа: бил от ромски произход (признавал го пред Антон Страшимиров), скандално-трагичния финал на първото му семейство – жена му и дъщеря му се хвърлят от Варненския вълнолом през 1909 г., след което го преместват в София, където опитва да започне живота си отначало с втори брак и три деца. По отношение на творчеството му критиката и преди 9 септември 1994 г. и след това, а и след 10 ноември 1989 г. не е твърде благосклонна; името му няма да видим дори в „Речник по нова българска литература. 1878 – 1992 г.“ (изд. „Хемус“, С., 1994). Литературното му дело е свързвано с определения като „съпътстващо явление“, „един позабравен реалист“ и под., макар че реалистичният метод на художествено изображение не е най-присъстващия в творчеството му. Всъщност аналитичната уводна статия на д-р Пенчева ни разкрива многостранно един интересен и непознат образ на български творец – като житейска биография и професионална писателска реализация, като са цитирани добросъвестно и неговите изследователи, които очертават основни страни от обемното му творчество.

Трудна и непосилна изглежда задачата да се селектира един представителен том с избрани творби, които да разкрият пред съвременния читател образа на писателя Иван Кирилов. Д-р Р. Пенчева се е справила с този проблем, като се е спряла на повестите „По Руманя“ (I изд. 1923 г., Плевен), „Гергьовденска приказка“ (I изд. 1921 г., Плевен), „Блуждаещи огньове“ и на драмата „Змейна“. Избраните произведения очертават наистина доста пълно творческия профил на писателя, а техният избор и анализ от д-р Пенчева е базиран на четирите тома със събраните му съчинения от 1928 г. В предговора освен тях са разгледани и други възлови за автора творби от четиритомника: романа „Габарите“ (I изд. 1920 г., Плевен; влязъл във II т. от съчиненията му), драмите „Любов и дълг“ (с подзагл. „Старопланинска легенда“), „Дарба и завист“ (с подзагл. „Осоговска легенда“) – включени в III т. на съчиненията, заедно със „Змейна“ (с подзагл. „Родопска легенда“), избрана за настоящия еднотомник. Разбира се, освен драмите-легенди в уводния очерк са споменати и драмите със съвременна тематика, писани под влиянието на модерните за времето си европейски автори Х. Ибсен, Г. Хауптман, Ст. Пшибишевски и др.: „Слепец” (1905), „Чучулига“ (1906), „Маяци“ (1906), „Жерави“ (1907), „Из стръмнините“ (1910), „Силата на кръвта“ (1911), „Към иго“ (1911),  „Запоена“ (1919), „Жълти пламъци“ (1926), „Пред възхода на зората“ (1926) „Не са вчерашни“ (1927) и др. Според критиците на Иван Кирилов това е драматургия с повече достойнства в психологически план и диалог, но не толкова в стила. Той е автор и на няколко комедии, влезли в ІV т. на събраните му съчинения, които са насочени към осмиване недостатъците в обществения живот на българите.

Ще отбележим с няколко думи представените в този том произведения. Той се открива с повестта „По Руманя“, която представлява апология на труда на селянките от Балкана, отишли да жънат по руманя нивите на Исмаил Бег. Обърната към идилията и патриархалните отношения, повестта е апотеоз на любовта и трудовия живот на селяните, без оглед на етнически различия. „След прочитането й в съзнанието ни остава светлина и радост“, отбелязва д-р Р. Пенчева. Мотото към втората представена повест „Гергьовденска приказка“ гласи: „В памет на другаря от невръстни години П. Ю. Тодоров – певец на Мечкаря“. Освен, че е отправено към паметта на неговия приятел и съгражданин от Елена, то ни подсеща, че повестта е не просто реплика на идилията „Мечкар“ на П. Ю. Тодоров, но майсторски, без подражание, е изведена на едно по-високо ниво от естетиката на писателя. Третата повест „Блуждаещи огньове“, според съставителката на тома, „е една от първите повести в литературата ни, третираща въпроса за твореца и творчеството в едно изостанало патриархално общество, потънало в суеверия“ (с. 15). В контекста на другите две драми-легенди, за които стана въпрос по-горе, „Змейна“ („Родопска легенда“) също е в традицията на легендарния жанр, но има по-друг характер. Гуга, жена на Змей Горянин, е любимата му жена в неговия харем. Обаче Гуга се влюбва в Дамян, който е изоставил младата си жена и невръстното си дете. Тя знае къде е слабото място на змея и решава да го лиши от силата му. Змей Горянин се превръща в стогодишен старец, благороден и добър към всички около него. Когато Гуга узнава тайната на Дамян, че е женен и има дете, които са нещастни, избира смъртта. Тя разбира, че семейството и майчинството са велико е неприкосновено тайнство, което не бива да престъпва.

Четирите произведения на Иван Кирилов в настоящия том обхващат една малка част от пространното му творчество, което преминава през различни търсения в развитието си – през мотиви от народното творчество, идилията, легендата, поверието, приказката, до индивидуалните проблеми на интелигенцията ни от края на 19. и първите десетилетия на 20. век, като се опитва да достигне до големите национални и обществени проблеми на страната ни, белязали краевековието и първите десетилетия на новия век. Окачествяват прехода му от писателите-народници към естетиката на кръга „Мисъл“ като не твърде успешен. Твърде широк е и жанровият спектър на творбите му. Вменяват му в грях творческата продуктивност. И под. Разбира се, има и критици, които се опитват да оценят обективно неговото творчество. Д-р Р. Пенчева посочва детайли от студията на литературния критик и писател  Моис Бенароя „Иван Кирилов под знака на своето време“ (сп. „Хиперион“, кн. 5–6, 1927 г.), която най-ясно се опитва да очертае границите и особеностите на неговото творчество в контекста на времето. Някои от изводите в нея: „Иван Кирилов се опитва да пресъздаде свят на несбъднатите мечти. И ако той не създава, според някои, ценни творби, то дори опитът му е вече заслуга. Посочват се упреците на някои критици за това, че не е създал типове, които да останат като нарицателни. По това време общественият ни живот дава типа на парвенюто и службогонеца, но той няма трайни черти. Действително завършен такъв тип: на българин, на гражданин, на човек, нито пък художествен такъв, няма. Затова по онова време не са сътворени нито добри драми, нито добра белетристика. Иван Кирилов е сантиментално романтичен писател. Сантименталният романтизъм, убивайки проблематиката, води в областта на идилията и поверието, тъй като това е линията на най-малкото съпротивление. В преплитането на трите фактора: бит, поверие и индивидуални проблеми се крие по-доброто начало“ (с. 11–12). Общото, което Бенароя посочва за творци като П. Ю. Тодоров, П. П. Славейков, Й. Йовков, Ив. Кирилов, Ан. Каралийчев е, че всички те се опитват чрез произведенията си в различни жанрове „да се овладее българския културен тип в отличие от цивилизаторския тип, който спира вниманието на фейлетониста върху себе си“ (с. 12).

Вероятно критиците и литературните историци тепърва ще разравят литературните пластове, за да изкарат на повърхността още позабравени имена като това на Иван Кирилов. Дейност твърде нужна във времена като днешните и твърде полезна за народи с къса историческа памет, което българите непрекъснато демонстрират. Подобни издания се опитват да разчитат „литературата като жива памет“ (проф. Елка Константинова), разширяват българската „културна биография“.

Достойнство на тома „Избрани творби“ на Иван Кирилов, освен пространният очерк за писателя от д-р Радка Пенчева, е и научният раздел „Библиография“ в края на книгата. Тя е подготвена от Анастасия Радева от РБ „П. Р. Славейков“ във В. Търново по повод 140-годишнината от рождението на Иван Хр. Кирилов. В нея са включени 129 публикации от и за Иван Кирилов – художествени произведения, биографични материали, литературоведски анализи, възпоменателни слова и др. Целта е да се подпомогне изследователската работа на литературоведите и да бъде в помощ на всички онези, които се интересуват от българската литература, нейния развой и знаковите личности, оставили среда в нея.

Иван Кирилов. Избрани творби. Съст. Радка Пенчева. Велико Търново: Фабер, 2016, 368 с.

Ники Комедвенска ( за стихотворенията „Дърво за огън“, „Пътуване до мама“ и „Ден за обичане“) и Владимир Шумелов   (за разказа „Деветият кръг“ и есето „Краят“) са новите носители на големите награди съответно в разделите поезия и проза на Третия Национален литературен конкурс  на името на Станка Пенчева, проведен под надслов „Дървото на живота“ и организиран от община Стралджа в рамките на празниците на града.

Второ и трето място в направление поезия бяха присъдени на Валентина Йотова (за стихотворенията „Ръкопис, изгубен в есента“, „Пролетно стихотворение“ и „Из моите памукови поля“) и Мария Панайотова (за стихотворенията „Ножче“, „Сладко от костилки“ и „Снимка на калта без ретуш“), а в прозата на Ивелина Никова(за разказа „Алтъна“) и Денка Илиева (за разказа „Ромео и Жулиета от махалата Манастирци“). Специалната награда на кмета на града Атанас Киров бе връчена на Валентина Шейтанова за стихотворението „Дървото на живота“.

Председател на журито бе Валери Станков, а негови членове Станислав Марашки, Димитър Бечев, Димитър Стоянов и Надя Жечева.

(На снимките: журито, Валери Станков обявява резултатите, Владимир Шумелов)

ПОКАНА

Община Габрово и Дружество на писателите – Габрово

Ви канят

На среща-разговор с писателя и критика Владимир Шумелов под наслов „Защо (не) четем?; Защо пишем?; Защо издаваме?“ с акцент върху последните му книги „Лисица в кокошарника“, „Pink Floyd“ и „Каквото дойде“, както и последния брой на алманах „Света гора“.

В срещата участват: Христо Мандев, Велизар Велчев, Минчо Г. Минчев (Габрово) и писателите/читателите от Габрово с отношение по темата

Място: Ритуална зала на Община Габрово

Време: 17.30 ч. на 18 октомври (вторник) 2016 г.

Рецензия от Владимир Шумелов

(Ружа Велчева на 70 години)

С тази стихосбирка Ружа Велчева отбелязва своята 70-годишнина. Дори първоначалното и именуване бе просто 70 (визиращо както преходното време, така и броя на творбите в книгата с избрани стихове). Мисля, че „Нестинарка“ е наистина подходящото заглавие за стихосбирката, събрала избрани произведения от предишните й книги. А връзката й с нестинарството – този древен езически култ, свързан донякъде с мистиката и с онова, което остава невидимо за човешките сетива, е и съвсем естествена при Ружа, чийто прадядо по майчина линия е от един от Странджанските нестинарски центрове, с. Кости. Метафората с нестинарите, играещи върху жарава в транс, пронизва стихосбирката, свързва стиховете и им придава дълбочина. Както повечето антологични книги, и тази е разнопосочна откъм теми, идеи, образи, още повече, че стихотворенията не са отделени в цикли: тук ще намерим признателността към рода, отечеството и родното място („Малка балада за баща ми“, „Признание“, „Гложенският манастир“), към българските творци („Закъснял реквием“, „На Николай Колев“); морето, с което неразривно е свързана поетесата (виждаме ясно очертана цяла стихотворна група от „морската“ книга на Ружа „Вън от рая“), този блян по юга и слънцето, който се слива с един друг водещ мотив в стихосбирката – любовта (особено видима в заглавия като „Епитафия за една любов“, „Любов“, „Устните ти…“, „Докосване“, „Серенада“, „Няма те“, „Ревност“, „Годеница“, „Слънчева любов“, „Романс за сребърната луна“, „Защото те обичам“), тук е и любимата й Латинска Америка чрез „Полетът на кондора“ („Песента на кондора“, „Любов по време на холера“, „Боливийска балада за Че Гевара“, „Балада“, „Златната градина на Куско“, „Любовен танц“, „Този странник вятърът“), а екзотиката и преклонението пред природата и героизма на революционерите кореспондират със социално ангажираните й стихове (от книгата й „Не отвръщай лице, Господи“: „Меню за бездомници“, „Битие – 2009“, „Селските гробища“, „Псалм“, „Болка“, „Карма“); разбира се, тази острорефлексивна към социума лирика се появи след завръщането на Ружа от Америка след началото от световната финансова криза, след няколко нейни знакови книги с поезия и проза (една от които антологийната „Пустинята на времето“), книги, които са белязали и настоящата „Нестинарка“ с различните творчески търсения на Ружа Велчева през годините – от екзистенциалната, през носталгично-споменната проблематика, до приближаването и приобщаването към християнството не толкова като религиозност, колкото като търсене на смирението и вярата, прозрението: „И само Бог/
да бъде твоят съдник!…“

            Поезия с изчистена форма, директност на изказа, недоизказаност, бягаща от игривото метафорично въображение, което обаче присъства като асоциативно докосване до спомените за минали „белези“ от живота, но най-вече заровени в настоящето, задаващи реторични въпроси. Стихове без злоба, но импулсивни. Ето такива:

Сезоните оставяха следи

            по тялото – душата пощадиха.

            Танцувам още, с огнени коси –

            за глътка лудост болката смених

(„Нестинарка“)

Както пише в предговорните си думи големият писател маринист и духовен гуру на Ружа Никола Радев: „Нейното вдъхновение е импулсивно, но изстрадано и чрез страданието става промислено“. Толкова вярно. Никола Радев си отиде от този свят преди два месеца и не успя да види тази книга като книжно тяло.

Ружа Велчева. Нестинарка. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2016.

На 23 юли 2016 г. внезапно и нелепо ни напусна големият бургаски творец и общественик  Атанас Радойнов.

            Атанас Радойнов е роден на 21.01.1934 г. в с. Горска Поляна, Боляровска община. Завършил е специалност „Българска филология“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. След дипломирането си живя и работи в Бургас: художник по промишлена естетика, окръжен кореспондент на в. „Кооперативно село“ и „Земя“, главен редактор на районния в. „Победа“ и на вестника  за литература, изкуство и култура „Автограф“ (2003–2008), издаван съвместно със СБП.

            Беше дългогодишен председател, а после почетен председател на Дружество „Български писател“ – Бургас (2001–2008). Инициатор и двигател на литературния живот в Бургас в последните десетилетия. През 2015 г. беше избран в Управителния съвет на новосъздаденото Сдружение „Бургаска писателска общност“, в основата на което стои, както и на Дома на писателя с обособен музеен кът „Христо Фотев“, на новия вестник „Литературен Бургас“.

            Двукратен носител на литературната награда плакет „Пегас“ и  на плакет „Петко Росен“ на Община Бургас. Член на СБП и на СБЖ. Почетен гражданин на Бургас (2004).

            Изтъкнат краевед, свързан със Странджа планина. Изпод перото му излизат книгите „Росеново и Петко Росен“ (2010, съвм. с Диана Радойнова), „Летопис за Вършило“ (2012), „Драчево ще бъде във времето“ (2014), „Ново Паничерево“ (2015).       Редактор на редица книги на бургаски автори.

Публикува белетристичните книги: „Как тъй без змейове“ (1988), „Странджански декамерон“ (1992), „Стриптийз в Ноевия ковчег“ (1995), „Змийска риза“ (1998), „На дъх от рая“ (1999), „Шепа приказки“ (2001), „В ъгъла на сътворението“ (2004), „Странджански импресии“ (2006), „Крайпътен огън“ (2009), „Полет до седмото небе“ (2014), ,„Ножница на страданието“ (2014). Беше подготвил за печат книга с приказки…

Негови разкази и книги са преведени на руски, френски, турски и македонски език.

Почит и преклонение към светлата му памет!

И още няколко думи за Наско:

В доклада си от 2009 г. за прозата на бургаските автори ето как проф. Светлозар Игов представя една от емблематичните му книги: „Разказите на Атанас Радойнов в „Крайпътен огън“ („Балтика“; преведена и на македонски език – бел. м., В. Ш.) ни го представят в отдавна познатато му амплоа на влюбен в Странджа писател, който вплита своите краеведски етнографски, фолклористични и културологични знания в увлекателни и силно лирически одухотворени повествувания, напомнящи ми по нещо Пришвин, Паустовски, Лесков, но с ярък български колорит и вкус към обредно- митологичното. Тези разкази са несъмнено продължение на традицията, която през 60-те години критиката нарече коренотърсачество, но с особено силна романтико-лирическа интонираност, която в своя – не хронологически, а смислов край вписва предтечи и учители като Емилиян Станев и Христо Фотев в своите романтични легенди и митове“.

            През 2014 г. имах удоволствието да бъда редактор на книгата му с притчи „Ножница на страданието“. Тогава по повод книгата и неговата 80-годишнина направих едно интервю с него. Ето част от него:

От Владимир Шумелов

През юли 2016 г. отбелязахме 117 години от рождението и 55 години от смъртта на писателя

Писането? „Писането е самото занимание. Един писател трябва ежедневно да предизвиква и отстоява безсмъртието или да се откаже от него.“ (Хемингуей) Звучи велико. Хемингуй изрича (пише) прости неща (истини), които звучат велико, като „добле дичо“. А писането, ако профанираме Хем, е „фасулска работа“: „Трябва ти само абсолютно вярно ухо, усета на панаирджийски фокусник, всеотдайността на религиозен фанатик, дебелоочието на крадец с взлом, никаква съвест, освен към писането, и готово“.

* * *

Моят избор е бил винаги един – да открия тайната на писането, когато съм нахранен и доволен от живота, който живея. The True Secret of Writing. Когато пиша, винаги чета добра книга. Понякога няколко добри книги. Спомням си Реймон Кьоно и неговата „Упражнения по стил“ (1947; многократно издавана на български), един от многото, които беше чукала Айрис Мърдок, но всички започвахме от уроците на Папа. Уроци, които завършваха в изчерпването, black ass, клиниката „Мейо“ и suiside. Причините? Физически проблеми, но всъщност остаряване и липса на късмет, както и такива от психологическо естество – натрапчиви идеи, самозаблуди, параноичен страх от бедност и преследване, дълбока депресия, невъзможност за работа и под.

От Владимир Шумелов

След два сборника с разкази и два романа Светла Андреева издаде и своята пета книга, която можем да таксуваме и като цикличен роман, и като цикличен белетристичен сборник. Малко статистика, която едва ли ще обясни разтеглените издателски периоди между отделните книги. През 1985 г. тя дебютира със сборника разкази „Телевизор и канарче“ (изд. „Народна младеж“, С.) и заслужено се нареди сред обещаващата фаланга от автори, които по това време пишеха т. нар. психологическа проза. През 2000 г. (т.е. 15 години по-късно) издаде и втората си книга с разкази под заглавието „От дявола родени“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново), с която защити достойно дотогава разработваните теми и идеи. Седем години след това се появи и първият й роман „Козите на Джим“ (изд. Астарта“, В. Търново) на съвременна тема от времето на Прехода. През 2013 г. се появи и романа й „Хляб за грешници“ („Фабер“, В. Търново), а днес – началото на лятото на 2016 г. – сборникът с разкази „Автобус за рая“ („Фабер“, В. Търново). Няма да скрия, че с всяка своя следваща книга Светла Андреева израства като белетрист. И се досещам защо: Вроденото й любопитство на белетрист, практикуваната с години журналистика, както и професионалните й занимания с асоциални типажи от последните й професионални години й дават необходимата база от фактология. Но те не са достатъчни – в книгата художествената интерпретация на фактите надгражда пластове от проблеми и обобщения, които поставят читателя пред избор. На пръв поглед проза от този тип се пише масово – както по света, така и в България. Или беше така доскоро, докато тя разглеждаше обществото основно през т.нар. градски ракурс.

В новата си книга Светла Андреева разглежда българското село от началото на новия век. Признавам, че темата „село“ в началото на XXI век ми се струваше неактуална, струваше ми се несериозно тя да бъде реактуализирана, но стана обратното, когато писах за стихосбирката на Марин Георгиев „Доживяване“ (2011). Темата не само бе актуална, тя бе зрелищно фокусирана в журналистиката с апокалиптичен оттенък, но не и в литературата, която гледаше на нея някак отгоре, високомерно. Ще кажа само, че в социологически план (защото конкретно топосът, който визира авторката, е едно Страж(н)ишко село във Великотърновска област) Великотърновската област е със селата с най-интензивно сред останалите области в страната изчезващо население. Причините за срива на селото са комплексни и не са от вчера и от оня ден. Според чл. 3, ал. 2 от Закона за административно-териториалното устройство, за да се води едно място като населено, то трябва да има поне един жител и собствено землище. Ето как в последните години по този начин са закрити стотици села. Според данните едва 23% от жителите на страната ни са регистрирани с адреси в селата. От години най-лошо е положението в областите Габрово, Перник, Русе, Велико Търново и Кърджали.

От Владимир Шумелов

Това е поредният български роман, един от многото, смея да твърдя, успешни романи на българи зад граница. Авторката е родена в Попово, завършила е „Българска филология“ в Шуменския университет и „Международни икономически отношения“ в УНСС в София, а от 2008 г. живее и работи в Чикаго, Илинойс, САЩ. В родината си е работила като редактор в регионални и национални медии и като парламентарен журналист. Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света със седалище в Чикаго. Един от съставителите, редакторите и авторите на  годишното списание на Съюза  „Любослов“. В различни издания в България и чужбина публикува поезия и проза. Издава книгите „Душата ми – прозрачен златен герб“ (стихове, 1998), „Календарни чувства и други отговори“ (разкази, 2013), „Ултравиолетовият Пегас“ (роман,  2015).

Като казах роман на българин зад граница съвсем нямах предвид емигрантска литература, защото Виолина Б. Иванова е човек и автор, който не е прекъснал пъпната си връзка с България, има отношение към ставащото в родината й по времето на т.нар. Преход, а и темата на романа й, за който ще стане дума по-натам, е българска, мястото на действие, героите й и съвременната действителност – също родни. А ето какво казва за „емигрантската литература“ писателят Димитър Динев: „Няма емигрантски език, няма емигрантска филология, откъде накъде тогава да има емигрантска литература? Ако имаше такова понятие като емигрантска литература, тогава цялата американска литература би била емигрантска. На мен ми е ясно, че литературоведите се нуждаят от нови изследователски полета, но крайно време е да се понапънат малко и да измислят едно подобаващо понятие, а не да го заемат от политическата терминология. Докато в съвременния политически дискурс понятието емигрант има негативна конотация, тя автоматично се пренася и в литературния. Понятието емигрантска литература е дискриминиращо и аз се надявам в най-скоро време да изчезне от литературознанието“. (Интервю на Бисера Дакова с писателя, в. „ЛВ“, бр. 25, 9–15.07.2008 г., с. 11). Доказателство за живата и неразкъсваема връзка между творците и книгите им в родината и извън нея е годишникът на Съюза на българските писатели в САЩ и по света „Любослов“.

От Владимир Шумелов

Носител на наградата „Носител на просветата“ за 2016 г. е поетесата Маргарита Петкова, а патрон на конкурса е министърът на образованието и науката Меглена Кунева. Тя бе връчена на 9 юни, в Литературен клуб „Перото“ на НДК – София.

Награди бяха връчени в общо пет категории – за снимка; за кратко есе; номинация на личност от българската културна, образователна или научна общност; кратък текст за добра практика или идея за такава практика в сферата на културата, образованието или науката; кратко съобщение в социалните мрежи Twitter или Facebook.

Това е един сравнително нов конкурсен приз, тръгнал от 2013 г. като инициатива на Национално представителство на студентските съвети в Р България и мотивиран с един нищо-незначещ-евробюрократичен-език: „… развитието на културата, образованието и науката са истинските носители на надеждата за по-доброто и устойчиво бъдеще на България… всички добри идеи и примери в тази насока следва да се отбелязват, отличават и насърчават… конкурсът цели да събере, покаже и популяризира именно онези положителни събития, идеи, послания и личности в България, които свързваме с темите за развитието и по-доброто бъдеще на българската култура, образование и наука“.

Владимир Шумелов

Годишникът „Любослов“ излиза за четвърта поредна година в САЩ като издание на Съюза на българските писатели в САЩ и по света със седалище в Чикаго, Илинойс. Съставители на кн. IV/2015 г. са Ангел Колев и Георги Витанов Богат, корица – Василен Васевски (репродукция на картината „Есенно с птици“ от Александър Димитров). В своите 300 страници изданието представя творби от 35 български автори, живеещи и работещи в САЩ, Европа и България. Премиерата на годишника се състоя на 22 май 2016 г. в тържествената зала на храм „Св. Иван Рилски“ в Чикаго и беше посветена на Празника на българското слово, просвета и духовност. Георги Витанов Богат – председател на СБП в САЩ и по света, прочете своя предговор към изданието, слова произнесоха и Василен Васевски – художник, писател, секретар на Съюза, и писателя Добри Карабонев, отделни свои творби четоха Райна Недялкова и Добри Карабонев.

В новия брой на „Любослов“ с поезия са представени: Аксиния Михайлова (София), Ангел Колев (София), Гриша Трифонов (In Memoriam), Дачо Господинов (Троян), Здравка Владова-Момчева (Лондон, Англия, с поезия и проза), Ивайло Балабанов (Свиленград), Илия Консулов (Чикаго, САЩ), Камелия Кондова (София), Кева Апостолова (София), Людмила Билярска (Индиана, САЩ), Николай Милчев (София), Николина Чонкова (Сливен), Първолета Маджарска (Перник), Райна Недялкова-Качулкова (Чикаго, САЩ), Рашел Леви (София), Стайка Должева (Пазарджик, с проза и поезия); проза от Васил Цончев (Финикс, Аризона, САЩ), Василен Васевски (Чикаго, САЩ), Виктор Хинов (Индианаполис, САЩ), Виолина Б. Иванова (Чикаго, САЩ), Владимир Шумелов (Велико Търново), Георги Витанов Богат (Чикаго, САЩ), Георги Ганев (Финикс, Аризона, САЩ), Георги Милев (София), Добри Карабонев (Чикаго, САЩ), Здравка Евтимова (Перник), Иван Тодоров (Чикаго, САЩ), Ина Иванова (Пловдив), Йото Пацов (София), Костадин Жеков (Чикаго, САЩ), Мая Петрушева (Уичита, Канзас, САЩ), Николай Гусев (София), Петко П. Дечевски (България), Саша Алберт Аврамов (Израел), Симеон Гаспаров (Чикаго, САЩ).