От Сава Василев

ДЕКОРАТИВНИ РИБКИ

       разказ на Асен Калудов в областния алманах “Хоризонти”

Откак направиха моста и срутиха рибарските хижи, кръчмата на Георгеос стана единственото място, където можеше да се послуша гръцка музика и да се опита истинска мастика. Лятото вече е отминало, мъжете носят тежки, вмирисани на риба и сол ватенки. Седят с гръб към морето и не обръщат внимание на нощния вятър. Откъм брега повява силно на водорасли и миди, а това е половин мезе за всеки, който знае какво е море и истинско пиене. От миризмата на мастика и мента луната се е сцепила като лимон. Слюнката в устата на рибарите е суха, та час по час си поръчват облак. Даже инженерчето, дето докара тогава булдозерите и им обърна бараките, се отбива да пийне коняк след работа.

– Що ги съборихте, бе? – сграбчи го първия път Ицо Пъпката, но бай Алекси го улови за раменете и го помести като пале.

– Ела, мой човек, да пийнем по едно за “Бог да прости”. Ти не си виновен. Сега кой се прехранва от риба.

– Пъпка, ти що се горещиш! – блъсна го друг по рамото. – Нали си каруцар.

 От Сава Василев

НИКОЛИНА     

Сега, в началото преди края

Докога ще се заяждам, ядосвам се и откъсвам стръкче трева. Пръстите ми не могат да я задържат. Единствено устните разпознават зелената й грапавост, горчивия вкус на ранно лято, на лъжливо, нивидимо спокойствие. Колко ли здрава е пъпната връв на днешния човек с онези времена? И тогава ли хората са оставали на земята неоправдано дълго – след като вече не са можели истински да работят, да тичат и да се любят? След като отдавна не са били нужни на някого? Особено на себе си. И само страхът ли е виновен? Такъв страх не убива, той ражда, пога­ли ме Пламен. Каза ми: човечеството помни много страхове. От но­вооткрити звезди и лутащи се в галактиката комети, от приливи, наводнения и пожари, от гнева на притаени вулкани и силни мъже. Е, всеки страх с времето си. Без своите космически ос­нованиястрахъти вината какво са...

      Няма да тръгна, преди да видя къде ще загнездят пчелите. Вече никой не се грижи за тях. Мат-мат-мат-мат! Нямам нито маточина, нито кошле. Нямам високия прът на пчеларя. В долния край на градината някой тихо попява. Над салкъмите страшно тежи зелената дюля на слънцето. Роякът танцува, танцува… Нагоре, надолу… Върти се земята подире му и търси своята невидима ос. Така е било. Преди сто, преди хиляда и още по толкоз години. Мухата преде, зашива поредното безветрено пладне. Наоколо всичко мълчи.

 От Сава Василев

ЦЕРЕМОНИЯ ЗА АНГЕЛИ

         разказ от Асен Калудов в многотиражката„Строител“

Ангел Ангелов, все още остриган, със загоряло лице и нова ватенка спря пред вратата на аперитива. На перона беше пусто, а той слезе от електричката само с един ветроупорен фенер и две лю­бопитни очи да търси здрава работа и много пари, защото едва-що се беше родил и прохождаше.

      Премести фенера в лявата ръка и влезе. Удари го позната ми­ризма на урина и кисело, на евтина ракия и силни цигари, което означаваше, че е попаднал на свое място и лесно ще убие времето. Зад гърба му изгърмя вратата и това привлече погледите на раз­но­гледата клиентела. Бяха все хора несрещнати, като дузина стари чорапи, които един с един не се съешават за чифт… Измежду всички се набиваше в очи мъжага с изкърпена моряшка фланелка. Мъ­жагата фъфлеше нещо в ухото на сервитьорката до тезгяха, а тя притеснена, че смяната й изтича, го насърчаваше с висок ед­ро­гър­дест смях.

      Ангел Ангелов нещо се засуети – да хвърля ли направо котва около някоя маса, или да пита за касиерката от билетната каса, която намери затворена.

           От Сава Василев

След майските дъждове пръстта по терена се сби и слегна, а около каменните зидове, пробили като млечни зъби венеца на земя­та, израсна жилава коприва. Навсякъде избуя буренак, само около входа на базиликата чернееше ситна пръст от първата копка на баге­ра. След него беше копано плитко и със старание.

      Сега, в края на пролетта и началото на лятото, дните обеща­ваха да бъдат сухи и дълги. Напук на предвижданията заваля; нео­чаквано и напоително остър дъждец проби земята чак до костите и я опази от инструментите на археолозите. Няколкото хубави дни изсушиха тревата. В сянката на брезите, недалеч от вадата, която пресичаше полузапустелите зеленчукови градини, зажужа пчелин. В разноезичната песен на птиците се врязаха удари на кълвач. Сухи и настойчиви, тези удари първо прогониха лъжливата тишина над брезите (необяснима и тревожна – като белите облачета, появили се високо в небето), после разпиляха цялото вкаменено, безветрено пладне.

      – Отдавна трябваше да са тук, а ги няма – каза Иван, и по­гледна часовника си. Беше останал горе, на тясната пътечка между терасите и слънцето издължаваше сянката му като стрелка на слънчев часовник. Както винаги неговият избързваше с пет минути, а сянката сочеше точното астрономическо време.

      Пет минути какво са, изправи се Николина. Тъжен ритуал, очакване? Не, точно сега не се отказвам от тях. Асен винаги бър­за. Свикнал е да прави думи от думите и книги от книгите. Сега пише последната, най-важната, а започваотначало.

     От Йордан Атанасов

(Откъс от романа „Хамовото семе“)

Ля­то­то бе­ше в раз­га­ра си. Су­хо­то кон­ти­нен­тал­но ля­то и из­га­ря­що­то чети­ри­де­сет­г­ра­ду­со­во слън­це бя­ха ха­рак­тер­ни за август.То из­пичаше зе­мя­та, зър­но­то, хо­ра­та и жи­вот­ни­те. Из­кар­ва­ше им во­да­та. По­ле­то и хар­ма­ни­те ди­мя­ха. То­ва вре­ме бе­ше бла­го­дат­но за Сто­ян Ге­мов – един стран­ник, ко­го­то по­вечето дра­гой­нов­ци смя­та­ха за луд. Из­г­леж­да­ше 65-70 го­ди­шен. Труд­но бе да се оп­ре­де­ли въз­раст­та му, за­що­то бе­ше жи­лав и слаб, ко­са­та му естествено чер­на, ле­ко про­ша­ре­на, а очите му – жи­ви въг­ле­ни. Жи­ве­е­ше сам. Но има­ше и дру­гар – един стар дръг­лив вол. Бе­ше го кръс­тил Ар­жен­ти­нец. Бай Сто­ян, та­ка го­во­ре­ха се­ля­ни­те за не­го по­меж­ду си, но той ис­ка­ше да се об­ръ­щат към не­го с „Гос­по­дин Ге­мов”. Беше независим човек, демократ. И го доказа на Първи май, когато произнесе вдъхновена реч срещу насилието над хората, за  човешките права и свободи. Тогава много хора си промениха мнението за него.

 Както и преднате години, той пра­ве­ше кир­пич на бре­га на Ян­т­ра. Ав­гус­тов­с­ко­то слън­це из­пичаше бър­зо ка­лъ­пи­те. Кой­то стро­е­ше плев­ня или ду­вар, зна­е­ше, че тук ще на­ме­ри ев­тин и качествен стро­и­те­лен ма­те­ри­ал. За­ку­пе­но­то се но­се­ше фран­ко ад­ре­са на ку­пу­вача. Майс­то­рът са­мо­ръчно то­ва­ре­ше ка­ру­ца­та, впря­га­ше Ар­жен­ти­не­ца и с пе­сен на ус­та из­вър­ш­ва­ше дос­тав­ка­та.