Есе от Иван Енчев

След краткия пролетен дъждец вървях като в сън. Краката ми още спяха. С очите си крачех по ниската трева. Тя цялата беше ококорена за поредна клюка с хиляди очички като връхчетата по рогцата на стадо охлюви. Те пълзяха на лов за росни капки. Бяха изплезили рогати езици и плоски опашки. Бързаха през глава, да не ги сгащят на голо събирачите на деликатеси.

Няколко ранобудни пчели се гмурнаха в чашките на червените лалета и изхвръкнаха от там с хихикане, пияни от лудото вино на пролетта. Над тях в синьото небе жужеше слънцето – ален въглен, напръскан с шепа студена вода от най-дълбокия извор на балканската заран!

Аз се сгуших в сърцето си като гълъб в крилете си. Увиснах на бесилката на времето – един трезвен въпрос към днешния ден! Дори вихрушките бяха подвили опашки на завет. Скимтяха като кученца, подхвърлени на непозната улица в големия град, за да станат невъзвращенци за родния си двор…

Още дълго висях на бесилката на времето и тя милостиво не бързаше да стегне смъртоносно своя клуп. Сякаш си играеше с мене на котка и мишле. Бях сънувал децата и внуците си в чужбина.

Проклето да бъде това лудо вино на пролетта!

2013

От Иван Енчев

Под напъпилото дърво в парка пейката пламти от очакване и надежда. Целуват се момче и момиче – влюбени до ушите! В небето – щъркел вие весела спирала. А на дървото – три свраки. Черно-бели запетайки между зимата и лятото в изречението на пролетното слънце.

    Врабчета – цяла тумба дечурлига! Тропкат ли, тропкат непозната ръченица пред шепа трохи, подхвърлени от кокалестата ръка на някакъв съсухрен старец. Ако щъркелът целуне жаба, ще ли стане тя принцеса? – Това е въпросът на всяка Божа пролет.

    Слънцето потъва чак до пояс в пряспата на белите кокичета. Екстазът му блести – сълза в окото на стара лисица! Защо? И тя е човек. И тя душа носи – пък заварденото грозде все е кисело.

    Момчето и момичето не виждат нито врабчетата, нито стареца, а камо ли някаква иронична лисица. И пейката пламти ли, пламти от пролетни надежди. А пъпките по клоните на дървото се кискат и пукат от смях, като ги гледат колко са наивни, и канят щъркела да слезе на земята…

2013

От Иван Енчев

Жив български писател

или

PERSONA NON GRATA 

Сред задух нетърпим,

в копнение за мир небесен,

ний двама тук ще изгорим,

ний двама с тебе, моя песен!

/Песен на песента ми, 1906/

            Пейо Яворов

Голям Марко Тотев е българският писател и туй то! Защо му трябва да уйдисва на щурия си акъл и да се смята за някаква персона в очите на власт имащите господа? Та нали години наред животът все на това го учи, че да си добър писател не е нищо друго, освен да си трудолюбив черноработник. Една упорита къртица, дето цял живот рови и рови невидими тунели под телените мрежи, опънати между двата воюващи фронта на общественото битие: почтената духовност и вулгарната материалност, предоволно поръсена с шарената сол на повсеместна простащина.

Речено е и в Свещеното писание: „В начало бе Словото”. Ей това му изяде главата на Спасителя човешки Иисус Христос, я, защото боготвореше мъдростта на словото! Точно затова го разпънаха на кръст ония, за които се молеше: „Господи, прости им, те не знаят що вършат”. Тъкмо поради тази причина живият писател винаги ще бъде низвергнат от богатите държавни трапези, защото негова милост борави предимно със словото, а не с мръвката. То е настолният му инструмент, с който дълбае не в гранитните дълбини на непристъпни планини, а право в душата на човека. Пък душата човешка е тъмно подземие. Тъмно и безкрайно. Неговите дебри трудно могат да се осветят от един честен писателски лъч, макар и той да продължава да свети през всичките му земни дни. Затуй неразбран си отива живият писател, неразбран и озлобен. Оскърбен и унизен като пеещ славей, разкъсан от глухия клюн на гладен орел.

От Иван Енчев

(Съвременна приказка)

                      Човечество, спри да въздишаш,

                           скрий лицемерните сълзи!

                           Човек не ни е брат, а зид,

                           на който се лепят афиши.

                                       /Носачи на реклами, 1934/

                                                   Атанас Далчев

    Преди доста години, след като приключил всичкото свое вземане-даване с Този свят, Духът на един много важен Другар, без да се замисли, се запътил право към отвъдния Рай. Бил  сигурен, че като стар партиен и държавен фактор от първа величина, баш там му е мястото да прекара продължението на вечното си битие. Но сметките му излезли от калпави по-калпави.

    Пред вратите на отвъдния Рай главният митничар Свети Петър, оня, същият, дето в библейско време три пъти се отрекъл от Спасителя Христос преди Разпятието, му изкомандвал сърдито:

    – Марш от тука, господине! Ти си за отвъдния Ад! Тъй рече вашата демокрация от земния Рай, както пеете за своята държава в официалния си химн. Нали знаеш: „Глас народен – глас Божи!”

От Иван Енчев

Тази дълга вечер се продъни! Часът на чувствата ръми ли, ръми: ситен дъждец кваси вселената на моята същност. Потъвам, потъвам в най-дълбокия въртоп на денонощието. Петлите на надеждата ми пеят до пресипване за разсъмването на най-честните чувства, насила приспивани цял ден, притиснати за гушата от гладното ежедневие в борбата за хляб.

    Сред тази среднощна разбуда в моя роден дом денят на делника ми е проснат на пода, капнал от умора и безпомощност. Кучетата на злобата са изяли своя кървав кокал. Чужбината е гребнала кръвен данък чак от сърцето ми. Чиновниците на бездушието – хронично сиви изрядни плъхове! – са изгризали ноктите на търпението ми. В този час на откровение часовникът кълца времето ситно-ситно като листа на млада зелка – а всяко парченце зачева нова утрин.

 От Иван Енчев

               Гражданинът Х. все си е „наш  човек” и в онуй, и в туй политическо време. Кадърен само за интриги, ала много пригоден кадър за всяка управляваща партия. При тоталитарния социализъм заради своя „здрав класов произход” още от момче се приучи всичко да му се поднася като на бяла тепсия: от синекурните тежки служби, до красивите леки жени.

                Започна номенклатурната си кариера с миловидното послушническо название Другаря Х. Беше надменен и наежен като гъсеница, свикнала да зоба и опосква всякакви благинки по пътя си. Демократичните политически промени в държавата хич не го сепнаха. Сниши се под буреносния вятър на събитията съвсем за кратко време и бързо подуши накъде да пълзи. Затлъстялата гъсеница изкусно се уви в словесна какавида от измислени някогашни „политически репресии”. От там се измуши като шарена пеперуда, разпери криле и още по-изкусно започна да прехвръква от цвят на цвят сред силните на деня с префасонираното прозвище Господин Х.