От Сава Василев

ЦЕРЕМОНИЯ ЗА АНГЕЛИ

         разказ от Асен Калудов в многотиражката„Строител“

Ангел Ангелов, все още остриган, със загоряло лице и нова ватенка спря пред вратата на аперитива. На перона беше пусто, а той слезе от електричката само с един ветроупорен фенер и две лю­бопитни очи да търси здрава работа и много пари, защото едва-що се беше родил и прохождаше.

      Премести фенера в лявата ръка и влезе. Удари го позната ми­ризма на урина и кисело, на евтина ракия и силни цигари, което означаваше, че е попаднал на свое място и лесно ще убие времето. Зад гърба му изгърмя вратата и това привлече погледите на раз­но­гледата клиентела. Бяха все хора несрещнати, като дузина стари чорапи, които един с един не се съешават за чифт… Измежду всички се набиваше в очи мъжага с изкърпена моряшка фланелка. Мъ­жагата фъфлеше нещо в ухото на сервитьорката до тезгяха, а тя притеснена, че смяната й изтича, го насърчаваше с висок ед­ро­гър­дест смях.

      Ангел Ангелов нещо се засуети – да хвърля ли направо котва около някоя маса, или да пита за касиерката от билетната каса, която намери затворена.

           От Сава Василев

След майските дъждове пръстта по терена се сби и слегна, а около каменните зидове, пробили като млечни зъби венеца на земя­та, израсна жилава коприва. Навсякъде избуя буренак, само около входа на базиликата чернееше ситна пръст от първата копка на баге­ра. След него беше копано плитко и със старание.

      Сега, в края на пролетта и началото на лятото, дните обеща­ваха да бъдат сухи и дълги. Напук на предвижданията заваля; нео­чаквано и напоително остър дъждец проби земята чак до костите и я опази от инструментите на археолозите. Няколкото хубави дни изсушиха тревата. В сянката на брезите, недалеч от вадата, която пресичаше полузапустелите зеленчукови градини, зажужа пчелин. В разноезичната песен на птиците се врязаха удари на кълвач. Сухи и настойчиви, тези удари първо прогониха лъжливата тишина над брезите (необяснима и тревожна – като белите облачета, появили се високо в небето), после разпиляха цялото вкаменено, безветрено пладне.

      – Отдавна трябваше да са тук, а ги няма – каза Иван, и по­гледна часовника си. Беше останал горе, на тясната пътечка между терасите и слънцето издължаваше сянката му като стрелка на слънчев часовник. Както винаги неговият избързваше с пет минути, а сянката сочеше точното астрономическо време.

      Пет минути какво са, изправи се Николина. Тъжен ритуал, очакване? Не, точно сега не се отказвам от тях. Асен винаги бър­за. Свикнал е да прави думи от думите и книги от книгите. Сега пише последната, най-важната, а започваотначало.