Борислав Гърдев е роден през 1962 г. в гр. Горна Оряховица. Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работи като учител в Елена, преподава история и теория на киното във Великотърновския университет; заема административни длъжности в областта на културата във В. Търново, а от 1997 е журналист на свободна практика. В многобройни публикации изследва проблемите на културата, литературата, филмовото изкуство и историята. Сътрудничи в различни радиостанции, участва в колектива, написал „Съвременна българска енциклопедия“, изд. „Елпис“ (1993-1995) и е един от авторите на поредицата „Бележити българи“ (т. 8, т. 10; изд. „Световна библиотека“, 2012). Трудът „Д-р Петър Гудев – политик и държавник“ (2002) е първото монографично изследване в България, посветено на този общественик и на сложната и противоречива съдба на либералната теория и практика у нас в края на XIX и началото на XX век. През 2006 г. издава сборника със статии и есета на исторически и литературни теми „Подир българската мечта“, през 2011 г. изследването си „Яна Язова: След Възкресението“, а през 2012 г. книгата „Избрани страници от българската история“.

Рецензия от Борислав Гърдев

Така се случи, че следя творческото развитие на Владимир Шумелов от повече от две десетилетия. Естествено и неусетно той израсна пред очите ми като белетрист и критик. През годините сме преживели радостни и тъжни мигове, но винаги съм се възхищавал на неговото постоянство, упоритост и работоспособност. Непрекъснато твори, откривайки смисъл в писателския труд и мисията на интелектуалеца.

Той е завършен модел на пишещия човек и както Ъпдайк може да сменя критика с проза и фрагменти с редакторска работа („[Ъпдайк] казваше, че пише на ден по три страници белетристика, есета, критика или поезия, и че ако пишеш по няколко листа на ден, можеш да публикуваш по една книга на година.“). Смятах, че силата му е в модерно експонирания разказ, изпълнен с болка, тъга и скептичен поглед към живота. Оказа се, че е и много добър новелист. Фокусът се получи с „И така нататък“ (2007), а категоричното му утвърждаване в този труден междинен жанр е с „Каквото дойде“ (2014). Четох четирите писма за любовта с удоволствие и наслада. Подействаха ми като балсам, задържайки постоянно вниманието ми. Шумелов е напипал пулса на днешния ден, на проблемите и парадоксите му. Това са лично преживени и изстрадани истории, а не насилено измислени и нагласени. Естествено, пречупени през погледа на собствения му натюрел, изискващ създаването на паралелна реалност, изпълнена със страсти и копнежи. Тези лични фейсбуки, преплетени с различни постмодерни техники, привличат, забавляват и предразполагат към размисъл. Изградени са на фрагментарен и колажен принцип и са щедро обагрени с подкупващата му искреност и непосредственост. И освен това винаги предизвикват допълнителна, обогатяваща оценка след неизбежния размисъл от сблъсъка с всяка една история. „Каквото дойде“ е книга за любов. В частност – за несъвместимата любов между възрастен мъж и млада жена (и обратното: зряла жена – младеж). Но не само. Това е и книга за самотата на съвременника.

„Писмо до Джон Ъпдайк“ е свежо и оригинално интро, в което факшънът умело и топло е пречупен през интимното. При първо четене „Кугари“ ми се стори доста претенциозен опит за осмисляне връзката между задоволени и привилегировани мъж и жена с разлика във възрастта им. После осъзнах, че това е горчив размисъл за настоящето ни, за отчаяното търсене на сродна душа и нестихващото желание да се избяга от задушаващата ни действителност.