Разказ от Миролюб Влахов

(От сборника „Непозната с розов билет“)

Елица Асташева изчакваше края на дежурството си в ъгловия  кабинет на третия етаж в новата градска поликлиника. Стоеше сама до прозореца. Зад гърба й пропукваха изстиващите радиатори. Кранът от отсрещния строеж се въртеше, щръкнал върху единствения си оранжев крак – огромен премръзнал пеликан. Елица Асташева извади цигара, запали я  и с рязко движение изгаси клечката. Пламъчето се разпъна за миг като развято в далечината знаме и угасна, оставяйки остър и приятен мирис на фосфор. Не помнеше откога, но бе спряла да използва запалки, харесваше й притракването на клечките в кибрита, секването по кафявата лентичка и пращенето при появата на пламъка, няколкото резки движения, докато гасеше клечката – ритуал който я успокояваше не по-малко от първото вдишване на никотина. Димът изпълни дробовете й. Тя го задържа няколко секунди и изпусна. Струята се разби в стъклото, разтвори се като чадър и се стопи. Не беше пушила от обяд. Когато работеше, цигарите не успяваха да я успокоят достатъчно. Странно, но понякога я правеха иронична – на моменти дори саркастична – към пациентите и те ставаха недоверчиви, затваряха се, криеха важни неща за състоянието си. За това избягваше да пали пред тях.

Телефонът иззвъня. Асташева вдигна слушалката: „Да, аз съм… Позна ме, не започвай тази игра… Да, слушам те… Да… Да, добре… Ще ти се обадя.” Гласът й бе равен, омекнал  и леко дрезгав от дългото мълчание и цигарата.

Разказ от Миролюб Влахов

Йожо се ожени, когато вече всички смятаха, че ще остане стар ерген. Дори бяха престанали да очакват, че ще се задоми, някак си не можеха да си го представят с жена и деца, за които да се грижи, които да го слушат и да му се радват. Не че нещо не ставаше, наред си бе човека, просто беше от ония  тихи и незабележими момчета, които се превръщат в също такива тихи, но вече и безлични, мъже, за които, когато ги срещне, човек си казва, че не вижда коя би ги харесала и застанала до тях или нещо такова.

И сватбата мина кротко и незабележимо, както кротко и незабележимо бе кретал дотогава животът му. Колебанията му дали да вземе дъщерята на автобусния шофьор Христо Кабана бяха кратки и нямаха някакво особено значение за крайното му решение. Всъщност то бе взето от майка му и брат му. Баща му  си бе тръгнал от дома им една сутрин и после никога не се бе върнал. Йожо си го спомняше смътно. Той така порасна – с очакването, че всяко проскърцване на дворната врата е възклицание от радостта, че татко му се е прибрал. Нямаше да е изненада –  Йожо не гледаше на това като на изненада –  беше сигурен, че някой ден баща му ще се завърне. Както нямаше и основание да не вярва на майка си и брат си, и той ги послуша.

–  Вземи я, момчето ми – каза майка му и това не бе просто молба. – Гита е хубавица.

Разказ от Миролюб Влахов

                                                                                          На брат ми Петър

        Момичето лежеше само, свито на излъсканата дървена пейка в дъното на чакалнята. Любо се повъртя около трите будки – за вестници, книги и кинкалерия – после, все така с ръце в джобовете на късото си тъмносиньо яке от шушляк, прочете цялото разписание на влаковете. Всъщност, интересуваха го само тези за Горна Оряховица, макар че още не знаеше кога точно ще пътува обратно. С Емил не бяха се виждали повече от година и гостуването му можеше да продължи по-дълго. Те винаги имаха какво да си говорят, поне преди бе така.

            И в чакалнята бе студено, но  не така ветровито както на перона. Нямаше смисъл  да излиза в още спящия град. Любо се огледа – всички пейки бяха заети от нагънати от умора и очакване тела, обсадени от куфари и чанти – единствено той стърчеше сам пред очите на тези, които все още не дремеха. Стори му се глупаво, че е толкова бодър и не му се спеше – тялото му бе тренирано от редовните нощни дежурства, които напоследък бяха взели да му дотягат.

            Обиколи още веднъж чакалнята, като често се спираше и старателно дълго разглеждаше рекламните надписи, извадките от наредбата за реда по железниците и разписанията, тарифните таблици за цените на билетите, изложеното в будките, осветени отвътре от жълтава светлина, която оставяше тягостно впечатление за нещо забравено и незавършено. На един от по-далечните коловози тежко пропълзя товарна композиция и стъклата на витрините и прозорците задзинтяха. Някои от чакащите надигнаха сънени глави, един дори скочи, грабна сака, който до този момент бе пазил между краката си, и се затича към вътрешния изход на чакалнята. Любо се усмихна и след малко го проследи как се завърна и отново седна на мястото си доволен, че не е заето от досадно стърчащото момче.

            Момичето остана неподвижно и Любо приближи към него.

Есе от Миролюб Влахов

Понякога  е непреодолимо трудно да си милостив към самия себе си. Може би защото по начало е трудно да се определи какво точно е милост към самите нас. Сама по себе си тя – милостта –  е сложно, а отнесена  към конкретната душевност, и  не винаги   достатъчно ясно съчетание от мисли, усещания, чувства, тревоги. Защото не е просто акт на едно или друго действие, на една или друга реплика. Дори не е само нагласа или проява на самовлюбеност, инстинкт за самосъхранение или пък бедност или прекалена изтънченост на нравствената ни същност. Но може би най-вече, защото едно такова отношение към самите нас е неразривно свързано и с вината. Както и за грешките – наши или чужди, лични или общи, съзнателни или не, които отново ни връщат към вината и към нейната мярка. Същата онази мярка, която е в темела на миналото и надеждата за утре. И най-вече за днес. Особено пък в любовта –  дори и да е необяснима.

  От Миролюб Влахов         

Напоследък все по-често, при среща с някой стар познат или приятел, се изкушавам на въпроса „Къде си сега?” да отговоря: „Все там, в ъгъла на живота…” И да добавя, че съм провесил крака над бездната на идното – поклащам ги и се взирам в хоризонта. Разбира се, споменаването на ъгъла, не означава непременно, че съм притиснат там. На мен, колкото и да ме е натиквал понякога животът из кьошетата, ми се ще в случая ъгълчето ми да се приеме просто като гледна точка. Може би тя не винаги е най-удобната, но при всички случаи предоставя достатъчно обозримост към света и хоризонта му.

            Не забравям да добавя, че от ъгъла ми истината придобива по-убедителни измерения. Поне на мен така ми се струва – или ми се иска. Правя сравнението обаче заради нещо друго. Всъщност то е почти дословен цитат от едно стихотворение. Преди  повече от три десетилетия го написа в бележника ми Любомир Йорданов – поет и журналист, от Северозапада, някога студент във Велико Търново. Годината трябва да  е била 1981-ва, цитатът е от „Стихотворение с днешна дата”. То започва така:

От стола си дървен,  в стаята крайна,

каквото и да кажа – не е присъда.

            Няма да преразказвам стихотворението, което, поне за мен, продължава да бъде с днешна дата. Ето и финала му:

Камъкът пада и след него се бистри.

А дотогава ще живеем с правото

всеки да казва, каквото си мисли.

            Изкусително е, нали? И несъмнено има цена, която всеки би трябвало да е готов да плати. Всъщност, искаме или не, винаги плащаме цената на мислите си, дори когато не посмяваме да ги изкажем на глас или да ги следваме на дело. Плащаме цената на своите истини. Обикновено със съдбата си. И с постоянното усилие да намираме нейните опорни точки. Не питам дали успяваме – очаквам да е така и  се надявам да няма спиране.

            От онова време пазя и едно стихотворение на Николай Милчев – „Равновесие”. Не съм сигурен публикувано ли е в някоя от книгите му, в известен смисъл аз го възприемам като „частно”, като „лично” послание. Или може би по-точно –  като предсказание. Той имаше навика сутрин преди лекции да носи неща, написани предния ден, понякога буквално преди часове, често на разсъмване. Макар че още тогава беше възпитал в себе си много силна  отговорност към словото, към изказа, към стиха – не си позволяваше небрежност, колкото и безбрежност и дълбочина да имаше в нещата  му. Та една сутрин донесе „Равновесие”. Каза, че докато го писал не можел да се отърве от натрапливото усещане, че по някакъв начин е свързано с мен и с това, къде сме били предния ден. Беше донякъде и смутен. Надписа го и ми го даде. В него има следните редове:

От Миролюб Влахов

Нела Бърнева пак закъсня. Само че този път наистина прекали и дойде на работа малко преди единадесет. Слезе от щаера на Христо от Горско Ябланово, който правеше  първия си за деня курс. Беше го изчакала в Длъгница, където спираше за кафе и баничка. Нели Бурнева я видя от рампата пред магазията, бе тръгнала да търси рускинята Люда, и дори се поспря в очакване братовчедка ú да се обърне и да ú махне. 

            Площадът между фериботния терминал и фабриката бе дълъг стотина метра. Нела го премина без да заобикаля вдлъбнатините по улегналия паваж. Не бързаше. Беше с къса пола от коприна на едри цветове в жълтеникаво-оранжев оттенък, напомнящи гладиоли. Нела твърдеше, че са калии и винаги поправяше братовчедка си, когато се опиташе да ú направи комплимент  колко добре ú стои „оная пола с гладиолите”.

            – Какви гладиоли, Нели? – и тя наблягаше на обръщението. – Аз нямам гладиолена пола. Това са калии, Нели!       

            После добавяше, че мрази гладиолите. Нели искаше да ú каже още, че в тази пола, която с широките си дипли като жива обгръщаше тялото ú, изглежда много привлекателна, но не смееше. Братовчедка ú си знаеше, че изглежда съблазнително, каквото и да облечеше.

От Миролюб Влахов

Един ден Еленко наистина замина и наистина на никого не се обади. Гонеше четиридесетте, бе останал сам и винаги бе твърдял, че един ден ще замине. Отдавна никой не вярваше на тия закани – не ги възприемаха нито като мечта, нито като цел. Даже като намерение не ги възприемаха. Еленко бе престанал да изглежда като човек, който би се втурнал да преследва една мечта, а приказките, че някога ще замине, приличаха повече на оплакване, отколкото на желание. Дотолкова бяха свикнали с тях, че никой не им обръщаше внимание.

             Той не помнеше кога точно за първи път му се прииска да замине, може би защото не знаеше, че това е начало. Както и не можеше да знае, че появата на Вега и Сюзан ще е последната брънка на тази вече непоносимо натежала верига от закани и че това всъщност бе не просто историята на един мъж, а неговата собствена история. Бе историята на Еленко,  който не само бе искал да обича. Само дето никога не бе успял да постави начало или да сложи точка – сигурно и защото дълго  не бе имал късмет.

            Когато Дияна му каза, че не може да му стане гадже, той дори не я попита защо. Беше ваканция и си бе дошъл само за три седмици след лятната бригада в Дъбене. Там спяха върху войнишки легла на два етажа в огромен склад без таван, направо под циглите, които се напичаха като фурна през деня и изстиваха едва на разсъмване. За стена между мъжкото и женското спално служеше струпана от пластмасови кафези преграда.

 От Миролюб Влахов

            Мъжът напуснал къщата малко преди обяд. От запустялата кариера на Бели бряг Гърмича видял как излязъл на чардака, как се поразкършил, загледан към низината, където като разпилени костилки се червенеели покривите на Добриня. В тъмното око на вратата се появило момичето. То подало на мъжа риза и докато той се обличал, двамата говорели нещо и се смеели. До Гърмича не достигал нито един звук. Картината била няма и в нея мъжът целунал момичето, качил се на джипа и го подкарал към усоя на дерето, където се смъквал пътят за селото.

            Над низината и хълмовете около нея натегнала тишина, слънцето напичало. Гърмича останал загледан в къщата – била постегната и измазана, дървенията боядисана с орехов лак, стените й се белеели като заметнато върху ската платно, прозорците проблясвали като рибета на бързей. Поляната пред нея била заградена с висока телена мрежа.

             Зад гърба му пропели чановете и той тръгнал. Козите бръстели храсталаците и хлопките им се обаждали меко и тихо, но свикналото ухо на Гърмича не ги отделяло от хармонията на тишината. Вече било време да събере стадото и да го вкара в някой сенчест дол да пладни.

            В този момент от къщата излязло момичето, нагазило в ливадата, разстлало одеялото и легнало. Високата трева го скрила от погледа на Гърмича. На мига чановете отново се обадили нестройно и припряно и тоя път той ги чул остро и звучно. Тръгнал към стадото, разпиляно в шубрака и докато се провирал из шумака, си мислел, че за това трябва да е виновно момичето. Всеки път, когато го видел, някой от чановете  започвал да пее фалшиво. Гърмича спрял и се съсредоточил – този път фалшивеел най-хубавият. Държал го на Рижа. Бил с изваяна като лале камбанка и давал чист и плътен тон. Рижа била буйна и скоклива и чанът постоянно пеел – ударите на езичето му се гонели и преливали, опиянени от бистротата си, покорявали и водели след себе си останалите чанове.

От Миролюб Влахов

              Димката и Манаси се измъкнаха от Добриня рано преди обяд – в оня ничий час между утрото и обеда, когато мракът вече е отстъпил достатъчно далеко, разпръснат накъм контура на прихлупеното от сиротност поле. Само тук-таме из ниските места бе останала  несигурна дрезгавина, която бързо се  топеше като сладкиш. На мястото й се примъкваше светлината на деня – изпълнена с неприкрита и някак си уморена досада, без да бърза да се разположи по  хълмовете и сред храстите и дърветата по тях. Беше студено и влажно, но не чак дотам нетърпимо, дори напротив – въпреки това, въздухът бе наситен със свежест и обещание за неща, които всеки  носеше дълбоко в мислите си и очакванията си и само от него зависеше дали да ги потисне, или да им се наслади и сподели.

            Двамата поеха към Бели бряг, но още преди да превалят билото, срещу запустялата къща на художника, отбиха вляво. Над тях останаха вече превзетата от папрат и трънаци кариера и руините на колибата на Танко Бонев. Вървяха мълчаливо. Димката – нисък и плещест, с широки, огъващи се крачки, като че ли при всяко докосване до земята преодоляваше съпротивата на невидими пружини, Манаси – длъгнест и суховат, заметнал на рамо ловджийската пушка, цевта й климкаше отегчено до бедрото му, втренчила изцъклено око в премръзналата земя. Така, почти без да обелят дума, само просумтявайки или прокашлюквайки от време на време, прошариха и лозята в Гръцки дол и опосканите от последните есенни стада ливади под Юрта. После забиха из бранището на Дъртата гора.

Продължи четенето… →

 От Миролюб Влахов

                                                                                                                                                  На И. Г.

              Скъпа Ван,

          Трябва да ти кажа, че твоето признание направо ме изуми. Разбира се, че е така, и не бързай да ме упрекваш, че преувеличавам. Зная, че пак имаш под ръка някое обяснение или може и въобще да не признаеш за какво всъщност става дума. Да не би да си влюбена, Ван!

            Изобщо не съм очаквала подобно нещо. И то от теб. Даже се запитах – това ти ли си или не си ти! За теб ли самата наистина става дума или за някой друг? Какво ли не ми мина през ума, но няма да крия, че съм  разочарована. Да тръгнеш ти по  доктори и сеанси и да ти се случват такива неща нощем!Та аз, Ван, винаги съм те смятала за много умна и предвидлива. Такава си беше още от момиче. Помниш ли как винаги познаваше какво ще се случи, когато идваше нова възпитателка? И как предсказа до най-малката подробност цялата оная шантава  история на Гатева с Попов. Тогава първа се досети, че то ще си е сладникава авантюра, от която накрая Гатева ще си остане само с единия подарък. Сега този подарък е на 32 години, ако не  е станал вече и на тридесет и пет, знаеш, слаба съм по сметките, даже на цикъла си зациклям. А Попов си остана сам. Ти и това бе предвидила –  че не е мъж за семейство и деца и че ще си кукува цял живот сам.

            Още тогава, Ван, ти успяваше да видиш не само чаршафите и какво става под тях, но и какво ще остане след тях. Спорехме с теб и се възхищавахме на шеметната им любов. Колко романтично бе, а ти мълчеше, отказваше да споделиш ентусиазма ни и чак ни вбесяваше, като само подмяташе, че не е така.