IN MEMORIAM

Дамян Бегунов – един от писателите „староверци“

 От Владимир Шумелов

            По случай 80-годишнината на известния наш писател – белетрист, сатирик, журналист и скулптор Дамян Бегунов излезе от печат великолепно томче с негови разкази, чийто подбор са дело на неговата дъщеря и зет му, а редактор е Константин Еленков. Както следва, книгата е допълнена с цветна и черно-бяла вложка снимки от живота на писателя и е илюстрирана от Велин Андреев, Панайот Гелев, Георги Чаушов, Генчо Симеонов. Разбира се всички помним вездесъщата рубрика „Писа рука Бегунова“ от в. „Стършел“, която излизаше дълги години на първа страница в специална колонка, изписана калиграфски от него в имитация на старобългарски, стил Омуртаговата колона (като илюстрация ще цитирам финалния текст на книгата, озаглавен „Епитафия“: „Тая мраморна гробница си издигна фараон Търчи Лъжи, който прибра парите ни и премина в не-известното. Но ние, о-печалените, стоим на отсамния бряг на забравата и, вкаменени с празните си торби, го чакаме!“).

            Биографичните бележки за Дамян Бегунов (Д. Асенов Дамянов) говорят за достойно изживян живот, без компромиси. Той е от „староверците“, от ония, които смятаха писателството за мисия“ (К. Еленков). Роден е преди 80 години в с. Бегуновци, Брезнишко, като първо от четирите деца на свещеник Асен, чиито деди са основатели на манастира „Св. св. Безсребреници Дамян и Козма“. Завършва Софийската духовна семинария, Института за начални учители в Благоевград и след години учителстване из бившите Годечка и Санданска околии и Перник е приет за студент в Художествената академия – скулптура, която завършва през 1959 г. при проф. Марко Марков.

От Владимир Шумелов

Логично бе след последната си поетична книга „Не отвръщай лице, Господи!“ (2010) Ружа Велчева да издаде този сборник с кратка проза. Ще започна с думи не от любимия й Маркес, а от любимия ни Хемингуей. Ето между другото какво казва той в интервю пред Джордж Плимптън по повод „Старецът и морето“: „Провървя ми, защото в разказа ми имаше добър старец и добро момче, а напоследък писателите са забравили, че съществуват подобни хора“. Казва, разбира се, и други верни неща, но ние няма да се отдалечаваме от основната тема, пронизала открай-докрай разказите на българската авторка: добротата на човека в неговото нещастие. Всъщност основният въпрос, който повдигат разказите, е морален: как да живее човекът в нищета или в труден за живота момент, за да запази човешкото си достойнство?

Кратката проза на Ружа Велчева звучи притчово, което авторката съзнателно е усилила чрез колажирането с текстове от Библията. Тази модерна техника използва и Деян Енев във великолепния си сборник с разкази „Помилуй, Господи!“ (2004). Този тип проза си служи с колажа (в нашите случаи – смесването на основния текст с канонични християнски фрагменти, документални свидетелства от пресата или от свещеници, приписки, изповеди и пр.) и той има важна функция в структурата и цялостния тон на книгите, засилва тяхната автентика. Трябва обаче да подчертаем, че тази „градска“ в основата си проза не е типично християнска; в нея християнското е по-скоро странична проекция, в противен случай „това би ги белязало с евтина доктриналност“ (както пише Калин Янакиев в предговора си към „Помилуй, Господи!“). Разказите в „Морга за изгубени души“ са съвременни късове от живота на т. нар. „малки хора“ (да ги номинираме в по-широк смисъл – „тихите“, „кротките“, „неудачниците“, „страничните“, „маргиналните“, „незабележимите“ – онези, които цар Давид в своите псалми назовава „анавим“ – „кротките“, облажавани от Иисус). Това е традиция, белязала голяма част от прозата в новата българската литература (Йовков, Е. Станев и мн. др.).

От Владимир Шумелов

Едно от големите ми притеснения, от притесненията на много пишещи хора, е малкото ми пътувания. Разбира се, можеш да пишеш добре и като стоиш на едно място, но тогава бързо изчерпваш инструмента въображение. Изчерпваш се бързо.

Това едва ли може да се каже за полския писател Анджей Сташук. За него пишат, че е един от най-популярните съвременни полски автори  – белетрист, поет, есеист, публицист, драматург, автор на над 20 книги и носител на престижни литературни награди (за книгата „По пътя за Бабадаг“, за която ще стане дума в този текст, той получава най-авторитетната полска литературна награда „Нике“ през 2005 г.). На български е издадена още една негова книга – „Галицийски истории“ през 2010 г., отново в изд. „Парадокс“. Онова, което се натрапва от пръв поглед в презентациите на неговите книги (говоря за тези на български), е красотата на неговото писане и проникновението, с което разкрива живота в редица страни от бившия Източен блок през 90-те години. Освен това той си е извоювал така необходимата свобода, самота и независимост, като живее и ръководи собственото си издателство „Чарне“ в усамотен район в планините Ниски Бискиди до границата със Словакия (иначе е родом от Варшава и не завършва дори средното си образование, но за сметка на това практикува различни професии, лежи в затвора като дезертьор от армията, сътрудничи на различни опозиционни издания; понякога си мислех – какъв ли в действителност е авторът – „безделник“, „тунедядец“ като Бродски от съветския му период, или просто добър писател).

За разлика от сборника „Галицийски истории“ романът „По пътя за Бабадаг“ е малко по-особена белетристична книга, странна, но не непонятна – тя събира спомени, размисли и случки от пътуванията на Сташук в Словакия, Унгария, Словения, Хърватия, Албания, Украйна, Румъния, Молдавия и Приднепровието. Придвижва се с автомобил, с влак, на стоп, с ферибот и пр., „без разписание, без описание, без план, оставен на случая, опитвам се нещо да установя на своя глава и все трябва да започвам всичко отначало…“

От Владимир Шумелов

Романът „Злато и чакъл“ е шестнайстата книга на Иван Енчев и той отбелязва неговия 70-годишен юбилей (роден е през 1942 г. в с. Горно Шивачево, Великотърновска област, потомък на преселници от Горна Тракия в Еленсккия  предбалкан; от 1970 г. живее и работи в Хасково). Това е един прекрасен исторически роман от не толкова далечното ни минало, който по класически маниер пречупва голямата история през личните истории на няколко души. Централното историческо събитие в случая е Руско-турската война от 1877–1878 г., и по-точно ролята на Златарица и региона, като подстъп към Търново в стратегията на военните действия. Шипченската епопея е вече факт, но положението на върха става неудържимо, затова русите и българското опълчение чакат подкрепа от север. Целта е на всяка цена да бъдът удържани турците на Шипка, за да не отидат на помощ на обсадения Осман паша в Плевен, а това би преобърнало хода на войната. Действието в романа на Иван Енчев е концентрирано в с. Златарица, а също и в триъгълника Златарица – Елена – Беброво. Сформирани са много български чети, които помагат на руснаците в активните бойни действия, но успешно действат и в тила на турската армия.

От Владимир Шумелов

Подобни книги не се нуждаят от подобен метатекст, но в случая правя изключение. То се налага от факта, че авторът е достатъчно непознат на читатели и критика, а жанрът, доколкото можем някак жанрово да дефинираме размислите на автора за живота изобщо, литературата и изкуството в частност, е достатъчно самообговарящсе, саморефлексивен. И още нещо: попадайки в книжнината неизмислена проза (нонфикшън), тази книга (и не само тя) поставя редица въпроси, свързани с жанрови определения и мястото на автора в субординацията на подобни текстове през последните десетина-двайсет години у нас.

Нехудожествената литература (биографии и мемоари, есеистика, документалистика, публицистика и т.н., а извън литературата и изкуството – спорт, езотерика, история, учебна литература и пр.) е мочурлива област, в която нерядко мнозина са загивали; често тя се противопоставя на художествената литература (като измислена, фиктивна), което, както забелязва Владимир Трендафилов (вж. Словото му от Прегледа на Бургаската проза – 2011 г.), е неправилно, защото в определен смисъл и двете области са сродни: „Те имат обща нормативна цел и тя е истината“.

От Владимир Шумелов

                Светла Андреева дебютира през 1985 г. със сборника разкази „Телевизор и канарче“ (изд. „Народна младеж“, С.) и заслужено се нареди сред обещаващата фаланга от автори, които по това време пишеха т. нар. психологическа проза. През 2000 г. тя издаде и втората си книга с разкази под заглавието „От дявола родени“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново), с която защити достойно дотогава разработваните теми и идеи. Седем години след това се появи и първият й роман „Козите на Джим“ (изд. Астарта“, В. Търново) на съвременна тема от времето на Прехода. Изминалите години и търпението бяха дали резултат – макар и камерен като сюжет, в текста личи усет към епичния наратив и обобщението, явни са постиженията на авторката в стилово и композиционно отношение.

            Ето защо не се учудих на втория й роман със заглавието „Хляб за грешници“ (с първоначално заглавие „През есента на тази година“), който бележи израстване в творческите й търсения. Вроденото й любопитство на белетрист, практикуваната с години журналистика, както и професионалните й занимания й с асоциални типажи от последно време й дават необходимата база от фактология.

От д-р Радка Пенчева

Нова литературнокритическа книга на Владимир Шумелов

            Както разбираме от предговора на книгата, аз самата съм взела участие в определянето на заглавието й. И наистиа, през студената зима на 2012 г., една вечер стояхме на маса с Владимир Шумелов, Снежана Иванова и Емил Андреев, който се ровеше в стари списания и вестници от края на 19. и началото на 20. век по повод на историческия роман, който пишеше по това време. Тогава Владимир Шумелов сподели идеята си за заглавие на новата си книга и ние всички харесахме „Лисица в кокошарника“.

            Само по себе си това заглавие е една метафора. Метафора, която предполага общност на пишещи и съответно – страсти, свързани с вълнения, които се очакват от литературната критика. Уви, като се позамислим, ще признаем, не без огорчение, че нито има истинска писателска общност, нито пък, доколкото я има, тя се вълнува особено от литературната критика. Един, може би, нормален процес между свободни хора и творци.