Миролюб Влахов

Тази  Ивана беше невисочка, слаба, руса –  както се казва, сламено-шведско руса  и с фигура, за която не бе нужно друго определение, освен че е спортна. Имаше светлосини, донякъде пъстровати, но всъщност по-скоро само загатнато пъстровати очи и не толкова загатнато смущаващ поглед – може би защото можеше да те гледа без да мига и това оставяше впечатлението за втренченост и проницателност. На моменти се изкушавах да я попитам защо ме гледа по този начин, но се страхувах, че и тя на свой ред ще ме попита по кой именно начин, а не бях измислил какво да й отговоря. Но в действителност исках, човъркаше ме да разбера какво толкова вижда, като се  е взира  така. Това не ме ласкаеше, но май по-скоро си внушавах, че не се лаская. Може би все пак начинът, по който ме гледаше без почти да мига, ми харесваше и това си бе усещане като след или пред комплимент, но не същински.

От Владимир Шумелов

Това са фрагменти за „учителите“, по-право тези, които те провокират да пишеш и то по определен начин. По времето на соца, когато прописвахме, изпитвахме силното влияние на новата западна проза и повеите на течения в изкуството и науката, които бяха отшумели години назад (екзистенциализма, „новия“ френски роман, американците и „новата критика“, структурализма и постструктурализма, деконструктизвизма, субкултурата и контракултурата, постмодернизма). По някое време се прехласвахме и пред смелостта на руснаците от „перестройката“. Четяхме несистемно – и висока литература, и т. нар. мейнстрийм. Всеки според интелектуалната си подготовка и възможности предпочиташе различни автори. Например аз обичах и Бекет и Селинджър, но все пак предпочитах Бекет. Селинджър беше някак си прекалено фин за мен, мистично далечен. Падоксално, но е така. Съвсем по друг начин ми въздействаше писането на Карвър. От такива като него научаваш писателски хватки, техники и пр. Но толкова.

Днес, много години след тези увлечения, разбрах едно – станал съм по-голям песимист. Ако нещо ме придърпва да продължа, то не са юношеските и по-късни увлечения по имена и книги, защото имам литературен хастар. От друга страна идва умората – от литература и другата, екзистенциална умора. Страх от Края и някакъв глобалистичен страх от катаклизъм, несигурност. Философът проф. дфн Калин Янакиев казва: „Съществува – в глобален план съществува усещане за изчерпване на историята. Не в смисъл, че тя е катастрофирала, а в смисъл, че сме разочаровани от всички „проекти“, от „осъществяването“ на човечеството изобщо. Имаме чувството, че оттук-нататък животът ще продължава „и така нататък“. Дори ставаш мизантроп.

От Владимир Шумелов

– Как ти беше името?

– Адам. А ти?

– Ева. Седни тук и ме целуни!… Ей, по-леко, не хрупаш салата! Авантюрист…

– О’кей…

– Авантюрист такъв, откъсна ми езика… Чакай, трябва да ти кажа нещо…

– Мислиш, че си бременна?

– О, не ме прекъсвай, мисля, че…

– Плашиш ме.

– Успя ли да се изплашиш и ти веднъж. Мръсник… Ох!

от Ружа Велчева

„ Ще си тегля вече въжето…Писна ми да съм никой…Край…“

Сухите жилави ръце на Горан се присегнаха към най-долните клони на вековния орех, вкопчиха се здраво в тях, а босите му пети дадоха тласък на тялото нагоре към върха на дървото…

То въже нямаше – струва доста пари, но се надяваше дебелият шнур, който крепи панталона му, да го издържи…

Дясна ръка, лява ръка, тласък на петите…И Горан пълзеше бавно нагоре.

Гълъбите и гаргите по клоните подскачаха от крак на крак и с нескрито любопитство наблюдаваха тази странна птица, която напираше към тяхното пернато царство.

Всеки има своята история. И я носи в себе си от първия си вик и до сетното. Тя е една безкрайна верига от брънки, всяка от които сама по себе си, е друга история. На свой ред, тази друга история може да е ярка или бледа, незабравима или банална, голяма до необозримост или незабележима до безплътност. Просто защото ние сме изградени от безбройни, а нерядко и безкрайни, истории и това в немалка част от живота ни е извън нас самите. И нерядко изобщо нямаме контрол върху тези истории. Понякога се случва така, че някоя от тези истории изведнъж пораства, става истински възхитителна история и надмогва нашата лична история, макар иначе да е нейна брънка. Или пък брънка от историите на тези около нас.

От Миролюб Влахов – Миролич

На Рос

            Жената зад бара бе едра и руса – естествено руса, каза си Сара, и продължи да я наблюдава, докато тя зареждаше дозата за нейното кафе в машината. Не знаеше името й, но вече се познаваха. През последните четири месеца Сара често пиеше кафето си тук, нерядко и без Иван – някак си свикна да се отбива и да сяда на някоя от масичките зад витрината, по възможност на тази с двата стола и саксийката с цвете, което като че ли бе вечно цъфтящо в теменуженовиолетово, а листата му бяха месести и големи колкото детска длан, с жилки във виненочервено, сякаш не бяха на растение, а кръвоносни съдове под нечия прозрачна кожа. Все се канеше да попита момчето, което сервираше как се казва цветето, но отлагаше, може би това бе един малък повод да дойде пак и пак.

            Оставаха десетина минути до уговорената среща и тя си представи как той влиза – висок и съвсем леко приведен, но не от прегърбване,       а от онази особена смесица на деловитост и артистичност, която излъчваше и която така незабележимо внушаваше доверие и любопитство. Представи си как затваря чадъра и го стръсква дискретно встрани от входа, а после се оглежда, но всъщност веднага отправя поглед към нейната маса, с което показваше, че винаги е готов да я потърси, че това не го унижава или наранява, че няма нищо против другите да забележат това, тя също да го забележи, но че в действителност знае къде да я открият очите му и това го радва.

            Трябваше да си признае, че бе очаквала този разговор, поне през последните шест седмици след онази знаменита нощ, когато

Ружа Велчева е родена в гр.Павликени, но от 1956 г. живее във Велико Търново. Инженер по професия, тя повече от 33 години работи по специалността си „електроника“, без да изневерява на първата си любов-поезията.

Дебютира през 1981 в поредицата на изд.“Народна младеж“ – „СМЯНА  81“с цикъл стихове.

Нейни стихове са отпечатвани в много централни и регионални вестници и списания, в различни антологии, както и в алманасите „Простори“, „Ирин-Пирин“ и „Света гора“.

Автор е на 8 книги:

Под една или друга форма и в една или друга степен, обаятелно или не толкова, с по-голям или по-малък успех, всички ние сме и разказвачи. Или по скоро – сме предимно разказвачи.

Имах късмета да срещна в досегашното си странстване из този чудат живот различни хора и  за повечето от тях смятам, че си е струвало да ги познавам, дори  възхитително. Нетът ми дава възможността да разкажа за тях, а този сайт ще позволи и на други да разкажат своите истории, независимо какви са. Мисля, че си струва  да бъдат споделени.

Господ  или съдбата, ако не са едно и също, може не винаги да е бил щедър към мен, а понякога и суров може би  е бил (както  и към останалите между впрочем), но едно е сигурно: дарил ме е с приятели.  Тук те ще споделят свои  мисли, истории, спомени, творби . Нарочно не слагам епитет към думата приятели – тя казва всичко.   Надявам се да се харесат нашите – техните и моята,  – истории: ИСТОРИИТЕ НА РАЗКАЗВАЧИТЕ.