От Владимир Шумелов

 ЕСЕНТА В ПОЛЕТО Е ПРИЯТНА. От години не съм виждал толкова красива есен. Като си помисля, от времето, когато баща ни извеждаше мен и брат ми из пущинаците на нашето малко градче; в заблатеното язовирче ловяхме шаран, беше пълно с печурки на граничната линия на гората с полето, но навътре ни беше страх да навлезем; още по-нагоре, към подстъпите на Голямата планина, се намираше ограденото с бодлива тел ракетно поделение – там, в секретната обител служеше баща ни.

Чакам мъглата да се вдигне. В ранната утрин тя е обвила разораните височини, а в ниското, където се вие пътят, е непрогледна. Пътуваме в мляко. Студено е докъм девет часа, след това слънцето се мъчи да пробие пелената над нас: показва се един забулен светъл диск, която гледаш спокойно, и чак тогава ни стрелват първите истински слънчеви лъчи, рожби на циганското лято.

„Зазко“ е упорит като магаре – изкачва наклона по черния път на първа и с вой спира до лозето.

От Владимир Шумелов

Това са фрагменти за „учителите“, по-право тези, които те провокират да пишеш и то по определен начин. По времето на соца, когато прописвахме, изпитвахме силното влияние на новата западна проза и повеите на течения в изкуството и науката, които бяха отшумели години назад (екзистенциализма, „новия“ френски роман, американците и „новата критика“, структурализма и постструктурализма, деконструктизвизма, субкултурата и контракултурата, постмодернизма). По някое време се прехласвахме и пред смелостта на руснаците от „перестройката“. Четяхме несистемно – и висока литература, и т. нар. мейнстрийм. Всеки според интелектуалната си подготовка и възможности предпочиташе различни автори. Например аз обичах и Бекет и Селинджър, но все пак предпочитах Бекет. Селинджър беше някак си прекалено фин за мен, мистично далечен. Падоксално, но е така. Съвсем по друг начин ми въздействаше писането на Карвър. От такива като него научаваш писателски хватки, техники и пр. Но толкова.

Днес, много години след тези увлечения, разбрах едно – станал съм по-голям песимист. Ако нещо ме придърпва да продължа, то не са юношеските и по-късни увлечения по имена и книги, защото имам литературен хастар. От друга страна идва умората – от литература и другата, екзистенциална умора. Страх от Края и някакъв глобалистичен страх от катаклизъм, несигурност. Философът проф. дфн Калин Янакиев казва: „Съществува – в глобален план съществува усещане за изчерпване на историята. Не в смисъл, че тя е катастрофирала, а в смисъл, че сме разочаровани от всички „проекти“, от „осъществяването“ на човечеството изобщо. Имаме чувството, че оттук-нататък животът ще продължава „и така нататък“. Дори ставаш мизантроп.

От Владимир Шумелов

– Как ти беше името?

– Адам. А ти?

– Ева. Седни тук и ме целуни!… Ей, по-леко, не хрупаш салата! Авантюрист…

– О’кей…

– Авантюрист такъв, откъсна ми езика… Чакай, трябва да ти кажа нещо…

– Мислиш, че си бременна?

– О, не ме прекъсвай, мисля, че…

– Плашиш ме.

– Успя ли да се изплашиш и ти веднъж. Мръсник… Ох!

От Владимир Шумелов

Четирима са. Студенти в самото начало. Жизнени непукисти. Малко изплашени от информацията и изискванията, но сигурни, че ще се справят.

Отиват в малко градче, където търсят хотел. Първоначално опитват в манастира и мотела до манастирския комплекс, но места няма. Затова остават в хотела в центъра на града. Хотелът е с хубавото име „Милкана“. Нищо, решават те, ще преспим, а сутринта ще запалим свещи в манастира, ще обходим и пещерата. За случая са облечени спортно – джинси и якета.