От Владимир Шумелов

От печат излезе поредният седми брой на Годишник „Любослов“ – издание на Съюза на българските писатели в САЩ и по света със седалище в Чикаго, Илинойс, САЩ. Писателският съюз в САЩ съществува от 2010 г. Основан е в Чикаго и е регистриран по всички закони на щата Илинойс и Федералните закони на страната. Целта му е да популяризира българската литература в Америка и по света, да подкрепя и насърчава творците на българското слово навсякъде, където живеят българи (а днес българите по света са една четвърт от населението на България). Първият алманах на Съюза излиза през 2012 г. под името „Българско слово и багри от САЩ и света“ с подкрепата на Агенцията за българите в чужбина и е посрещнат с изключителен интерес от читателите и критиката. Втората книга-годишник със заглавието „Любослов“ е публикувана през 2013 г.

В началото на 2019 г. се появи поредният Годишник на Съюза, в който в 333 с. събира 44 автори от България и зад граница, с различни по жанр текстове. Авторите са представени със снимки и биографична информация, подредени азбучно. Съставители и редактори на новия брой са Виолина Б. Иванова (поетеса, писателка) и Симеон Гаспаров (председател на Съюза, журналист, писател и поет). Оформление на корицата – Иво Рафаилов (фрагмент от картината на Найден Петков „На нивата“). В своя предговор „Нашите мостове“ С. Гаспаров пише:

„Алманахът „Любослов“, който ние, имигрантите в Чикаго, от Съюза на българските писатели в САЩ и по света, издаваме вече седма година подред, е един от тези животоспасяващи, жизнено необходими за нас мостове. Той е най-съкровеното дело, което можем да направим заедно с всички вас, обичащите българското слово по света, за да останат тези мостове живи.

Чрез алманаха „Любослов“ ние не търсим слава. Не търсим признание. Не търсим печалба. Това са неща, които ние никога не сме целели. Това, което сме искали и искаме е – да не загубим пътя към нашите мостове. Мостовете към себе си. Мостовете, в които зазидахме душите си.

Благодарение на вас, скъпи автори в този алманах, благодарение на вас, скъпи читатели и приятели, тези мостове никога няма да се сринат“.

В Годишника интерес биха предизвикали стиховете на Анелия Велева (Франция), Владислав Христов (Шумен), Божидар Пангелов (София), Виолина Б. Иванова (Чикаго, САЩ), Керана Ангелова (Бургас), Петър Чухов (София); прозата на Ангел Колев (Филаделфия, САЩ), Владимир Шумелов (В. Търново), Георги Ганев (Финикс, Аризона, САЩ), Добри Карабонев (Чикаго, САЩ), Евгения Атанасова (дългогодишен журналист в БНТ), Здравка Евтимова (Перник), Ина Иванова (Пловдив), Здравка Евтимова-Момчева (Лондон, Обединено кралство), Йорданка Белева (Тервел), Миролюб  Влахов (В. Търново), Симеон Гаспаров (Чикаго, САЩ), Христина Мирчева (Пловдив), Христина Панджаридис (Франция) и др. Изданието дава трибуна и на редица млади автори: Васил Анастасов (1999,  Смолян), Весела Кучева (1990, Плевен), Виолета Кунева (София), Мария Игнатова (2000, София), Стефан Гончаров (1996, София). Представени са и известни музиканти и текстописци – Адриан Иванов, Милена Славова, Васил Гюров.

Пожелаваме успех и дълъг живот на задокеанското литературно издание! За българите извън България да продължи да бъде един от „мостовете, които да ни помогнат да не загубим пътя към земята, от която сме потеглили. Мостовете към нашата България“. За българите в родината – да помагат тези мостове да останат живи.

От Борислав Гърдев

След  тежка борба с рака и след като в последните години се придвижваше с инвалидна количка.

За него съм писал пространен портрет, познавам и обичам всичките му филми.

За мен смъртта му е тежка и голяма загуба за италианското и световното кино.

В моите очи той си остава велик творец, утвърдил се рано, в началото на 60 – те години на миналия век, когато италианското кино е в разцвет, а авторското е мода и култ.

Бертолучи обаче , ако и да бе марксист и с леви разбирания – направи филм за грандиозното погребение на Енрико Берлингуер през 1984 г. – , обичаше и уважаваше своята публика.

Снимал е и енигматични работи – „Партньор“ (1968),новелата „Агония“ (1969), но повечето от творбите му имаха ясни послания, увлекателен сюжет, гледаха се като откровение и бяха популярни по света.

Това важи за неговото развитие от времето на „Преди революцията“ (1964).

Голяма част от постановките му се радваха на голяма известност и шумен успех – достатъчно е са си спомним за ефекта на въздействие на „Конформистът“(1970), „Последното танго в Париж“ (1972), „Двадесети век“ (1976), „Луна“ (1979), „Последният император“ (1987), „Чай в пустинята“ (1990), „Младият Буда“ (1993) „Обсадата“ (1998), „Мечтатели“ (2003).

Бертолучи се открояваше със своя специфичен стил , оформен от виртуозната камера на Виторио Стораро, с когото имаха сътрудничество, подобно на осмоза, филмите му бяха атрактивни и провокативни.

Първият лауреат на конкурса за български хумористичен разказ „Чудомир“, класикът Петър Незнакомов, получава наградата си през 1970 година.

През почти половинвековната си история конкурсът отличи десетки български писатели-хумористи, някои от тях – вече утвърдени, а за някои това бе първото истинско литературно признание.

Сред носителите на наградата са били Йордан Попов, Мирон Иванов, Станислав Стратиев, Дамян Бегунов, Здравка Ефтимова, Георги Мишев, Христо Карастоянов, Ясен Антов, Алек Попов, Деян Енев.

Организатори на конкурса са Община Габрово, Фондация „Чудомир“ и вестник „Стършел“.

В конкурса могат да участват хумористични и сатирични разкази от български автори, изпратени до редакцията на в. „Стършел“ и публикувани на неговите страници в течение на календарната година.

Разказите не трябва да бъдат по-дълги от четири стандартни машинописни страници (1100 думи или 7000 знака).

Можете да ги изпращате на адрес:

            София  1000

пл. „Славейков“ № 4

в. „Стършел“, за конкурса „Чудомир“

или по електронна поща – на starshel@mail.bg

Наградата традиционно се връчва в края на м. март в Казанлък, по време на Чудомировите празници.

От Магда Борисова

Седма картина

Тони:                      Погледнете онзи дворец там!

Сладкарят:           Мисля, че това е дворецът на Мечтите. Стигнахме! Успяхме! Обикновено така става – за да достигнеш мечтата си трябва да преодолееш страховете си. Тони, ти успя!

Тони:                      Заедно успяхме! Успяхме! Успяхме! Ура!

/Героите се озовават на прекрасна полянка, а пред четиримата герои е порта на най-големия и красив дворец – дворецът на Мечтите. Скачат от радост. Банкерът, Кучето и Сладкарят прегръщат Тони. Изтичват до портата и се опитват да влязат. Вратата е заключена. Червена светлина я осветява. Тропат и викат. Веднъж. Втори път. Нищо. След третия път се отваря малко прозорче в портата./

Библиотекарят:    Идвам! Какво сте се разтропали?! Това да не ви е хан? Кои сте вие и какво искате?

Банкерът:             Аз съм директорът на централната банка.

Сладкарят:           Аз съм собственикът на сладкарница „Сладки захарни облаци”.

Кучето:                  Аз съм Ралф. Куче каракачанска овчарка. Тук сме заради моя, нашия приятел Тони.

Банкерът:             Да поискаме аудиенция с Краля.

Сладкарят:           Спешно е!

Тони:                      Много Ви моля, да ни пуснете! Иначе животът на мама ще остане горчив.

Кучето:                  И няма да може да останем заедно. Аз и Тони.

Банкерът:              Въпросът не търпи отлагане.

От Магда Борисова

Четвърта картина

/Четиримата напускат къщата на доктора и поемат на път. Музика. Вървят, вървят, вървят. Къщата остава зад тях. Пред тях на пътя има снежнобяла рунтава топка, която скимти жално./

Тони:                    Вижте там!

Сладкарят:          Внимавайте – може да е опасно!

Кучето:                  Аз ще проверя!

/Отива и души около странното същество. Лае. Лепухът се свива и скимти./

Тони:                      Ралф, ела тука! Вижте го бедното същество цялото трепери! /Отива и го милва/ Не бой се, няма да ти сторим зло. Колко си мекичък и бял!

Банкерът:              Това е Лепух – те са митични същества, които обитават горите и пещерите. Кожата им е много ценна и за това са на изчезване.

Тони:                      Заклещил си е крака в капан. Боли ли те? Помогнете ми да го избавим от капана. /Банкерът и Сладкарят отварят капана./ Готово!

Сладкарят:           Крачето му е счупено.

Тони:                      Трябва да му помогнем!

Банкерът:              Да не сме лекари?

Тони:                      Ще го пренесем в къщата на доктор Сън.

Банкерът:              Ще загубим много ценно време. И така не се знае дали ще успеем да стигнем дворецът на Мечтите преди да се събудиш.

Тони:                      Не можем да го зарежем тук насред пътя със счупено краче. Виж, боли го ужасно.

Банкерът:              Докторът и без това сега не е вкъщи. Ще го занесем на връщане.

Сладкарят:           Банкерът е прав – ще загубим ценно време, от друга страна обаче…

Тони:                      Само го погледнете как се мъчи. Ако искате продължете напред, а аз ще го занеса сам в къщата на доктора и ще ви настигна.

Кучето:                   Никъде не отивам без теб! И аз идвам.

От Магда Борисова

Пиесата е победител в конкурса за детска пиеса за деца над 7 години, организиран от театър „Стоян Бъчваров”  Варна  2011 г.

Поставена през 2017 г. там, реж. Стоян Радев Ге К., сцен. Даниела Николчова

Втора картина

/Полянка, на която има красив дворец. Тони, Банкерът, Кучето и Сладкарят влизат на сцената./

Тони:                       Това ли е дворецът на Краля на страната на сънищата?

Банкерът:              Не е този. Дворецът на мечтите е много по-голям и красив.

Сладкарят:            Това е замъка на Спомените.

Тони:                      Чии спомени са там вътре?

Банкерът:              На никого и на всекиго.

Тони:                      Как така?

Банкерът:              Ами така.

Сладкарят:            Това е така защото, който влезе вътре намира само своите спомени. А когато няма посетители залите му са празни.

От Магда Борисова

Пиесата е победител в конкурса за детска пиеса за деца над 7 години, организиран от театър „Стоян Бъчваров”  Варна  2011 г.

Поставена през 2017 г. там, реж. Стоян Радев Ге К., сцен. Даниела Николчова

 действащи лица:

Сладкарят

Банкерът

Тони – момче на 9 години

Кучето Ралф

Доктор Сън

Феята на Зъбките

Феята на Радостните игри

Феята на Сдобряването

Феята на Блестящите идеи

Кралицата на феите

Лепух – митично същество

Библиотекарят на храма на мъдростта

Майката на Тони

Леля Катя

Първа картина

/На сцената има легло и гардероб. В леглото спи Тони, а на ръба на леглото е седнал Сладкарят и гледа умислено. Тони се събужда и търка сънено очички, прозява се и тогава вижда човека./

Тони:                       Ти кой си и какво правиш в моята стая?… Някъде съм те виждал и преди, но не мога да си спомня.

Сладкарят:            Разбира се, че си ме виждал. Аз съм собственикът на сладкарницата от страната на сънищата, Тони-бонбони.

Тони:                      Онази с голямата витрина ли?

Сладкарят:            Точно тя.

Тони:                        Където има син захарен памук и лимонов сладкиш?

Сладкарят:            Аха.

Тони:                       Сега се сещам – вярно, така ме наричаше. И щом си тук, сигурно си ми донесъл бонбони, от онези с вкус на дъвка и от другите с млечен шейк. Сега като си помисля… ми се ядат най-много от шоколадовите с пълнеж от карамелен кокос, от които не се хваща кариес.

Сладкарят:            От никой вид от моите бонбони и сладки не се хваща кариес, нито се дебелее, защото децата ги ядат на сън.

Тони:                      Значи е на ужким?!

Сладкарят:           Сънищата не са на ужким, но ефектът е същия.

Тони:                      Кое е същото?

Сладкарят:           Ефектът, значи резултатът.

Тони:                      Аха, разбирам. А аз сега сънувам ли?

Сладкарят:           Сънуваш, ама на ужким.

Тони                       А защо си тук в моята детска стая?

Сладкарят:            Не знам. Вероятно ти си ме извикал в своя сън. За първи път ми се случва да посещавам адрес. Знаеш ли тази нощ колко деца ще дойдат пред моята сладкарничка, ще видят, че е затворено, ще гледат вкусните бонбони и торти на витрината и ще се разплачат, че не могат да ги опитат. Има деца, които ядат само на сън при мене сладкиши. Те ще плачат най-много. Първо тихичко в съня си, на ужким, а после и наистина ще захлипат. И възглавничките им ще се напоят със сълзичките им. Майките им ще влязат в детските стаи и като видят, че дечицата им плачат ще започнат да ги милват по главичките… Ей, ама ти сега защо плачеш Тони-бонбони?

Тони:                      Ами-и, заради дечицата дето ще плачат заради мен. Не искам никой да плаче. /през сълзи/

Сладкарят:            Недей да плачеш. Успокой се. Сега се сетих, че като ме няма жена ми ще слезе и ще отвори сладкарничката и децата ще ядат до пръсване.

Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и Фондация „Човешката библиотека“ Ви кани за участие в първия конкурс за разказ „Изгревът на следващото“.           Крайният срок за участие е 1 юни 2018 г.

Конкурсът търси истории, посветени на темата „Кризисно съвремие“ – какво е решението, което води до по-висше състояние на Човечността и Човечеството; какво е решението, което ще създаде свят, в който науките и технологиите ще се развиват, за да расте качеството на Човека, а не богатствата на единици; какво е решението, което ще избегне застиналите утопиянства, където позьори с бели хитони рецитират един на друг надути речи?

Всеки автор може да участва с максимум 2 разказа (обем до 6000 думи), които може да са вече публикувани. Прикачените файлове трябва да  са анонимни – личната си информация за автора – име, възраст, град, държава, телефон за връзка, се изписва отделно в самия имейл.

Разказите се изпращат на e-mail poslednorog@gmail.com

Трите най-високо класирани разказа ще получат награди по 200 лв. и заедно с други разкази от конкурса ще бъдат публикувани в следващите издания на алманаха „ФантАstika“.

Повече информация в сайта на Човешката библиотека.