Разказ от Ружа Велчева

Вяра нетърпеливо погледна часовника на стената. Още час до края на работното време. Утре съпругът й Валентин имаше рожден ден и искаше да обиколи след работа етажите на МОЛ-а, за да му избере подходящ подарък.

Хубавец е Валентин и всяка дреха му отива, но най му прилягаше ризата на нежно-сини каренца, която му подари миналата година. Сините му очи искряха, щом я облечеше….Жалко, че преди дни каза, че я изцапал с масло покрай колата и Валя разбра, че от яд я беше хвърлил к коша на сервиза….Нищо, ще му потърси подобна сега, само да изтече този дълъг, дълъг час…

Репортаж: АНЖЕЛА ДИМЧЕВА
Новият поп хит „Някой ден” в изпълнение на Етиен Леви и Ави Бенеди изправи на крака публиката и участниците в Творческия терминал „България – Израел” в клуб „Журналист”, състоял се на 18 юни. За втори път в София се събраха творци от двете страни като символ на техните традиционни приятелски връзки. Събитието беше посветено на 70-годишнината от създаването на Държавата Израел и беше организирано от продуцентския център SELI (Израел) и Общество на литературния кабинет „Димчо Дебелянов” (София). Н. пр. Ирит Лилиан (посланик на Израел в България) изпрати специални поздрави на организаторите и участниците в проявата.

Този нов културен формат е продължение на фестивала „Българска душа на Святата земя”, който се провежда вече четири години през месец май в град Бат Ям (Израел). Създател и директор на този проект е Весела Райчинова-Сели – българска поетеса, режисьор и продуцент на мултижанрови събития, която от 23 години живее в Израел. Освен талант, тя притежава и визионерски качества да приобщава с любов към каузата на културната комуникация представители на нашите два народа, независимо къде те се намират в Европа и по света. Весела е убедена, че малките жестове на доброжелателство и уважение към таланта на другия представляват истинската и неподражаема същност на културната политика. А нейната роля на медиатор е целогодишно да работи за тази кауза. Затова през април тази година тя даде старт на един нов литературен конкурс под мотото „Небесни меридиани” – 2018. Със свои творби на български език (стихотворения, къси разкази и есета) участваха повече от 200 автори (от България, Израел, САЩ, Канада, Белгия, Германия), а призьорите бяха обявени от БНР („Артефир”) в средата на юни след продължило повече от два месеца анонимно журиране от международна комисия. Участниците бяха разделени в три възрастови групи, защото се оказа, че изкуството на словото е предпочитано в доста широки граници: от 15-годишните до 80-годишните. „Вашите творби бяха много силни – ние, които бяхме в журито, плакахме, когато ги четохме. Аз съм жури на много различни прояви – поезия, поп музика, танцови конкурси. Може някои ще кажат, че даваме много награди, но аз искам да сме справедливи и да зарадваме всички, чиито произведения имат качества. Няма значение на каква възраст сте, вие сте се доверили на нас, а ние искаме да ви покажем, че много ви обичаме, че сте ни развълнували…” – сподели Весела Райчинова.

Именно награждаването на лауреатите в този конкурс беше акцентът в програмата на Творческия терминал в София. В него се включиха не само наградените, но и повече от 150 творци – поети, художници, журналисти, музиканти – и всички те пяха български и еврейски песни, разменяха си подаръци, аплодираха без професионална завист лауреатите. Почетен гост на проявата беше поетът Георги Константинов – редактор на книгите на поета Мони Папо – име легенда в Израел.
Голямата награда „Мони Папо” получи Eлена Живкова за своя разказ „Балкан“.

Наградата включва: статуетка, традиционен израелски сувенир и всички разходи по пребиваването ѝ следващата година в Петия международен фестивал „Българска душа на Святата земя” (Израел). Младата белетристка живее в Германия, но долетя специално за награждаването. Общо бяха наградени над 40 участника – и изявени творци, и съвсем млади автори. Сред тях бяха: Георги Николов, Даниел Тунев, Мина Карагьозова (удостоена с три награди в различни жанрове), Катя Кремзер, Райна Дамяни, Силвия Недкова, Анна Лазарова, Анита Велева, Бета Наур, Дилян Димитров (три награди в различни жанрове), Ружа Велчева, Диана Бързева, Иглика Пеева, Десислава Иванова, Евелина Кованджийска, Калоян Захариев, Красимир Ортакчиев, Йорданка Радева и др. Всички те получиха грамоти, книги и осветени на Божи гроб реликви.

Звучаха стихове на Мони Папо и на част от наградените поети. Освен Етиен Леви, на живо в музикалната програма се включиха: младата певица Владислава Попова (Израел), пианистката Вивиан Леви (Израел), Кирил Милчев (композитор, Норвегия) и Ивайло Диманов (поет и бард).
Весела Райчинова-Сели покани всички наградени да посетят Израел и да се участват в програмата на следващия международен фестивал.

Водеща на събитието беше журналистката Райна Дамяни, която отдаде дължимото на новото арт пространство, където вече няколко месеца кипи живот: „В дългия и неутихнал преход много от старите артистични клубове в София изчезнаха, щастливи сме, че поетът Ивайло Диманов обнови това пространство на журналистите и го превърна в обиталище на изкуството!”. Тя подари своя картина на Вивиан Леви – вдъхновителка и кръстница на конкурса „Небесни меридиани”.

Фото: © Sofia Ars Net

Бележка от редакцията на „Разказвачите“:

Сред наградените са и две великотърновски писателки: Ружа Велчева – с второ място в трета група за стихотворението „Битие“ и Светла Андреева – също второ място в трета група за разказа“ Бъди благословена“. Честито на двете наши авторки!!!

 Разказ  от Ружа Велчева

Огромният самосвал с мъка се провираше през клоните, надвиснали над тясната селска уличка „Латинка“. Локвите, останали след първия есенен дъжд снощи, с писък отскачаха към дуварите от двете страни. Шсфьорът, мургав, едър мъжага с бръсната глава и бухнали като великденски козунаци бицепси, напрегнато се взираше в очакване да се появи къщата. Скоро щеше да дойде и багерът, който да я превърне в така желаната авто-морга. Имотът беше на един хвърлей място от магистралата и какво по-удобно място за нея.

Най-после видя покрива на къщата. Удари рязко спирачките и извади пакета с цигарите. Можеше да изчака спокойно. Даже имаше време за кентчето  бира.

Родена съм на 22 август 1946 г. в гр.Павликени от комбинацията на два рода, свързани дълбоко с българската история. По майчина линия-кореняци търновци, по бащина линия – кореняци габровци.От странната комбинация между болярски и балканжийски гени се е получила една лъвица, която винаги върви през годините с гордо изправена глава, въпреки раните, битките и загубите…Като се прибави и това, че прадядо ми Петър по майчина линия е родом от сърцето на Странджа, от с.Кости, светилище на нестинарите, генетичната сплав става още по-взривоопасна!..Бунтарството, боголюбието и патриотизма са отличителни черти в характера ми от дете!…

Дядо ми по майчина линия е участник в железничарските стачки през 1918-1919 г. За да се спаси от гоненията след потушаване на стачката, отива в Бачковския манастир, завършва там семинария и когато го ръкополагат за свещеник, се оженва за 16-годишната ми баба Донка, красива търновка…Умира твърде млад, на 33 години…От него съм наследила сините очи, обичта към поезията, рисуването и българската история…Баба ми по бащина линия Ружа, на която съм кръстена,беше отлична шивачка, член на църковното настоятелство на църквата в Павликени и един от основните гласове в църковния хор…Дядо ми Васил по бащина линия заедно с брат си Георги са държали най-престижната гостилница на времето в Габрово „Игото“, където са отсядали всички знатни гости на града. В един момент братята решават да разделят капитала си и тогава дядо ми наема ресторант-градина близо до ж.п. гарата в Павликени.този ми дядо е участвал преди да се захване с гостилничарството във всичките войни -от Балканската до Първата световна война като кашавар в армията, защото е бил дюстабанлия и не е ставал за пешак…, но това не му е пречило да проявява истинска храброст в решителни моменти, например при превземането на Одрин, където се е бил с оръжие ,заедно с всички български храбреци там и за което е получил сребърен и бронзов медали за храброст.

Семействата на баща ми и майка ми за определен период от време се оказват с Павликени и затова съм се появила там на бял свят. От 1956 г. обаче надделява желанието на майка ми да се върнат в красивото Търново и вече 61 години съм жител на този прекрасен град, където през 1964 г. завърших гимназия, а  през 1972 г- електроника в Техническия университет в Габрово и 33 години работих като инженер, от които 29 години в системата на техническия контрол на Българската телекомуникационна компания. От 1 септември 2004 г. се влях с редиците на шастливците, които са успели да се пенсионират. След това наблегнах на писането, като поработвах какво ли не допълнително-гледах внуци и чужди дечица, грижех се за една възрастна дама и дори за едно куче…

Разказ от Ружа Велчева

Очаквах срещата с Тони с нетърпение и известна доза любопитство.

Преди пет години, при поредната среща на випуска ни от университета, си разменихме телефоните и си обещахме, че при моя командировка в София непременно ще му звънна…

Тони беше един от най-умните, най- красивите и най-желаните от състудентите ми. Не бяхме от една компания, всеки от нас плуваше в разлимни води, затова бях направо поласкана, че след толкова години, се доближихме толкова близо,  даже си уговорихме една среща в бъдеще време…

Приключих бързо ангажиментите си в Министерството и звъннах на Тони. Срещата ни беше след час. До отпътуването ми за Търново имах много време и се радвах, че ще може да си поговорим на воля, без да бързаме…

Намерих свободна маса в малко кафене на Женския пазар и пиех на бавни глътки поредното си кафе за деня.

Тони живееше като студент в Трявна. Произхождаше от богат търговски род, интерниран след Девети там… Бяха им взели почти всички имоти в столицата, но това, над което нямаха власт, бе наследствената гордост и финест, който издаваше потеклото!…След дипломирането ни Тони и семейството му се завърнаха в София!…След Десети ноември бяха задухали нови ветрове и реституцията ги издигна отново на гребена на вълната. Тони се ожени за богата красавица от стар еврейски род, но това не беше брак по сметка, а брак, продиктуван от една невероятна бюлов, докато срътта ги раздели…Имаха прекрасна дъщеря и бъдеще, което чертаеше безоблачна идилия!….

Но животът предполага, а само Бог разполага със съдбите ни!…Това разбрах по-късно, след срещата…

Когато след около час към масата ми се приближи клошар, помислих, че има някаква грешка…Дълга сплъстена коса, брада почти до гърдите, намачкан черен шлифер, който не помни отдавна съппун и вода…Само в очите, сред бездните от тъга и болка, се долавяха искриците от духа на някогашния Тони…

Ръкувахме се и той приседна внимателно на стола срещу мен…

Внимателко преглътнах изумлението си, Нещо болезнено беше покосило невероятния накога Тони. Чаках сам да сподели това, което беше го покосило, което беше белязало бъдещите му дни…

„Беше любов от пръв поглед и за цял живот, докато смъртта ни раздели!…Всичко беше като в красивите приказки с неочакван край….

Тя работеше в престижна лаборатория. От родителите си получи разкошен апартамент в стара еврейска кооперация тук, на Женския пазар. Скоро ни се роди и прекрасна дъщеричка. Аз също имах престижна работа. Каво повече от това можеше да искаме от съдбата?!…“

Красива приказка за невероятна любов и съдба!

„ Преди три години, при редовните профилактични прегледи, откриха, че има рак, от тези диагнози, които са без никаква надежда…Гаснеше не с дни, с часове…От красивата жена остана само бледа  сянка, разядена от болка и безнадежност…Последните месеци не можеше да се надигне дори от леглото…напуснах работа и останах с нея до края…Умирах заедно с нея, ден след ден…Бях ядосан на хората около нас, на близките, на Бог!…Болестта й за мен стана висша несправедливост и това ме скара с целия заобикалящ ни бездушен свят, който не искаше да скърби с мен, очаквайки края…Волята ми, душата ми умря заедно с нея!…“

Докоснах предпазливо треперещата му ръка…И неговата болка преля в мен…

След смъртта на любимата жена Тони потърсил утеха първо в Бог, но не за дълго…И той носел  вина за загубата му. Посегнал на такава любов, каквато рядко се среща! Има я само веднъж и загубата й изгаря всички доводи за живот…

Тогава открил утехата в пиенето. Пиене до безпаметност. До пълно отричане на приличие и морал.

Загубил работа, останал без пари…Родителите на жена му прибрали дъщеричката им и прекъснали всякаква връзка с него…Може би от срам, а и с някакво необосновано обвинение, че има вина за смъртта й…

Така останал сам, с болката и мъката си, с неизменната чаша в ръка….

Платих кафетата и той ме поведе сред сергиите на позаря за купим шише  ракия-менте…“По-евтино е, а ефектът е задоволителен…“- промълви Тони. След това купи от един магазин изрезки от  свинско месо и бавно тръгнахме към кооперацията, в която майка му имаше реституиран апартамент…“Обявил съм го за продан, дано получа добра цена- засега няма купувачи…Живея в мазето, в приземния етаж, заедно с Люси…“

Помислих, че нещо не се вързва. Женското име ме обърка, но не попитах нищо…Денят беше пълен с изненади.

Денят бавно догаряше, а до автобуса ми имаше още няколко часа.

Кооперацията беше от онези стари, красиви  софийски сгради, почти на гърба на Централната дирекция на полицията до Лъвов мост.

Внимателно вървях в сумрака на подземието, докато Тони светна с фенерче, за да открие ключа за вратата. „Понякога не мога да платя тока и с него си светя вечер…“ – вместо оправдание промълви той.

Зад вратата се чу радостен кучи лай и тогава разбрах коя е Люси. Една бяла, пъргава булонка, която направо се втурна към Тони и ласкаво му заговори на своя си неразбираем език…“Само тя ми остана от оня живот, свидетел е на нашата невероятна любов и раздяла….“

Мъждивата крушка от тавана освети света на Тони. Дюшек направо на пода, маса и разкрачен стол, газово туристическо котлонче и етажерка с няколко чинии и чаши…

Върху стар брой на „Демокрация“ Тони наряза изрезките, запали котлончето на пода и от  метална чиния със съмнителна чистота скоро се понесе миризма на пържено…Люси завъртя радостно опашка и почти навря муцунката си в месото. Явно, познат и любим за нея ритуал.

Седнахме на душека, столът беше само един, и на стария вестник се появиха две водни чаши пред чинията с половината от пръжките. Люси вече облизваше паничката си с другата половина.

Отпихме от ментето. Подтиснах всякаква погнуса и хапнах от месото. Какво пък – Люси си е едно толкова любвеобилно кученце!…

Пиех бавно, Тони – по-бързо. Скоро думите му заглъхнаха, очите му бяха притворени, лицето  беше приело светлината на потушената мъка… И ментето върши работа.

Тони се наклони леко и вече спеше върху душека. Люси се сви в краката му, и тя притворила очи. Те бяха там, назад, в онези щастливи дни, когато Тя беше жива – обичаща и обичана. Обичана така, както може да се обича само веднъж в живота. Обичана до смъртта.

Завих ги с протритото одеало и тихо излязох навън. Скоро бях на автогарата.

По-късно, вече в автобуса, дълго мислих за съдбата на невероятния Тони. Сега бедняк и клошар, той беше и най-богатият човек, който съм срещала, защото  е можал да  плати най- високата цена да бъде така обичан и обичащ, чак до смъртта…

От Ружа Велчева

–

Със званието „Книжовник“ за съхраняване на възрожденския дух, проява на родолюбие и принос към българското писмено наследство бе удостоена Ружа ВЕЛЧЕВА,  която неотдавна навърши седемдесет години. Тя получи Почетен знак на НРБ „П.Р. Славейков“, както и Поздравителен адрес от кмета на Велико Търново Даниел Панов.

Връчването на отличията бе съчетано с представянето напоследните и книги в читалнята на библиотеката, където бяха се събрали нейни приятели и почитатели на литературата. Премиерата на „Нестинарка“, в която като в своеобразна авторова антология бяха включени 70 стихотворения, и сборника с 48 разказа „Блажени нищи“ (в две части – “ Щастливи на дъното“ и „Морга за изгубени души“) праедизвика интереса на присъстващите. За Ружа Велчева и битието и на личност и творец говориха редакторите на последните ѝ книги Владимир Шумелов и Миролюб Влахов.  Юбилярката  прочете два от разказите си и представи рецитал от любими свои стихове. Дори спирането на електрическия ток за повече от половин час  не повлия на настроението и атмосферата и мероприятието продължи на свещ и светлината на фенерчета от мобилен телефон.

Регионална библиотека „П. Р. Славейков“

Велико Търново

Ви кани на представянето

на новите книги на

РУЖА   ВЕЛЧЕВА

„Нестинарка“  и  „ Блажени нищите“

на 10 ноември 2016 г. /четвъртък/ – 17. 30 ч.

в читалнята на библиотеката

         Двете книги ще бъдат представени от авторката и редакторите им писателите Владимир Шумелов и Миролюб Влахов.

Разказ от Ружа Велчева

Побързах да се спася от обедната жега в селската кръчма. Почти бях привършила работата си в близката поща и чаках колегите, за да се приберем в областния град.

Обгърна ме приятна хладина, мирис на прясно изпечена скара и оня необясним дъх на отминали времена, патина, която придаваше особено очарование на белите перденца, портрета на Сталин между бутилките ракия и китката ружи, които се усмихваха загадъчно от медното котле в края на бара.

Имаше само двама клиенти освен мен. Възпълен мъж на средна възраст с градски дрехи и дребничка, стара жена, пребрадена с кърпа. Бяха на съседната маса. Толкова близо, че чувах даже дишането им.

Пред мъжа имаше огромна порция мешена скара и халба бира, а пред жената – две самотни кебапчета и лимонада. Почти не разговаряха. Мъжът ядеше лакомо и настървено, сякаш пред него е последната храна преди свършека на света. Старата жена едва побутваше кебапчетата, явно липсата на зъби или нещо друго й пречеше да изпита обикновеното човешко удоволствие от яденето. Омел чинията си до троха, мъжът се уригна без притеснение и посегна към едното кебапче. „Мамо, сигурно добре ви хранят в дома…Не си ядеш кебапчетата…“ „Хапни си, сине, аз не съм гладна…“- и жената посегна към лимонадата. Гледаше огромния си син и от избелелите й като лятно небе очи капеше мека синева направо върху бялата покривка. Личеше си, че много се гордее със своето момче…

Скоро на масата им нямаше вече нищо за ядене. Доволен, синът извади портфейла си, но се сети за нещо и не побърза да извади пари.

„Мамо, ти нали днес взе пенсията. Не я дръж в себе си, че току виж, ти я опипали онези дъртофели в старческия дом. Нали знаеш, при мен парите ти ще са на сигурно място!…“И се засмя сам на шегата си с пълно гърло.

Старата жена бръкна в олющената си чанта, внимателно извади голяма мъжка носна кърпа с четири възела и бавно ги развърза. Извади парите и ги подаде на сина си. Той ги преброи и отдели 5 лева. Подаде й ги с думите : “Да имаш за лимонада!…“, после отдели и за сметката. Останалите прибра в джоба си. Плати и тръгнаха към вратата. Той напред, след него, прегърбена, кротка и щастлива, майка му.

Кръчмарят почисти мълчаливо масата им и дълго гледа след тях. Въздъхна и по-скоро на себе, отколкото на мен, прошепна: „Лешояди…Идват обикновено в деня, когато изплащат пенсиите на старците… Колкото да им приберат парите…И така, докато над тях се смили Господ и си ги прибере горе!…“

Отместих непобутната порция пред мен, платих мълчаливо и излязох навън, където в лятната жега се отдалечаваха бавно към старческия дом синът и неговата майка.

Буцата, заседнала в гърлото ми тогава, я нося в душата си и сега, години след онази юнска жега в село Стоките…