Разказ от Миролюб Влахов – Миролич

Мъжът напуснал къщата малко преди обяд. От запустялата кариера на Бели бряг Гърмича го видял как излязъл на чардака, как се поразкършил, загледан към низината, където като разпилени костилки се червенеели покривите на Добриня. В тъмното око на вратата се появило момичето. То подало на мъжа риза и докато той се обличал, двамата говорели нещо и се смеели. До Гърмича не достигал нито един звук. Картината била няма и в нея мъжът целунал момичето, качил се на джипа и го подкарал към усоя на дерето, където се смъквал пътят за селото.

Над низината и хълмовете около нея натегнала тишина, слънцето напичало. Гърмича останал загледан в къщата – била постегната и измазана, дървенията боядисана с орехов лак, стените ѝ се белеели като заметнато върху ската платно, прозорците проблясвали като рибета на бързей. Поляната пред нея била заградена с висока телена мрежа.

Зад гърба му пропели чановете и той тръгнал. Козите бръстели храсталаците и хлопките им се обаждали меко и тихо, но свикналото ухо на Гърмича не ги отделяло от хармонията на тишината. Вече било време да събере стадото и да го вкара в някой сенчест дол да пладни.

Разказ от Миро Владим

Никой вече не очаквал завръщането на дядо. Когато преди единадесет години заминал за Австрия, той бил млад и силен, имал бозави потури и нов астраганен калпак. Това било първото му излизане в странство. Хората приказвали няколко дена, че Димитър Малага има да пати, дето праща момчето си толкова далеко, но прадядо ми се усмихвал под мустак, побутвал към тила стария си астраганен калпак – новия бил подарил на сина си, – и пускал само едно „Нека!”, което старците и жените дълго разчепквали по кръчми и шури. Но всичко минало и затихнало.

Когато през есента гурбетчиите  започнали да се завръщат, отново се отворило дума за дядо ми. Единствен той не си дошъл.

– Остана там – казали на баща му. – Никой не го е пъдил. Пазихме го, ама младо пази ли се?

Вечерта всички вкъщи мълчали. Мълчали и на другия ден, цялата седмица. Дядо ми бил най-малкия и любим син на баща си. На третата седмица прадядо ми вече се бил скарал с домашните си, на шестата изгората на дядо, Ангелина, която дотогава се фукала сред останалите моми, че нейният Добри не е във Влашко, а в Немско и че ще й донесе от там  коприна, пристанала на друг.

След сватбата на дядовата изгора вкъщи настъпил мир. Всички приели събитието като изневяра към рода ни и това ги сплотило.

Зимата се изтърколила. Доста от градинарите били мераклии да отидат на гурбет в Австрия, предната година там паднала добра печалба, били сигурни, че ще вземат тлъсти земи и тази. Но когато пристигнали, ги чакала изненада.  Градините били вече наети, дори работници шетали из тях. Стояли нашенци като попарени и най-сетне попитали какво означава това. Тогава се появил дядо, поздравил ги с добър ден и добре дошли. Като видели свой човек, нашите  веднага го наобиколили и заразпитвали – защо, аджеба, хер Вилке е дал земите си на чужди.

Разказ от Миро Владим

Елица Асташева изчакваше края на дежурството си в ъгловия  кабинет на третия етаж в новата градска поликлиника. Стоеше сама до прозореца. Зад гърба й пропукваха изстиващите радиатори. Кранът от отсрещния строеж се въртеше, щръкнал върху единствения си оранжев крак – огромен премръзнал пеликан. Елица Асташева извади цигара, запали я  и с рязко движение изгаси клечката. Пламъчето се разпъна за миг като развято в далечината знаме и угасна, оставяйки остър и приятен мирис на фосфор. Не помнеше откога, но бе спряла да използва запалки, харесваше й притракването на клечките в кибрита, секването по кафявата лентичка и пращенето при появата на пламъка, няколкото резки движения, докато гасеше клечката – ритуал който я успокояваше не по-малко от първото вдишване на никотина. Димът изпълни дробовете й. Тя го задържа няколко секунди и изпусна. Струята се разби в стъклото, разтвори се като чадър и се стопи. Не беше пушила от обяд. Когато работеше, цигарите не успяваха да я успокоят достатъчно. Странно, но понякога я правеха иронична – на моменти дори саркастична – към пациентите и те ставаха недоверчиви, затваряха се, криеха важни неща за състоянието си. За това избягваше да пали пред тях.

Телефонът иззвъня. Асташева вдигна слушалката: „Да, аз съм… Позна ме, не започвай тази игра… Да, слушам те… Да… Да, добре… Ще ти се обадя.” Гласът й бе равен, омекнал  и леко дрезгав от дългото мълчание и цигарата.

Кранът пеликан се завъртя обратно, помъкнал под човката си продълговата кофа с бетон – виснала на подвижните въжета, тя приличаше на груб медальон, ненужна плячка, за която не може да се намери място, но няма и да бъде изхвърлена. Асташева се върна зад масата си от олекотена хромирана стомана и полиран гетинакс. Всичко в кабинета й блестеше със стъклена чистота. Беше странно, че тук се раждаха и тръгваха по белия свят толкова тайни.

На вратата се почука.

Разказ от Миро Владим

За всичко, което се случи с Арчи, мнозина обвиняваха мен – някои твърде откровено и отмъстително, на моменти остро, даже злобно. Дълго опитвах да избягна обясненията. И да си прав,  колкото и последователно да отстояваш това, в края на краищата винаги настъпва момент, след който всичко вече изглежда абсурдно. Знаех, че не мога да избягна отговора, но за да съм искрена, трябваше аз самата да съм наясно с нещата повече от всеки друг, дори от самия Арчи. А не бях.

Не издържах обаче когато Николай заяви, че съм суетна и глупава и че не знае кое от двете ми идва в повече. Отвърнах му, че суетата никога не съществува сама за себе си – поне моята не беше такава – и че Арчи заслужава суетата на една жена, дори ако заради нея се бе изправил пред собственото си саморазрушение.

– Ти дължиш на всички ни това обяснение – настояваше Николай. – Няма да ти позволя да се измъкнеш.

– Не съм си го и помисляла дори.

– Не можеш непрекъснато да превръщаш всичко около себе си в декор.

– Не ме разбра правилно. Не мисля, че Арчи е рухнал, на мен не ми изглежда така.

– Не се измъквай. Наясно си за какво говоря.

Беше смутен, но си мислеше, че не забелязвам неговата несигурност, която се дължеше повече на гнева и порива му за реванш, отколкото на някакво колебание или съмнение в правотата му. Изглежда обаче изобщо не си даваше сметка за това. Този разговор му струваше усилие, но бе против същността му да си  го признае. И той ще ми говори за суета. 

Разказ от Миро Владим

Изглежда бе забравила за опасността да ги видят съседите. Щеше ли да го вземе за страхливец, ако ú го напомнеше? Цял след обяд тя избираше какво да правят.  Той предлагаше, стараеше се да внимава, а тя не бързаше – решаваше миг преди да проличи досадата ú или той да издаде разочарованието си. Но все пак това му даваше кураж да продължи и смътното усещане, че може би е намерил баланса между желанието да я има и надеждата, че тя иска същото. Надяваше се, че оценява  деликатността му, но подозираше, че на няколко пъти това по-скоро я бе изнервило.

– Не си мой тип, но си сладък – беше му казала Офелия, когато се вмъкнаха в тъмния коридор. Гласът ú бе тих, но поне вече не шептеше, както на улицата, докато, впити един в друг, се промъкваха, в сенките на дърветата, към къщата. На пейката, в тъмната алея след ресторанта, повече бе мълчала и тогава това засилваше смущението му, че е толкова близо до нея и тя така покорна в ръцете му. Бе го помолила да не ú се извинява след всяко докосване.

Опита се да открие снизхождение в думите ú, но се отказа. Опасяваше се, че и да го няма, ще си го измисли. Може би все пак трябваше да ú благодари. Бе отключила, придърпвайки бравата към себе си и опитвайки се да надигне леко вратата. Когато ключът се превъртя, я натисна с рамо напред, открехна я, колкото да се провре, и вече отвътре протегна ръка и го издърпа. В коридора бе непрогледно. Почувства топлината на тялото и аромата ú, с който още не бе свикнал, струваше му се силен и възбуждащ. Чу щракването на секрета. Ръцете ú  обвиха врата му и тя повтори, че ú е сладък. После го притегли и целуна.

Разказ от Миро ВЛАДИМ

До този бряг пристигнах преди много години с кораб. На мачтата му имаше само едно платно, голямо колкото парче риза. Когато морето утихнеше, приспано от безветрие, използвахме веслата. Гребците никога не се уморяваха.

Брегът завършваше с ивица пясък, зад която се издигаше гъста гора. От нея долитаха крясъците на птици и животни, на плажа мъже и жени плетяха мрежи, а около тях се гонеха деца. Бях на палубата. Някъде зад острите върхари на гората се долавяха контурите на града.

Корабът навлезе бавно в лагуната. Толкова бавно и толкова тихо, че в началото никой не го забеляза. Не извиках, за да не прекъсна играта на децата, но напразно. Ефирно като русалка момиченце ме видя и посочи с пръст. Трима от мъжете затичаха към кораба. Гребците отпуснаха веслата.

– Починете си – казах им.

Те се усмихнаха.

– Ние търсим Одисей – ти вече знаеш това – и нямаме време да се бавим без причина. Обиколихме всички морета и заливи, но не го открихме. Страхуваме се, че е загинал някъде, а ние, опиянени от коварна заклинателка, сме пропуснали да забележим отсъствието му.

Разказ от Миро Владим

За всичко, което се случи с Арчи, мнозина обвиняваха мен – някои твърде откровено и отмъстително, на моменти остро, даже злобно. Дълго опитвах да избягна обясненията. И да си прав,  колкото и последователно да отстояваш това, в края на краищата винаги настъпва момент, след който всичко вече изглежда абсурдно. Знаех, че не мога да избягна отговора, но за да съм искрена, трябваше аз самата да съм наясно с нещата повече от всеки друг, дори от самия Арчи. А не бях.

Не издържах обаче когато Николай заяви, че съм суетна и глупава и че не знае кое от двете ми идва в повече. Отвърнах му, че суетата никога не съществува сама за себе си – поне моята не беше такава – и че Арчи заслужава суетата на една жена, дори ако заради нея се бе изправил пред собственото си саморазрушение.

– Ти дължиш на всички ни това обяснение – настояваше Николай. – Няма да ти позволя да се измъкнеш.

– Не съм си го и помисляла дори.

– Не можеш непрекъснато да превръщаш всичко около себе си в декор.

– Не ме разбра правилно. Не мисля, че Арчи е рухнал, на мен не ми изглежда така.

– Не се измъквай. Наясно си за какво говоря.

Беше смутен, но си мислеше, че не забелязвам неговата несигурност, която се дължеше повече на гнева и порива му за реванш, отколкото на някакво колебание или съмнение в правотата му. Изглежда обаче изобщо не си даваше сметка за това. Този разговор му струваше усилие, но бе против същността му да си  го признае. И той ще ми говори за суета.

– Няма проблеми – изрекох бавно, почти съскащо. – Не дължа обаче никакви обяснения. Във всеки случай, не само аз дължа такива, ако въобще някой трябва да дължи нещо на някого. Нима останалите нямат вина! Ти и Поля също ли нямате? Къде бяхте преди да откриете, че трябва да има виновен и че  най-удобно е това да съм аз? Обяснявайте се помежду си, мен оставете на мира.

Разбира се, не ме оставиха.

Не понасям, ако някой се бърка в живота на другите с претенцията, че е гуру. И съдник, и мярка. Съгласна съм, че хората имат нужда от помощ дори ако те самите не го осъзнават, но винаги на някаква граница трябва да се спре. Зад нея душата е табу  и за най-скъпия приятел. Доста от нас дори не подозират, че се нуждаят от помощ. Това не означава, че не трябва да им се помага. Спазването на границата обаче важи за всички. По-трудно е да се определи къде е тя. Николай е от ония, които се втурват да действат късно – когато на човек може да се помогне вече единствено само с мълчание. Но за него е трудно да проумее това, съмнявам се дали някога изобщо ще успее. Всъщност суетният е той, Поля – значително по-малко.

Можех да му кажа, че е ревлив ревнивец и да го принудя да млъкне. Можех да го нарека глиган или съсел. Той не умее да говори с обиди, приема ги за истина. Всъщност истината е, че Николай никога няма да може да ми прости, задето го отнех от Поля. Ревността изобщо не влиза в сметката – той е твърде принципен, за да си позволи такова опустошително чувство да го завладее и направлява. Станалото с Арчи е само повод да ми отмъсти. Мисля, че дълго преди това не бе наясно как точно да го направи. А нямаше и време. Беше в началото на лятото и всички очакваха развръзката.

За разлика от тях, аз бях спокойна. Бях сигурна, че вече не обичам Арчи. И може би никога не бях го обичала. Не можех да се чувствам виновна в изневяра към отдавна отминала и неосъществена любов. Николай, Поля и другите не можаха да ми простят тъкмо това – оттеглянето от нещо, което обещаваше да бъде толкова сантиментално и романтично. Бях ги лишила от това преживяване. Дълбоко в себе си всеки има нужда от една такава история, която да му е достатъчно позната и лична, за да му вдъхва увереност, че любовта си струва жертвата или обратно. Историята бе моя и аз си я взех без да се интересувам от потребността им да я имат и те.

Сега се чувствам достатъчно уверена. Единственото, което можех да направя за тях и Арчи, бе да се извиня. Бих го сторила, защото има значение и за мен. Спря ме това, че моето извинение щеше да им донесе усещане за превъзходство и правота, не толкова удовлетворение. Те го очакваха едва ли не като парчето виенска торта, което увенчаваше сбирките ни в сладкарница „Еделвайс” срещу старите хали. Не можех да им позволя да се почувстват победители. Това бе моя битка и те нямаха отношение към победата в нея. Аз самата не знаех, че е битка, преди да разбера, че всъщност вече е късно да я избегна, не ми се виждаше толкова жестока…

… Отдавна бях изгубила следите на Арчи и когато миналата година го видях толкова променен, няколко минути стоях с мисълта, че не е трябвало да го срещам отново. Почувствах се възнаградена. Не ми се говореше, не знаех дали това е радост, макар винаги да съм била сигурна, че ще се срещнем отново. Това радостно чувство ме смути, може би беше малко подло, че ме обзема в такъв момент, породено именно от появата на Арчи. Не бях го виждала повече от две години.

Тогава мраморният плочник опустя от внезапния дъжд. Неколцина притичаха и се свряха под тясната козирка на аулата. Изведнъж видях Арчи. Не забелязах откъде се появи. И той бързаше към крехката сушинка. Всъщност едва креташе, защото бе с бастун и куцаше силно подсечено с десния крак, усилията му отиваха не само да пази равновесие, а и да не оставя впечатление на човек, който се мъчи в недъга си, може би повече заради второто. Ония под стряхата, се сместиха да му направят място, несъмнено някои го познаваха. Беше мокър до кости, от фоайето на втория етаж на ректората виждах, че дрехите са полепнали по тялото му. Стряхата не вършеше работа. Дъждът продължаваше да плющи…

Наистина бе Арчи, не бях се излъгала. Слязох на партера, разпънах чадъра и тръгнах към аулата. След няколко стъпки и аз бях мокра. Този дъжд бе любовник.

– Здравей, Арчи.

Очаквах, че няма да ме познае. Отвърна ми, но бе озадачен, мисля не особено приятно. Сигурна съм, че в оня момент ме взе за натрапница.

– Забравил си ме – подхвърлих аз, надявайки се да го успокоя, и се засмях. – Казвам се Мария. Сега спомни ли си?

Не, той не ме помнеше и се извини. Беше искрен, но все пак го оставих да се чувства виновен. Всеки би се чувствал виновен, ако не ме помни. Вече валеше по-слабо. Около нас се правеха на разсеяни, но със сигурност, въпреки клокота на улуците, ни слушаха внимателно.

– За града ли си? Мога да те придружа.

– Не, за махалата.

– Няма значение, с чадър съм. Мога да те придружа навсякъде, особено ако вали.

Исках да се пошегувам, но той остана сериозен и все още незаинтересован.  Дъждът продължаваше да ни мокри, бяхме подгизнали от главата до петите. Изобщо не си давах сметка, че с този крак ще му е трудно да върви в пороя. Стоях и го гледах доброжелателно, докато той се опитваше да си спомни откъде ме познава. Разбира се, не успя.

Странно е, че противно на характера си, Поля също прояви враждебност към мен. Не мисля, че бяха се наговорили с Николай. Трудно е да се предвидят реакциите на Поля. Тя е чувствителна и съзерцателна и рядко предприема нещо по своя инициатива в отношенията си с другите. Голямото ú достойнство е, че умее да слуша търпеливо. Около нея винаги се върти някой, който има нужда да бъде изслушан. Но повече от съчувствие от Поля не може да се очаква, поне аз не очаквам. Тя ме обвини, че съм била жестока към Арчи. Независимо от мотивите ми, всичко приличало на отмъщение. Държала съм се като гадна мръсница, макар че тя изобщо не употреби тези думи – не знам как успяваше да каже нещо, което разбираш именно така, докато ти говори за съвсем различни неща. Предпочитала да ми го каже в очите, защото повече не можела да мълчи и защото все още ме уважавала.

По онова време повечето от тях очакваха да се случи нещо. Появата на Арчи между нас и в моя живот ги завари неподготвени, мислеха, че е временна прищявка или случайност. Арчи остана – аз го задържах. Поля го прие първа, без да скрива възхищението си от самарянството ми. Точно това подчерта тя тогава: „Никога не съм допускала, че си самарянка.”

По-късно обаче често ме питаше не ми ли се струва, че така само усложнявам нещата. Арчи имал достойнство и било най-малкото нетактично да се държа с него като с дете. Той бил мъж и подобно обгрижване, ако не е любов, му носело болка. Обикновено оставям въпросите на Поля без отговор. Каквото и да кажа, след няколко дни тя ще го забрави и пак ще се върне на същата тема. Всъщност нейното търпение е също чиста проба самарянство, не по-малко вредно от моето. Изглежда всеки от нас се нуждае от някаква подобна позиция, нещо като резервен и много сигурно защитен редут, на която да се връща след всичко, което му се случва.

Свалих Николай, защото исках да го унизя. Винаги е приятно да унизиш ограничеността. Той в много неща е твърде блестящ, за да бъде естествен, а това си е ограниченост. Признавам, че не очаквах да лапне толкова бързо. Дотогава не се отделяше от Поля, беше здраво лепнат за нея. Изглежда тъкмо  това ме провокира. Обичам да поставям другите на колене. За мен това означава да се нуждаят от присъствието ми. Приятно ми е да ги виждам объркани, послушни, предани. Поля не скриваше, че е влюбена в Николай, той – в нея. Бяха си измислили една любов, за която имаха нужда да говорят. Мисълта, че са влюбени, ги упояваше. Поля не можа да ми прости, че разбих илюзиите ú. Очаквах, че ще потърси веднага обяснение или че ще изпадне в истерия. Тя се държа като мъченица, донякъде бе смешно да я наблюдаваш отстрани, дори жалко.

– Аз наистина го обичах, Мария – каза ми един ден тя, не без усилие.

– Но ти загуби!

– Защото го подмами.

– В любовта никой няма право да губи. Не разбирам за какво се сърдиш, Поля!

Тя бе подготвена за дълъг разговор, но аз не исках обяснения.

– Ти не се нуждаеш от него, той ще ти омръзне.

– Ще изчакам. Обещавам, че ако си права, ще ти го върна.

Малко след това се появи Арчи в дъжда. Поля долови промяната в мен и не се отдръпна, остана до Николай и другите. Арчи ги смущаваше, поне в началото, защото с недъга си откровено им напомняше, че са напълно нормални. Парадоксално е, но почти всеки е готов да се обиди, ако му кажат, че е нормален. Арчи ги дразнеше и с друго  – той не искаше нищо от тях и по този начин ги лишаваше от възможността да се чувстват благородни. След онази последна вечер в неговата къща всичко рухна. Те и преди вече се бяха разочаровали достатъчно от мен, дори само заради играта с Николай, и решиха, че трябва да ми отмъстят заради Арчи. Смятаха, че най-добрият начин е да ме изолират и да овесят на шията ми угризенията на вината. Не се интересуваха дали е съгласен да ми отмъстят заради него, както и не допускаха, че и аз може да съм жертва.

– Защо не ги разкараш? – беше ме запитал много преди онази вечер Арчи.

– Не ми пречат.

– Досадни са.

– Не чак толкова, не и до нетърпимост. Освен това, идват тук повече заради теб, не заради мен, научиха се да са ти приятели. Мисля, че те харесват.

– Все едно, няма да ми върнат миналото. Изглеждат доволни от това.

– Преувеличаваш, Ар. Искат да ти помогнат, доколкото могат. Защо не искаш да го оцениш? Ти наистина имаш нужда от приятели.

– Грешиш – възрази той след кратка пауза. – Не мога да понасям самодоволните им физиономии.

Помислих си, че наистина е трудно да се грижи човек за него.

– Защо не им го кажеш?

– Ти ги доведе.

– Ако реша, ще ги разкарам, колко му е да ги натиря. Но по-вероятно е и аз да си тръгна с тях. Може и да не ме харесват всички, но те са моето днес.

Исках да го уплаша. Не можех да му призная защо отидох при него в онзи дъждовен ден, защо след това го придружих до къщата при реката, защо започнах да се грижа за него и как увлякох след себе си и останалите. Сега си мисля, че просто ми е била необходима неговата преданост. Но не и благодарността му. Двете неща всъщност рядко се водят кротко ръка за ръка, може би защото в благодарността има и опит за равностойност. Никога преди това с него не сме били равностойни и аз нямах основание да му бъда благодарна за  каквото и да било. По-скоро обратното. Но може би все пак заради това, че се бе появил отново в живота ми, и този път получих шанса да съм от  значение за него.

Не мисля, че някога го обикнах само защото беше добър атлет и вече бе направил име. Мечтаех да се докосна до него, да съм в света му, но никога не направих сериозен опит за това, струваше ми се нечестно да застана до него, ако той не ме иска. Естествено бе, че не помнеше откъде се познаваме. Всъщност познавах го само аз, не съм сигурна дали той изобщо подозираше за съществуването ми, въпреки че по цял ден висях край пистата. Очаквах да ме забележи, но не само защото не съм за подминаване и това бе очевидно. Не ми провървя и на едно тържество в гимназията, където бе поканен като бивш неин възпитаник, а аз трябваше да предприема доста сложни маневри, за да може именно на мен да се падне честта да му поднеса карамфили. Исках да го докосна, да го целуна, да постоя малко до него, но не посмях – все пак бях сред  отличниците на випуска и не бях на първа среща, а на училищно тържество.

Не казах на другите откога познавам Арчи. Нелепо е, но за мнозина той си остана моя прищявка, която трябваше да приемат, без да могат да си я обяснят, всъщност това бе обяснението – че е прищявка. По-сетне те сами вече имаха нужда от него. За разлика от тях, аз никога не съм щадяла Арчи. Той делеше света на две – преди контузията си и след нея. Мисля, че така делеше и хората. В оня период аз бях единствената връзка между двете. Но и той не беше наясно с какво точно ги свързвам. Във всеки случай, усещаше, че има нещо, което не е изречено, но не е и необходимо да се изрича. Не мисля, че съм го подвела, стараех се да му внуша, че не го съжалявам, макар поведението ми да говореше точно обратното. От стремежите да се облече истината в перфектни обяснения най-често се раждат илюзии. Такава илюзия беше момичешкия ми блян. Не мисля, че самарянството ми е било илюзия, но и в това не съм сигурна. Ще се чувствам отвратително, ако след време сама трябва да призная, че другите са се оказали прави, че наистина съм била водена от огорчение, търсеща отмъщение.  Та той дори не ме бе отхвърлил. Но и сега, когато бях с него в къщата до реката, с Арчи не бяхме в равностойни позиции.

Не съм се опитвала да се оправдая пред Арчи. Все пак не бях сигурна, че вече не го обичам, в тия неща човек не може да бъде сигурен докрай. Ако сега мразя нещо, то е да си създавам илюзии. Затова не мисля, че съм си играла на влюбена в него. Поля ме обвини, че съм си избрала тази роля, за да създавам илюзии на Арчи. Бил влюбен в мен. Попитах я откъде е сигурна, той ли ú е споделил за чувствата си към мен? Не, сама се била досетила, било очевидно. Всички го знаели, само аз съм се правела на сляпа. Според Поля  в отношението ми към Арчи имало нещо безнравствено. Не се съгласих с нея, но трябваше да призная, че наистина ставаше все по-трудно да го напусна. И аз като останалите разчитах да разреша всичко на последното събиране у него преди началото на лятото.

Тогава той ни остави да се разпореждаме в кухнята и се прибра в стаята си. Поля и Николай отново бяха заедно и това някак омиротворяваше и останалите в очакването им да разберат как ще завърши вечерта за мен и Арчи. Когато бяхме готови с вечерята и салатите, Поля ме помоли да го извикам. Знаех, че ме праща нарочно, и то пред другите, но пък то бе и най-естественото – все пак бях най-близкият му човек от цялата тайфа. Само дето не трябваше да избързва да  ми напомня, сама щях да отида.

Стаята му бе празна. Помислих, че е в някоя друга, и пристъпих да затворя прозореца. И тогава го видях. Куцаше по пътеката през задния двор. Исках да го извикам, но не можех – гласът ми остана в гърлото. Той се отдалечаваше. С неравната си мъчителна походка стигна до вратичката към реката, притвори я старателно след себе си и, без да се обръща и да вдига глава, продължи по тревясалата пътека край тополите на брега. Върнах се и казах, че Арчи не се чувства добре и че моли да го извиним, ще дойде по-късно.

Изглеждаха сигурни, че сме се скарали. Не ги опровергах. После си тръгнах. Докато се отдалечавах в мрежестия мрак на лятото, чух че го викат. Забързах, исках да съм далеко…

И сега не мисля, че Арчи ме обичаше истински. Ние просто се разминахме. Той бе приел съчувствието ми за преданост, а предаността за обич. Мислеше, че и аз не мога без него, но не се опитваше да ме задържи. Не можех да им обясня, че той не обичаше мен, а това, от което бе имал нужда и преди, и сега – предаността. Именно моята преданост бе връзката между двата му свята. Рано или късно щеше  да го разбере.

Разказ от Миро Владим

На В.К.Р.

Момичето имаше бретон до веждите, тъмнокафяви очи и лека походка. Когато Лари го видя за първи път, беше утро и един слънчев лъч се беше  настанил в косите му. Момичето не усещаше лъча. Не усещаше нито ласката му, нито болка от  подръпването на косите, то се усмихваше. Лари остана загледан в момичето и лъча, но нищо повече не се случи и той само видя как след малко, разочарован от безразличието на момичето, лъчът се отдръпна и отлетя нанякъде, може би да търси друго момиче, което да дърпа за косите.

Не след дълго Лари видя момичето още веднъж. Вечерта след тази втора среща той си легна спокоен, не се въртя до късно, не събира на топка мокрите чаршафи, не излиза на студената тераса. Дори не се опита да брои звездите. Просто не правеше нищо. А иначе неговите нощи не бяха такива. Сетне той дълго се опитваше да си обясни състоянието си от тази нощ. Не успя, но въпреки това, за пръв път от години, достатъчно повярва в себе си.

На утрото се събуди бодър и пътува цял ден. Не беше планирал това пътуване, дори не го бе искал, но когато излезе от дома си, просто тръгна на път. Не мислеше за нищо и единственото, което забелязваше и запомни, бе есента. Тя го мамеше зад потрепкващото стъкло. Лари ú говореше: „Почакай, Есен, почакай! И без това пак ще се върна при теб. Не ме карай да те моля, Есен,  просто почакай.” – и продължаваше пътуването си. Не знаеше, че пътуването бе една почти порочна страст към непознати места и хора, която завинаги щеше да остане в него.

Едва когато срещна момичето за трети път, Лари усети, че това също е страст и че ще се случи нещо.

Момичето беше красиво. Никой не знаеше какво го прави така красиво и всеки изтъкваше различна причина – очите, усмивката, походката. Лари също не знаеше, но не се питаше защо момичето е красиво. Дори не се интересуваше от това – за него то беше слънчев лъч, вплетен в златен бретон.

Сред познатите и приятелите на Лари, а и навсякъде, където минеше момичето, мигом се появяваха безброй обожатели. Някои криеха това, други бързаха да го покажат, трети се правеха на шутове, четвърти на глупаци, а имаше и такива, които въобще не подозираха, че са влюбени. Момичето не ги забелязваше. Та в началото то дори слънчевия лъч не бе забелязало, какво оставаше за влюбените в него, те просто нямаха шанс. Но все пак съществуваха и Лари виждаше това. В началото той ги броеше. Много ловко ги откриваше сред тълпата около момичето, независимо от кой вид биваха. Но по-късно престана да се занимава с това – едно, че цифрата непрестанно набъбваше, друго, че вече не виждаше смисъл.

Понякога се случваше да пътуват заедно, да се срещнат на улицата или в магазина. Веднъж или дваж Лари дори се озова на гости у момичето, макар и с друга компания. То не му обръщаше особено внимание, но, от своя страна, той продължаваше да забелязва всичко около него.        И видя как обожателите на момичето се съсипваха в усилието си да го спечелят. Те преливаха от остроумие, прописваха стихове, блестяха от оригиналност, ставаха приятели на приятелите  му – само и само да са до него. Видя как най-смелите се хвърляха към момичето и как после, кой знае защо, отиваха под венчило с приятелките му.  Лари бе разбрал, че момичето все пак знаеше, че всичко това става заради него. Но то се усмихваше, пристъпваше меко и безшумно и чакаше един. Момичето вярваше, че някой ден той ще дойде.

Лари знаеше, че момичето чака този един и това го изпълваше с тревога и желание да пътува. Той искаше пръв да открие този един и да е спокоен и сигурен, че момичето също ще го забележи навреме. Той не бе забелязал как, може би и самото момиче също не бе забелязало как, но те неусетно се бяха сближили. Това не беше нещо повече от сближаване и Лари знаеше, че е така. Момичето вече го поздравяваше при среща и му искаше дребни услуги. Даже понякога излизаха заедно в парка. Веднъж дори гледаха филма „Голямото нощно къпане” и сетне дълго спориха какво е искал да каже режисьора, защо и как го е казал и дали изобщо може да се разбере какво толкова  е казал.  Питаха се също защо старият козел от филма е пресякъл поляната със сухото дърво и има ли въобще полза от едно сухо дърво, пък било то и във филм, където всеки актьор играе роля, в която не е онова, което иска да бъде, дори и да е мечтал за нея. Лари бе разбрал, че няма особен смисъл от този спор, но може би наистина имаше поне малко смисъл в това, че изобщо спорят.

Когато времето биваше хубаво, момичето великодушно позволяваше на лъча да почива върху бретона му. Изглежда този лъч не бе случаен гост, изглежда той също бе влюбен в момичето. Но Лари вече бе спокоен при появата на лъча, защото откриваше, че не ревнува, нямаше защо. А в началото лъчът беше единственият обожател, от който Лари се страхуваше, но после това се промени. Именно той го научи, че всяка ревност е безпредметна, защото не съгражда, а руши.

В ония дни, когато тримата – лъчът, момичето и Лари – бяха заедно, често се водеше следният диалог:

ЛАРИ:

– Всеки ден си различна. Докога ще издържиш? Човек не може да бъде цял живот различен.

МОМИЧЕТО:

– Кой ти е втълпил това? Винаги ще бъда несъщата.

Докато ги слушаше, лъчът пърхаше от удоволствие, а после ги оставяше сами. Една вечер момичето  добави: „…и цял живот ще те изненадвам”. Лари изтръпна. Спомни си за третата среща и лошите предчувствия, за особеното, което очакваше да се случи, и разбра, че никога няма да може да се спаси от тях. Сънят му отново стана неспокоен.

Момичето не повтори казаното, може би изобщо не бе запомнило какво е казало. Истинските жени не помнят обещанията си – те просто ги изпълняват или опровергават. А момичето щеше да стане истинска жена, в това Лари бе сигурен.

Междувременно, обожателите видимо намаляваха, но Лари не вярваше много в това. Намирисваше му на измама. Напротив, той подозираше, че те ставаха все повече и повече. Само че новите се плашеха от момичето, колкото и да го желаеха, гледаха да не повтарят грешките на предишните и се таяха.

Момичето стана нервно и затворено, дори неуравновесено. Лари бе нащрек. Усещаше беда. Всяка вечер я търсеше в небето, но беше април и той видя само много падащи звезди. Нея пролет се убеди, че падащите звезди не са гаранция за щастие.

Не след дълго някои забелязаха, че Лари вече не е така често до момичето. Дори помислиха, че той е забравил за него. Престана да прави мартеници от пух, не вярваше на хората, които обичат чистия въздух, не разговаряше важно с тригодишните деца. Виждаха го все по-рядко и един ден Лари  просто изчезна.

Приятелите му изпаднаха в смут. Разбираха, че е станало нещо лошо и се втурнаха да го търсят. Преровиха къде ли не, но накрая само констатираха, че от него наистина няма и следа. Обхвана ги тъга. Тя изпълни света им. Те си сложиха жалейки, не се бръснаха девет дни и шест седмици не си разказаха нито един виц. А те толкова много обичаха да си правят смях, само че тайно, скрито от другите. Беше смях под сурдинка, но тъгата им бе истинска и те тайно и символично погребаха  приятеля си.

Момичето не забеляза отсъствието на Лари. Само веднъж се замисли за него и за случилото се. Помисли си, че все пак всичко това може да е истина. Както и че Лари наистина може да е съществувал и наистина може да са разговаряли за козела и за лъча. Но от него не бе останала никаква следа и то спря да се терзае.

Самият лъч също бе в траур, но не посмя да покаже това на момичето. Траурът бе личен въпрос, а освен това виждаше, че момичето е заето с друго. В него се виеше змия. Всяка вечер змията свличаше кожата си и изчезваше, за да се появи отново следващата нощ. Кожата ú оставаше върху пода, нагърчена до обувките на момичето, което бе без дрехи. Тя съскаше и се гърчеше, опитваше да се покатери върху леглото на момичето, но не успяваше. Момичето не се уплаши от кожата, но си мислеше, че е сгрешило в нещо и трябва да се покае.

В какво беше сгрешило момичето никой не знаеше. Дори никой не подозираше, че то може да е грешно. Може би причината бе в кръвта на неговото минало, отлежавала поколения в снагата му, пила билки и вяра от самодивски поляни и почернели кръстове. А може би кръвта му търсеше друга кръв – да се смеси с нея, за да оцелее.

Една нощ момичето скочи от леглото, улови змията преди да е съблякла кожата си и я метна зад гърба си. Не искаше да се обръща, за да види къде е паднала и около какво се е увила. После легна и до сутринта слуша как в тъмнината съска собствената му кръв.

На другия ден до него застана мъж. Беше мрачен, изглеждаше уморен и твърдеше, че е объркан, защото от години търсел някакъв си бог, но не можел да го открие. Всъщност той търсеше своя бог, но не искаше никому да се покланя и затова не го намираше. После момичето го приласка и успокои, както само едно слънчево момиче може да успокои мрачен мъж. То го заведе до дърво с показали се в основата му корени и му посочи небето, уловено в примките на клоните на това дърво, което още не беше изсъхнало. Беше небе, разкъсано на хиляди парчета, и слънчев лъч не се виждаше по него. Но в тези мигове момичето изобщо не мислеше за лъча, а за онзи, за когото бе родено.

– За мене ти си Бог! – каза му мъжът, зарови нещо под корените на дървото и си тръгна.

Момичето извика след него, но викът се загуби в гърлото му и мъжът нищо не чу. Отнякъде се появиха жени, пристъпиха призрачни и леки и заградиха мъжа. Той се скри от погледа на момичето. То се прибра само и дълго остана самотно. Когато срещнеше приятелите на Лари, те се правеха на разсеяни или се усмихваха без усмивката им да значеше нещо. Момичето им отвръщаше по същия начин. Около него отново се тълпяха неприкрито обожатели. То отново не им обръщаше внимание. Въпреки празнотата около себе си, мислеше, че е сложило начало на нещо ново. Надяваше се, че ще е и красиво. Не можеше да знае, че изживява агонията на миналата си кръв. Приличаше на цвете, което расте, хубавее и разцъфтява, докато върхът му натежи и допре някъде встрани земята. С докосването щеше да прихване нови корени и да престане да бъде само продължение. Момичето не можеше да бъде повече само продължение.

– Така е с всички ни – най-трудно е да определим кога сме хванали нов корен и кога е загнил стария. Никога не научаваме навреме, че сме се променили. Още по-трудно е да разберем колко точно сме се променили…

Лари отпи от виното. Той говореше, а приятелите му го гледаха с отворени уста и недоумяваха кой е измислил тази грозна шега и как е успял да превърне изсъхналата му кръв във вино.  После той стана и си тръгна, а те се усъмниха, че наистина е жив. Спогледаха се и си казаха, че майтапът си е майтап, но че майтап на голо дупе си е чисто еди-си-какво и че ако искат да си останат приятели, трябва да помислят за границите, защото всяко нещо си имало граници.

– В приятелството няма граници – беше им казал веднъж Лари, но те бяха забравили или не искаха да си спомнят.

На другия ден Лари се появи отново и уж беше същия, а нещо в него ги плашеше – какво,  не се разбра. Тогава приятелите му решиха да не се майтапят повече никога, станаха, платиха си виното и всеки тръгна в своята си посока. Момичето не бе забелязало това разпръсване на приятелите на Лари, но той дойде при него, взе ръката му и го поведе. Лари имаше посока. То не каза нищо, мълчаливо пое ръката му и се правеше, че не забелязва как обожателите му околовръст се усмихват презрително.

Лари вървеше спокоен и блед. Момичето не го попита защо е такъв, то дори не изпитваше желание да научава, но нямаше нищо против и ако научи. Пред светлината Лари оставаше мълчалив, всичко казано на светло му се струваше бледо и неизразително. Той не обичаше тъмотата, но смяташе за по-красив света, ако има сенки. При момичето идваше само вечер, разхождаше го под звездите, говореше му за мътни води и току-що проходили деца, но най-много за сухата магическа пръчка, която му подарил някога един вълшебник  от детството. Момичето се питаше кое е истина и кое не е и пред очите му се раждаха за безброен път безплътните сенки на жените, които отвлякоха мъжа, заровил   нещо в корените на дървото му. Една нощ то се събуди и разбра, че под дървото му наистина е заровено нещо. Бяха нечии очи, които търсеха небе.

По същото време, а може би в същия миг, Лари прозря цялата тази история. Той и преди виждаше толкова много неща, но не ги разбираше, може би защото  преди не си вярваше достатъчно. Не знаеше коя е точната мярка за вяра в себе си, но вече знаеше, че и малката вяра е повече от нищото. А ето че сега вече си вярваше и знаеше, че не може да не си вярва повече – иначе наистина щеше просто да се изпари, а, честно казано, още съвсем не му се изпаряваше.

Въпреки това, Лари остана раздвоен, може би завинаги. Причината бе момичето, което търсеше помощ и на което той не можеше да помогне. Щеше да бъде нечестно, тъй като трябваше да му помогне без самото момиче да знае, а това значеше измама. Освен това, момичето дълбоко вярваше в своето дърво и в заровеното под него, макар да не искаше да проверява какво точно се крие зад тези очи. Достатъчно му бе, че имаше едни очи, които търсеха небе. Лари не искаше да разрушава вярата му. Какво е човек с разрушена вяра и какво е момиче, което иска, а не може да бъде небе за някого?

– В това ни е бедата, я: искрено вярваме в нещо и за нищо на света не допускаме да ни го отнемат – каза си той и погледна към звездите.

Те бяха легнали кротко в небето. Каза си също, че всъщност звездите винаги са кротки там – в небето, дори когато то не е тъмно и те са невидими. И че бурите са на земята.

– Точно сега ми трябва падаща звезда – каза си момичето, но звездите се направиха оглушка или наистина не го чуха.

Така то остана само с мечтата си и тръгна самичко през нощта. Не знаеше, че върви без посока. Срещна Лари и му разказа една история – стара като света, като месеца, като звездите и слънцето, стара като всички, взети заедно, а може би и още по-стара. Беше история за момиче, което обича, и за мъж, който търси своя бог и го намира, а после осъзнава, че това не е достатъчно, и продължава отново да търси. Беше история за обич, за родени и неродени деца, за съжаления и благородства, за проиграна нелепо и нахалост смелост и оправдано малодушие. Беше история за искрена вяра и прежалена звезда. Лари търпеливо слушаше. Не очакваше, че момичето иска да е собственик на звезда, мислеше, че то има само мечти. Лари търпеливо слушаше и му се струваше, че все пак знае всичко – то беше ставало преди него и преди момичето. Той разбираше, че двамата ще останат завинаги оттатък и отсам, тъй като родените един за друг никога после не се намират, ако това не стане от пръв поглед.

Накрая момичето сведе глава и поиска съвет. Лари не запомни какво му каза и дали това изобщо бе съвет. Той се взираше оттатък – където бе то – топка от топлина и нежност, която никога нямаше да успее да стопи преградата помежду им. С ужас видя как лъчът се вдигна от косите на момичето и как бретонът му се превърна в крило на осакатена пеперуда и като всяка пеперуда не разбираше това. Оставаше загадката дали пеперудите имат предчувствие за своята смърт. Лъчът прониза преградата и се върна в половината на Лари и той се опита да разгадае откъде се е появило всичко това, но само успя да осъзнае, че виновни в тая история всъщност няма.

Тогава времето се смеси.

Момичето продължи да се лута между своята минала и бъдеща кръв. Приятелите на Лари излизаха заедно, пиеха бира вместо вино, разказваха си отново вицове и обясняваха временните си раздели с вдигнати рамене. Вече знаеха, че е важно завръщането – за където и да си тръгнал преди това и с когото и да са тръгнал. Обожателите още по-настървено търсеха слабото място на стената около момичето – някой беше разпространил слуха, че недостъпността е най-сигурният признак за уязвимост. Мъжът остана при своите призрачни жени, а момичето се надяваше, че все някой ден той ще се завърне и ще вземе онова, което бе заровил под корените на дървото. Това беше неговата мечта. Тази мечта не бе нищо повече от мечта, момичето не я приемаше като цел. Защото истинският мъж върви неотлъчно само след поколението си и чак тогава след мечтата си.

Лари отново изчезна и този път ония, които добре го познаваха, си отдъхнаха и преди да приседнат до своите момичета, вместо обичайното „днес не се случи нищо особено”,  отбелязваха: „Лари пак умря.” Никой не беше сигурен дали е така и затова всеки търсеше топлите длани на своето момиче, където сигурността все пак беше някаква. Освен това и приятна.

Никой не знаеше, че преди да свърши смесването на времето и преди всичко да дойде на мястото си или може би да тръгне постарому, някъде в сърцето на нощта се случи нещо непредвидено и очаквано: една змийска кожа намери своето тяло и в нечия будна стая падна звезда.

Разказ от Миро Владим

Никой не очакваше, че старият майстор на велосипеди от работилничката под партера ще остави завещание. Смъртта му изненада обитателите на голямата сива къща с грапава циментова мазилка, каквато вече никъде не се правеше, и ги хвърли в недоумение. Те не бяха чували майстора да има роднини. Той се бе заселил в къщата преди всички други и макар че напоследък някои от апартаментите бяха дадени на изплащане, повечето все още оставаха оборотни и малцина от обитателите им бяха прекарали в къщата повече  от пет-шест години. Всички го познаваха, но почти никой не знаеше нещо повече за него. Това незнание бе съвсем естествено и никой не изпитваше угризение. Никой не проявяваше и някаква особена или преднамерена учтивост към него и не го разпитваше за това-онова – майсторът и без това не можеше да им отговори – беше ням и прекарваше дните си в сумрачното мазе под входа. Единственият му приятел бе момчето от четвъртия етаж, чийто баща не живееше със семейството.

Момчето се казваше Добрин, скоро бе навършило четиринадесет години и всеки ден се отбиваше в работилницата на Цено Немия. Той го посрещаше с широка усмивка, която – ако не бяха добродушните искри в очите му – би изглеждала наивна и глупава. Обитателите на къщата предполагаха, че момчето се върти край Цено Немия от любопитство и мерак да научи нещо за колелетата, и си казваха, че от това все ще има някаква полза. Повечето съжаляваха момчето Добрин, защото из квартала се носеше мълва, че и то рано или късно ще бъде сполетяно от съдбата на баща му. Майката на момчето беше продавачка в една будка за кинкалерия и парфюмерия под центъра. Преди време тя също бе получила право да закупи апартамента. След години той щеше да остане за сина ú.

Една сутрин намериха Цено Немия паднал до тезгяха в работилницата. Беше починал със същата оная загадъчна усмивка на лицето, само дето в нея бе припълзяла и смътна болка или може би едва забележим навей на тъга по нещо недоизказано. Когато домоуправителят отиде да оправя формалностите по погребението в общината, оттам му казаха, че Цено Немия е оставил завещание, но че то се намира в адвокатската кантора отсреща.

От училище освободиха момчето, за да отиде на погребението и хвърли бучка пръст в гроба на безмълвния си приятел. Бучката изкънтя върху капака на ковчега като неясна закана. Малцината смръщени изпращачи настръхнаха над сухия ронлив ръб на гроба, но не посмяха да сгълчат момчето. Наведоха се и те, сжабиха по буца топла пръст и я стриха с отмалели пръсти в ямата. После се отправиха към адвокатската кантора. Цено Немия имаше малко роднини, повечето от които се появиха за първи път в дома му в деня на погребението, но те, както и съседите, бяха нетърпеливи да узнаят съдържанието на завещанието. А в него пишеше: „… Ключовете за работилницата, самата работилница, както и всичко, което е в нея, оставям на момчето Добрин…”. Тогава погледите на всички се извърнаха към ъгъла, където бледо стърчеше момчето и стискаше в суха длан ключа на работилницата – то чакаше да чуе името на новия стопанин, за да му го предаде…

По-нататък в завещанието си Цено Немия наставяше всичките му спестявания да бъдат преведени по сметка на училището в квартала и с тях да се купи по един велосипед на всяко малко дете. Той искаше всяко дете да има най-хубавия велосипед на света. Когато чуха завещаната сума, някои въздъхнаха, а служителят от кантората направи дълга пауза. Жилището си Цено Немия даваше на единствения син на сестра си. Мнозина за първи път чуваха, че има сестра и че тя има син, но нямаше защо да се питат как да го открият. Той също бе там.

Повече от месец момчето Добрин не отвори работилницата. Страхуваше се да влезе в нея, а пред очите му все изплуваше сребристия капак на ковчега и буците пръст, които кънтяха отгоре му и отскачаха в мълчанието на изпращачите като спъната реч. Това бяха единствените слова, които някой някога бе чул от неговия приятел. Сега те всяка нощ продължаваха да кънтят в ушите на момчето и го караха отново и отново да си спомня за него. Но без само да забележи как, чертите на Цено Немия се стопяваха и от неговото лице извираше друго. Момчето не го познаваше, но знаеше, че това е лицето на баща му. То никога не беше виждало баща си, въпреки че никой не криеше истината за него. А тя не му позволяваше да вижда баща си – поне това твърдяха всички.

Така измина лятото и отново дойде есента. В апартамента на Цено Немия се пресели семейството на племенника му. Една сутрин пред легналите върху тротоара прозорци на работилницата момчето Добрин видя русо момиче. Свилени скуфоли обграждаха лицето му и караха момчето да не откъсва очи от него. Момичето заслони очи и се опита да надникне през запрашените стъкла на работилницата. Когато чу стъпките на момчето Добрин зад гърба си, то се извърна, отстъпи крачка назад и изтича край него към входа на голямата сива къща. Момчето също погледна през прозорците, но нищо не видя, защото под дебелия слой прах, паяците на свой ред бяха разстлали гъсти мрежи, които улавяха всяко любопитно око. Момчето мушна ръка под ризата си, където на здрав канап висеше ключът на работилницата. То го извади, върна се във входа и я отключи. От този ден момчето Добрин отново започна да остава с часове в работилницата – винаги само.

Момичето с русите скуфоли беше дъщеря на племеника на Цено Немия. Случи се така, че двамата с момчето Добрин се озоваха в един клас на един чин. Преди да дойде момичето, никой не искаше да сяда с момчето Добрин, защото това значеше  да забрави, че може да говори. Момчето Добрин със сигурност бе най-мълчаливото момче в  града. След смъртта на стария си приятел, то замлъкна съвсем. Освен това всички от класа знаеха, че, рано или късно, и то ще стане като баща си. Това беше още една причина да нямат особено желание да делят един чин с него. Дори учителите се затрудняваха да го накарат да говори. Когато въведоха момичето, само на чина на момчето Добрин имаше свободно място. То пристъпи, без да откъсва очи от неговите, седна мълчаливо и подреди учебниците и тетрадките си между себе си и момчето.

Момичето с русите скуфоли бързо се сприятели с целия клас с изключение на момчето Добрин. То разказваше как момчето Добрин направило така, че баща му да бъде ограбен пред очите на целия квартал. Единственото добро в момчето всъщност било името му, всичко останало било лошо. Но и името му някой ден щяло да стане лошо и тогава момчето щяло да си получи заслуженото, както незаслужено било получило работилницата на Цено Немия. Така говореше момичето и скуфолите трепкаха около лицето му, от което момчето Добрин не откъсваше очи. Но момичето все по-често му обръщаше гръб. И стана така, че макар цял ден да седяха на един чин, те не се поглеждаха един друг. И когато оставаше само, момчето Добрин не можеше да си спомни лицето на момичето.

Една вечер момчето Добрин остана до късно в работилницата. Отначало то чуваше само познатия грохот на буците пръст в гроба на стария си приятел, после думите на момичето, което повтаряше с изтъняващ до скърцане на изхабена пила глас: „Ти си лош! Ти си лош!”. Но после и гласът на момичето се стопи и момчето остана само с потъмнялата от прахоляк и паяжини работилница. Тогава то взе кофа с вода и парцал и старателно изми всичко. Работилницата светна с меката усмивка на Цено Немия. Но момчето не посмя да почисти прозорците – не искаше момичето с русите скуфоли да наднича в душата ú.

На другия ден момчето Добрин чакаше пред входа на голямата сива къща и когато момичето излезе на път за училище, го спря.

– Защо казваш на всички, че съм лош? – попита момчето, но не гледаше момичето в очите, защото се страхуваше да не открие, че там всъщност няма нищо. То гледаше в къдриците, които трепкаха край това кълбо от нещо.

– Защото си лош. Ти просто си лош. Всички знаят, че си лош – засмя се момичето. –  Толкова ли не можеш да го разбереш?

И то изтича напред като размахваше чантата си.

Майката на момчето свикна с неговото оставане до късно в работилницата. Тя знаеше, че синът ú обича да майстори разни работи. Дори му позволи да си стъкми долу легло и понякога момчето Добрин оставаше да спи там. Така никой не забеляза как една нощ то уви в тъмна празна торба нещо, напъха я под ризата си и се измъкна безшумно от работилницата. Върна се призори, а торбата бе пълна. Същото се повтори след две нощи, после пак и пак. Няколко седмици по-късно го забелязаха да стои след часовете до оградата на училището. Бе необичайно, защото момчето Добрин никога не се навърташе около другите деца, а тези бяха и по-малки от него, но повечето решиха, че причината е във велосипедите. То наблюдаваше как децата се гонеха лудо с велосипедите, купени от завещанието на неговия приятел. Те се смееха като щури и момчето Добрин явно нямаше желание да се откъсне от оградата, върху която като плодове висяха разноцветните чанти на децата. Може би много му се искаше да поиска велосипед и за себе си, но се стесняваше.

На утрото, още преди да удари звънеца за първия час, училището се потопи в смях. Смехът преливаше отвсякъде, защото децата прииждаха от всички посоки – пълзеше едър и ситен, бърз и тромав, задъхан и величествен. Сред цялата тая какафония възторжено щъкаха хлапаци и хлапачки и размахваха  малки черни кутийки. Когато какафонията за момент отслабваше, над нея надделяваше детският смях и от това ставаше ясно, че той е много важна част от цялата шумотевица. Отначало учениците от горните класове се стъписаха, но после се втурнаха да гонят хлапаците, за да им отнемат машинките за смях. Само момчето Добрин стоеше отстрани и гледаше на всичко това с усмивка. За пръв път от дълго време то се усмихваше, но никой като че ли не забелязваше това. Може би само момичето с русите скуфоли все пак бе видяло нещо. Много виждащо беше това момиче с руси скуфоли. То се приближи иззад момчето и запита:

– Защо стоиш? Не можеш ли и ти да си вземеш машинка за смях, или се страхуваш от хлапаците? Те и без това знаят, че си лош.

Момчето понечи да си тръгне, но момичето го дръпна за ръкава.

–  Говори се, че твоят баща се е превърнал в машина за смях и че някога и ти ще станеш като него. Затова ли не смееш да вземаш нищо от хлапаците? Страхливец!

След часовете момчето Добрин пак остана да гледа как децата се гонят с велосипедите, а на утрото училището отново бе удавено от кикота на машинките за смях, този път още по-мощен и смесен с възторга на  повече хлапаци и хлапачки. Сега вече големите ученици не ги преследваха, за да им отнемат скъпоценните машинки, защото в джобовете на повечето от тях също хихикаха такива. Те бяха плячка от вчерашния ден.

Оттогава момчето Добрин често мислеше за думите на момичето с русите скуфоли и един ден поиска от майка си да го заведе при баща му. Тя бе уморена, но не го отблъсна, а го притегли към себе си, прегърна го и го погали по косата.

– Нали знаеш, че не бива. Моля те, не искай това…                                                        Тя продължи да го гали по косата и момчето усети топлите капки на майчините сълзи. То знаеше, че някога родителите на баща му били неми. Освен това, те и завършили живота  си,  поразени от тежка наследствена болест. Знаеше също, че с баща му всичко било наред до момента, когато се родило момчето Добрин. Баща му много се страхувал за момчето – дори лекарите се съмнявали, че то ще оцелее. Но момчето оцеляло. Баща му бил скрил от майка му истината за своите родители –толкова много му се искало да има син. Когато обаче момчето проплакало при раждането си, баща му отстъпил, съкрушен и смален,  и от този ден нататък ставал все по-мълчалив. А когато след година се оказало, че с момчето Добрин все пак наистина всичко е наред, баща му вече не искал да вярва в това и да си прости измамата и страха. Но един ден го чули да се смее. Така, малко по малко, смехът станал единственото, което чували от него. После в някакъв смръщен понеделник дошли и го отвели. По това време момчето Добрин вече прохождало и казвало „мамо”.

Докато гледаше как децата се гонят в морето от смях, момчето все по-ясно разбираше, че трябва да открие баща си. То беше сигурно, че баща му продължава да го обича, но че просто още не може да си прости измамата. А щом то, момчето Добрин, продължава да е здраво и не е нямо, значи измама не е имало. Но баща му и това не знаеше. Момчето трябваше да събере пари и да намери баща си. То не знаеше къде да го търси, но вярваше, че ще го открие.

Постепенно машинките за смях заляха не само коридорите, стаите и двора на училището, но и улиците на квартала. Когато положението стана нетърпимо, възрастните решиха да започнат война срещу тях. Но още в първите дни претърпяха неуспех. Машинките изобщо не намаляваха, напротив, множаха се като паразити и ставаха все повече и повече. Тогава възмутените граждани решиха да се оплачат на управата на града, че да може тя, от своя страна, да нареди на търговците да спрат да продават машинките. Управата се постара да изпълни това искане, но търговците само вдигаха рамене – машинките не бяха тяхна работа и те тайно съжаляваха за това. Из квартала фучаха активисти, главно педантични пенсионери и строги учители. Бавно минаваше и полицейска кола, макар някои да се питаха за какво всъщност се е появила тя. Възмутени граждани често спираха полицейската кола и под секрет казваха каква е работата. „Така ли!” – запитваха полицаите и се споглеждаха. После обясняваха: „Ние тук сме по друга работа, кражба разследваме”. „Каква кражба? Какви крадци?” – питаха на свой ред възмутените граждани. И настояваха да им разкажат своята версия каква всъщност е работата и все завръщаха приказката към мистериозното пълзене на машинките за смях из улиците, домовете и обществените сгради. И всички се споглеждаха и възкликваха: „Става нещо тука!” А около тях продължаваше да се носи мощен смях и беше трудно да се различи дали е само смеха на машинките, или и на децата, които ги разнасяха и тайно, и явно.

Една нощ, десетина минути след като момчето се прибра отново с пълна торба, в двора на голямата къща спря полицейска кола. Полицаите слязоха и смълчано заоглеждаха наоколо. Някъде над и встрани от тях в нощта се чуваше как тихичко работят машинките за смях.

–  Ама че работа – каза единият.

–  Дяволска работа – съгласи се другият.

–  Смешна работа – каза първият.

–  Наистина смешна – потвърди вторият.

И те се качиха в колата и отпътуваха в нощта.

На другия ден момичето с русите скуфоли сложи на чина пред момчето машинка за смях и го погледна в очите.

–  Не се ли радваш, че всички вече имат машинки за смях?

–  Радвам се – каза момчето.

–  А ти защо нямаш? – попита момичето. – Още ли се страхуваш?

–  Но аз имам – отвърна момчето – Имам най-голямата машинка за смях.

–  Къде е тя? – не повярва момичето. – Покажи я.

Но момчето Добрин не отвърна, а му обърна гръб. И вечерта отново отиде при своята уморена майка.

–  Мамо, сега навсякъде всички се смеят. Дори и пенсионерите и учителите се превиват вече от смях. Защо не пишеш на татко за това. Нека се върне.

–  Добре, момчето ми – каза майката. – Добре е, че се смеят, но татко ти не бива да се връща повече тук.

–  Но защо! Сега на никого няма да направи впечатление, че се смее. Сега всички се смеят.

Както момчето си бе тръгнало от разговора с момичето със скуфолите, така сега и майка му стана и мълчаливо излезе от стаята. Тя не беше приказлива майка. Момчето Добрин остана до прозореца, загледано към двора, където децата се гонеха с велосипеди и размахваха машинки за смях. По улиците пъплеха достолепни господа и чисти бабички с торбички кисело мляко – всички с машинки за смях. Мъже и жени се срещаха и разминаваха с усмивки, а после усилваха машинките за смях, които стискаха в джобовете си.

Момчето опита да си представи своя баща с машинка за смях, но не  успя. Затова твърдо реши да изпълни намерението си да събере пари и да го открие. И един ден се озова на пазара, нае маса и разтвори торбата. Тя бе пълна с машинки за смях  и още преди момчето да отвори уста, за да похвали стоката си, около него се събра тълпа, която на мига ги разграби. Момчето Добрин остана с празни ръце, изумено втренчено в празната торба. Когато вдигна очи, видя, че към него идват двамата полицаи. Те също бяха с празни ръце. По издутите им джобове обаче можеше да се предположи, че те просто се срамуват да извадят машинките си за смях, може би защото бяха на служба. Полицаите се спряха пред момчето и го запитаха:

–  Ти ли правиш тия бели из града?

Момчето Добрин наведе глава. То бе благодарно, че не го обвиниха веднага, а само го питаха, просто така, но се чувстваше неловко. И малко страшно му бе пред полицаите и хората, които ги бяха наобиколили. Повечето от тях изобщо не можеха да разберат какво си говорят полицаите и момчето, защото бяха надули до дупка машинките си за смях, току-що заграбени от него. Те си мислеха, че полицаите на свой ред уговарят момчето Добрин да измъкне отнякъде по една машинка и за тях.

–  Аз – призна момчето. – Но всичко ще върна.

–  Вече не можеш – казаха полицаите.

–  Исках да върна татко – продължи момчето.

– Кой е твоят татко ? – попитаха полицаите, но момчето премълча.

Тогава те се спогледаха. По-възрастният сложи меко ръка върху острото рамо на момчето Добрин.

–  Никой не може да върне баща си, момче.

–  Но не може ли поне да опита? – запита момчето.

–   Не бива – каза полицаят.

Момчето Добрин не възрази. То си мислеше за работилницата на Цено Немия и за неговите първи и последни слова, за скуфолите на русото момиче от неговия чин и за велосипедите на хлапаците от училището, за касетофоните, които нощем смъкваше от колите, както и за машинките за смях, които правеше от тях. Спомняше си онзи  ден, когато, докато наблюдаваше децата и велосипедите, тайничко бе поставило  първите машинки за смях до чантите им. И като се усмихна странно, то тръгна между двамата мъже. А те продължиха да се споглеждат над главата му и не знаеха какво да правят. Защото след появата на машинките за смях пострадалите собственици на коли масово бяха започнали за изтеглят жалбите си. Така че, всъщност, сега полицаите нямаше кого да търсят. Освен това, нямаше защо да го търсят, пък и не искаха. Когато излязоха от пазара, по-младият каза:

–  Довиждане, момче.

А по-възрастният добави:

–  Ще пратя внучката  в работилницата. Счупи ú се велосипедът и много плаче. Може би ще може да се измисли нещо, а?

Момчето Добрин кимна: „Бива”. И те се разделиха всеки по своя път.

Тогава децата започнаха да карат повредените си велосипеди в работилницата на момчето Добрин. Междувременно машинките за смях започнаха да се чупят една по една – направо се скапваха тия машинки за смях, но никъде не се намери майстор за тях, въпреки че иначе бяха проста работа. Машинките за смях просто отказваха да се смеят.

Така дойде денят, в който замлъкна и последната машинка за смях. Тя беше на момичето с русите скуфоли. То влезе в работилницата, пристъпи сред оставените за ремонт велосипеди и я подаде на момчето: „Счупи се. Поправи я!”. „Не мога” – каза момчето. „Зная, че можеш. Нали имаш най-голямата машинка за смях. Поправи моята!” – помоли още веднъж момичето. „Няма такава машинка – отвърна момчето Добрин. –   И не бива да има.” „Сигурно е така” – каза момичето с русите скулофи и се усмихна. „Така е” – отвърна сериозно момчето Добрин.

Разказ от Миролюб Влахов

    На Йордан Денчев, който          

                                                           много харесваше този разказ    

Пак се събуждам с мисълта за нея… Опитвам се да си я представя и почти успявам, но в мен остава повече усещането, не картината.

Това, което изниква пред очите ми, е старата ни къща. И съгласието ú с времето. Или с безвремието, което излъчваше. Беше бяла, продълговата и ниска и нямаше две липи отпред. Дори и не особено висок човек можеше да достигне ръба на стряхата ú, покрита с мъхясали керемиди. Имаше шест прозореца, събрани по двойки, големи не повече от разтворена библейска книга – по две за всяко черчеве.

Някога всяка зима в селото ни идваше художник. Той рисуваше елхи. Върху стъклата на прозорците сутрин откривах гравирани изящни елхови клонки. Майка ме убеждаваше, че това не е работа на невидимия художник,  а на самия Дядо Коледа, но аз не вярвах на думите ú.  Питах я откъде-накъде Дядо Коледа  ще идва още през ноември и тя ми отговаряше, че проверява дали слушат децата, на които ще донесе подаръци за празниците. В оставащото до Коледа време аз бях най-послушното дете, въпреки че се съмнявах в обяснението на мама. Изглежда старецът не забелязваше старанието ми, защото така и не ми донесе никога истинска коледна елха и подарък, който да желая от сърце.

Сега леглото ми е празно и студено. Небето се е свряло зад прозореца. Стъклата са замръзнали и не мога да видя добре антените върху отсрещните покриви. Не смея да поглеждам често към прозореца – прилича ми на грундирано платно, изоставено от художника си. И тази сутрин нищо не е нарисувано върху него. Оправдавам моя Дядо Коледа – стар е и му е трудно да вдига боите си до последния етаж. Но все пак се питам – толкова ли е тежък наистина белият цвят, та дядката да не може да го изнесе до моите прозорци?

Старата ни къща се мярва за миг, когато матовата белота на прозорците вече се е избистрила, но почти веднага потъва в гората от антени. Докато се взирам накъдето се е стопила, се опитвам отново да си спомня лицето на Соня и цвета на очите ú…

Някъде в блока някой разказва приказката за Виенската гора… Обличам се набързо, защото ми се иска да хвана поне края ú преди да се е скрила зад полираните врати на безкрайното стълбище. За да чуя приказката отблизо, трябва да сляза надолу. Ако не успея навреме, ще трябва да надничам във всяка шпионка – дано поне пелерината на Снежанка открия окачена в нечие антре.

Човекът с приказката е прихванал мислите ми и още преди да се втурна надолу, щраква секрета на апартамента си. Мелодията секва. Разбирам, че е късно да потърся дори Снежанка. Какъв точно бе цветът на очите ú? Защо не мога да си го спомня? Запомнил ли съм го изобщо?

… Залата е тъмна. Пълна е със зрители и всички са с гръб към сцената. Редиците са прави и равни. Жени няма, а мъжете са високи по метър и осемдесет, но не са от глина. Очите им чернеят като дула, но не са от стомана. Моят стол е в средата на редиците   и само той е обърнат с облегалката към дъното на залата. Само аз виждам сцената. Дулата ме плашат. Мисля си, че нещо по мен самия не е както трябва, оглеждам се, почвам да се въртя предпазливо и с усилие да не вдигам шум, но въпреки това столът нетърпимо скърца.

На сцената играе балерина в черно. Виждал съм балерини и преди. И знам, че танцуват само в бели туники, по изключение в розово, а тази, ето на, е в черна. На главата си има лебедова коронка, също черна. Сянката ú бяга по сцената, прожекторът се опитва да я хване, а тя се мята като прилеп. Знае, че я дебнат, но не вижда опасността. Искам да изкрещя на сто и осемдесет сантиметровите мъже, че трябва да помогнат на балерината да се спаси. Те не само са длъжни, но и го могат. Опитвам се да извикам, да кресна, но погледите им връщат думите и ги връзват в гърлото ми. Столът под мен вече не скърца или поне аз не го чувам. Сигурно и мен самия са вързали здраво. За екзекуция ли ме готвят?

Излизам, без да взема с мен приказката без край. Днес няма сняг, кално е и това е обидно. В автобуса една старица казва, че времето е хубаво и трябва да се запази такова до празниците. Не я разбрах. Изглеждаше дълго живяла старица.

Ъглите на сцената са в мрак. Балерината не може да намери изходите към кулисите. А може би се страхуваше от самата тъмнина, с която можеше да се слее. Тогава как щяха да я виждат от залата? Прожекторът я е хванал и не я изпуска – става син, зелен, розов. Розовото успокоява балерината. Тя протяга  ръце към върха на сцената, сочи окото на прожектора. На кого, на мен ли го сочи?

Сумракът не може изцяло да скрие осветителя. Той е слаб, чернокос, с къдрава и тънко подрязана брада. Нишата му е над ложите. Не го виждам достатъчно добре, но зная, че е красив и блед. Едва ли е светец, но не съм сигурен. Балерината навярно е еретичка, която търси своето разкаяние. Разкаянието не е разпятие. Пред кого се разкайва тя? И за какво?

Очите на Соня са все още далеко и аз не мога да видя цвета им…

Зад кулисите огромен оркестър свири танго. Някой иска да съсипе приказката – нима балерините са, за да танцуват танго! Съсичам погледите на мъжете и се отскубвам от стола. Редиците им остават неподвижни. Те са статуи, а не мъже. Сигурно са се вкаменили, когато са спрели да се движат. Бягам между столовете, спъвам се в краката на статуите и си повтарям, че на никаква цена не бива да поглеждам към сцената. Над вратата в дъното мига надпис. Минавам под зелената му светлина и си отдъхвам.

Искам да разкажа на Соня за старата ни къща, останала сиротна в планината и идваща да ни търси нощем в града, и за художника, за който още не съм сигурен, че е дядо Коледа, но не смея. Освен това, искам и да я наричам Мария, но тя се сърди. Не дава. Звучало някак си изтъркано и банално, даже библейски. Дали знае, че Ева е могла да откъсне ябълката, само стъпила върху раменете на Адам? Не, не знаела. Отрича с усмивка, а това засилва подозренията ми, че първа е отхапала от ябълката.

Когато е с мен, Соня навежда очи. Това свеждане не е свенливост. Страхувам се, че ако погледна в тях, ще позная очите на балерината, която не иска да танцува танго, въпреки готовността на огромния оркестър да го свири, и е еретичка.

Днес Соня е в бяло. Не трябва да сънувам жени в бяло. Така преди време бях сънувал сватбата на Пепеляшка. Тя бе в бяла рокля и непрекъснато се усмихваше, струва ми се повече на мен, отколкото на жениха, но аз не успях да стана принц. Наскоро след това погребах приятеля си. Някои твърдяха, че бил второто ми „Аз”.

В ръката ми се е свряла мека длан. Бягам напред и не смея да се обърна. В дъното на коридора свети екран. Дланта ме следва доверчиво, но това ме тревожи и напряга. Защо коридорът е така безкрайно дълъг и защо никъде няма врати? И стените му са гладки и сиви. Доближавам се все пак до екрана и откривам, че не е никакъв екран, а картина. Натюрморт – саксия с мушкато върху перваз на прозорец. Зад мушкатото светят зелените очи на котка. Тя скача пред нас. Ръката в дланта ми се свива на топка, ноктите ú се забиват в плътта ми. Откривам, че съм стиснал лапата на котката, но че не мога да я пусна. Котешките нокти могат да съсекат всяка длан, дори когато тя ги гали.

Обръщам се. Коридорът е притъмнял, но в дъното му, както и в залата, от която избягах, свети надпис „Изход”.  Трябва ми художникът. Къде е той? Трябва някой да довърши картината. Или да я поправи. Но художникът така и не идва и тя се разпада. Остава само мушкатото. Тръгвам, всъщност завръщам се към зелените светлини, но не зная дали това вече не са очите на черната котка, чиято измамно мека лапа е издрала дланта ми.

Соня не е съгласна с мен за случилото се с Адам и Ева. Очите ú остават наведени и аз отказвам да споря с нея. Пита ме какъв е тоя бинт на ръката ми. Ударих се, казвам, и се спирам да ú разкажа за котката и сивия коридор.

Един въпрос ме измъчва – ако Мария съзре на сцената разкривената ни селска къща, ще остане ли в залата? Друга Мария внася празнични свещи. Но на моите елхи, ония, които ми рисува тайнственият нощен художник, аз се страхувам да запаля свещички. Ужасявам се, че няма да мога да ги угася навреме. Никога не съм палил и гасил повече от свещ наведнъж.

Тръгвам си. Така и не можах да видя очите на Соня. Исках да ú споделя тревогата си, че художникът май вече ме е забравил – отдавна не ми вае рисунки върху прозореца. Не очаквам и подарък да ми донесе. Изглежда съм си останал непослушен или съм просто забравен. Отнякъде долита ритъмът на танго. Сигурно е от залата, където една трета Мария е седнала в моя стол. Настина си тръгвам.

От прозореца на моята стая ми маха червена длан. Досещам се, че това е мушкатото, което е разцъфнало в първия ден на зимата. Днес е моят ден. Размотавам бинта от ръката си и виждам, че раната е заздравяла. Останали са само тънки розови ивици, но кой може да е сигурен, че това не са белези от прожектора на осветителя?

Посреща ме балерина. Не е балерината от сцената. Тази е с бяла туника, а косата ú е морска вълна. Зад саксията с мушкатото мърка бяла котка и опитва да довърши с мека лапа кристалната рисунка върху стъклото на прозореца. Пред очите ми трепкат две дузини свещички. Опитвам се да ги загася. Събирам сили. Дъхът ми помита пламъчетата. Стаята ми е пълна с гости – нали вратата ú е без ключ. Благодаря на непознатия художник. Той ме научи да познавам цветовете на сезоните. Все още обаче не смея да погледна към балерината. Ами ако в нея позная Соня, чиито очи още не съм виждал? Някой пуска музика. Йохан Щраус. Приказката започва отново.