Пътепис от Ивелина Желязкова

Тръгнахме от Стара Загора в посока Свиленград и след него завихме на запад към село Мезек. Последното се асоциира най-вече с две свои забележителности – гробница и крепост. Те не са сред най-популярните туристически дестинации в България, но този факт им придава допълнителна загадъчност и увеличава желанието на хората да ги посетят.

Още преди да влезем в селището вниманието ни привлече извисяващата се над него крепост. Не очаквах, че се намира толкова на високо. Малко след това видяхме указателна табела за гробницата и я последвахме. Не след дълго се озовахме на паркинга пред входа на обекта. Слизайки от колата се впечатлихме от цветните рисунки по асфалта. Те представляват триизмерни изображения, като във всяко има отбелязана червена точка, от позицията на която придобивате усещане за пространственост и пред очите ви оживяват древни богове и герои. Гледайки ги, ставате част от митичните тракийски ритуали и се пренасяте в онези далечни, далечни времена… Около пътеката, водеща до самата гробница са поставени табла, от които може да прочетете интересни истории за божествата на траките. Пренесени изцяло в онази епоха, стигнахме до гробницата.

Пътепис от д.р Радка Пенчева

От десетина година семейството на сестра ми живее в Австралия и през това време все си мислехме кога ще отида там. Задържаше ме нуждата да бъда около майка ни, която боледуваше и се страхуваше да остава сама. Уви, през май миналата година тя си отиде от този свят завинаги…Сестра ми реши, че едно гостуване при нея ще ме разсее от мъката, която нищо не може да изтрие, и ми изпрати билет. В началото на февруари 2014г. отпътувах за тази далечна земя.

Самото пътуване до там е едно истинско приключение, затова ще кажа няколко думи и за него. В представата ни за дълъг полет едва ли има по-продължителен от този до Австралия. Аз лично пътувах през Лондон, където продължително чаках връзка за Дубай. Полетът до Дубай е 8 часа. След прикачване продължих до Мелбърн – още 13 часа – и оттам – час до Аделаида. Като се отчете и фактът, че пътуваме срещу времето,т.е. часовата разлика е голяма, мога да кажа, че тръгнах във вторник и стигнах в четвъртък. Пътувах с австралийските аеролинии „Куантас“, които возят много комфортно, грижат се за пътниците усърдно, постоянно ги обгрижват с храна, напитки и т.н. Въпреки всичко, дългият полет изморява много и човек се чувства като изгубен във времето и пространството. За да си го представим по точно географски, мога да кажа, че човек се движи по един голям диагонал от Лондон през Средиземно море и Дубай и целия Индийски океан. Но тези големи разстояния не отказват хората да пътуват. Сред пътниците имаше от малки бебета до много възрастни хора, които усмихнати спокойно чакаха края на пътуването…

Мемоари от Янислав Янков

 РАДОЙ РАЛИН НОСИ ПО УЛИЦИТЕ НА СТАРА ЗАГОРА БОМБА СЪС ЗАКЪСНИТЕЛ. САПЬОРИ ДОБРОВОЛЦИ ЧУКАТ ПО ВРАТИТЕ НА БИРАРИИТЕ. ГЕНИЯТ НА РАЛИН ПОДАВА РЪКА НА РАНЕНИТЕ В СНОЩНА БИТКА БОЙЦИ…

Не си чистете ушите за някаква много интересна история. Нещата са съвсем обикновени и се излагат на сергия в самата Стара Загора, когато бях  четвърти курс студент.

Нещо като празник, нещо като панаир, нещо като самоводска яхния – да цитираме по български американския писател. И отново за бедните млади. Стоим си щастливи и гладни пред ресторант „Верея“, докато не се материализира от въздуха Радой Ралин с една дамаджана.

– Бай Радой – присламчи се към него Янко Димов, – няма ли опасност тази дамаджана да се счупи, докато я разнасяш с вид на побъркан насам- натам по улиците? Могат и да ти я откраднат.

  От Миролюб Влахов         

Напоследък все по-често, при среща с някой стар познат или приятел, се изкушавам на въпроса „Къде си сега?” да отговоря: „Все там, в ъгъла на живота…” И да добавя, че съм провесил крака над бездната на идното – поклащам ги и се взирам в хоризонта. Разбира се, споменаването на ъгъла, не означава непременно, че съм притиснат там. На мен, колкото и да ме е натиквал понякога животът из кьошетата, ми се ще в случая ъгълчето ми да се приеме просто като гледна точка. Може би тя не винаги е най-удобната, но при всички случаи предоставя достатъчно обозримост към света и хоризонта му.

            Не забравям да добавя, че от ъгъла ми истината придобива по-убедителни измерения. Поне на мен така ми се струва – или ми се иска. Правя сравнението обаче заради нещо друго. Всъщност то е почти дословен цитат от едно стихотворение. Преди  повече от три десетилетия го написа в бележника ми Любомир Йорданов – поет и журналист, от Северозапада, някога студент във Велико Търново. Годината трябва да  е била 1981-ва, цитатът е от „Стихотворение с днешна дата”. То започва така:

От стола си дървен,  в стаята крайна,

каквото и да кажа – не е присъда.

            Няма да преразказвам стихотворението, което, поне за мен, продължава да бъде с днешна дата. Ето и финала му:

Камъкът пада и след него се бистри.

А дотогава ще живеем с правото

всеки да казва, каквото си мисли.

            Изкусително е, нали? И несъмнено има цена, която всеки би трябвало да е готов да плати. Всъщност, искаме или не, винаги плащаме цената на мислите си, дори когато не посмяваме да ги изкажем на глас или да ги следваме на дело. Плащаме цената на своите истини. Обикновено със съдбата си. И с постоянното усилие да намираме нейните опорни точки. Не питам дали успяваме – очаквам да е така и  се надявам да няма спиране.

            От онова време пазя и едно стихотворение на Николай Милчев – „Равновесие”. Не съм сигурен публикувано ли е в някоя от книгите му, в известен смисъл аз го възприемам като „частно”, като „лично” послание. Или може би по-точно –  като предсказание. Той имаше навика сутрин преди лекции да носи неща, написани предния ден, понякога буквално преди часове, често на разсъмване. Макар че още тогава беше възпитал в себе си много силна  отговорност към словото, към изказа, към стиха – не си позволяваше небрежност, колкото и безбрежност и дълбочина да имаше в нещата  му. Та една сутрин донесе „Равновесие”. Каза, че докато го писал не можел да се отърве от натрапливото усещане, че по някакъв начин е свързано с мен и с това, къде сме били предния ден. Беше донякъде и смутен. Надписа го и ми го даде. В него има следните редове:

От Ружа Велчева

                Досие 13: Космополитът

Има творчески приятелства, които са по-ценни от една любовна авантюра.

Те носят заряда на съзиданието – физическата близост би претъпила сетивата, любовните хитрости ще погребат нравствените критерии, отегчението после ще разруши граденият с годините дом – доверие, критичност и самокритичност, познания и хармония, откровеност и себераздаване…

Толкова трудно се отглежда едно такова приятелство, че опитът през целия ми съзнателен живот ми подсказва – това рядко цвете има нужда от светлина, божествената светлина на творчеството и простичката, безкористна човешка съпричастност.

Космополитът е  талантлив  човек  и  до болка непрактичен.

 От Ружа Велчева

Досие 12: Самотникът

          САМОТАТА

не е само

блестящата дреха,

под която крием усърдно

изранената си душа…

Самотата

не е само

отровна стрела,

с която сами

сме се приковали

на границата

между доброто и злото…

Понякога

                    тя е невидимо,

но  усърдно паяче….

Здрави мрежи тъче

упоритото паяче

на ръба

на чашите,

с които пием наздравица

двама със теб…

Колкото и странно да звучи, точно Самотникът е човекът, който ме въведе  в тънкостите на политиката. До Нежната революция през 1989 година не съм членувала в никаква партия. Всъщност имаше само една, а аз съм поет по душа, не приемам ограниченията. По същата причина съм и заклета републиканка – не мога да понеса мисълта за наследствено предаване на властта и абсолютизма.

            Когато на 12.01. 1990 г. във Велико Търново се учреди организация на Зелената партия в България, аз бях сред учредителите. Екологията прилягаше на моето отношение към природата и хората.

Нямаше скучна идеология, а  преди всичко – действие.

Първата година беше година на надеждата.

Втората – на проглеждането.

Следващите – на последователните разочарования…

От Ружа Велчева

Досие 11 : Казанова

               Не умрях след раздялата с Индианеца.

              Просто заключих сърцето си. Или по-скоро – изгубих сърцето си някъде там, в Латинска Америка.

Останаха първосигналните усещания на тялото за щастие, но никога повече душата ми не откликна на друга душа.

Краткотрайните ми срещи с Казанова  носеха вкуса на тръпчиво, силно вино, което ни прави по-живи, кара ни да се радваме на дребните неща от живота…

Все пак , човек има нужда и от това.

                Но нищо повече, нищо повече…

 От Ружа Велчева

Досие 10:  Индианецът

Мъжът, който ме е обичал най-много и най- безрезервно – а го нараних  непростимо – понякога човек  е роб на обстоятелства,  по-силни от него, от чувствата му, от мечтите му.

Когато се запознахме в края на лятото на 1985 година, той беше момче – мъж  на 26 години , с мургаво индианско лице и гарваново-черна коса до раменете. Аз – жена на 39 години с един изпепеляващ развод зад гърба си, с две чудесни деца – син на 11 и дъщеря на 8 години и една тъничка стихосбирка, издадена от “Профиздат” (три поетеси под един покрив) с благословията на Бачо Кольо Радев, тогава директор на издателството… 

Срещнахме се случайно, но вярвам, че през целия си живот съм пътувала към тази среща.

Моя приятелка, учителка, ме покани на среща на нейни ученици с младежка група никарагуанци, бивши сандинистки бойци, а сега – работници във Велико Търново.

Бях чела много за гражданската война в Никарагуа, познавах бегло поезията на Рубен Дарио, Че Гевара беше моят кумир, възхищавах се на Фидел, латино  ритмите палеха кръвта ми (въпреки, че тогава не бяха така модерни като сега)… Приех поканата с удоволствие и нескрит интерес, а и имах нужда да се откъсна от ежедневните си проблеми, като се потопя в морето на латиноамериканските революции…

Групата беше малобройна, почти всички момчета – около 20 годишни… Деца, които преди да срещнат любовта, са се сгодили със смъртта. Разказваха с простички думи за битките, за надеждите, за светлото “утре” на Никарагуа. Тук работеха и учеха, и бяха благодарни на България за това.

Израстнали в истински католически семейства, боледуваха от раздялата с близките си, боготворяха майките си… Чувстваха се изгубени в спокойния свят на преддемократична България…

От Ружа Велчева

Досие 9: Родопчанинът

Не знам, ако се бяхме видяли другаде, а не в сърцето на Родопите, дали щеше да припламне искрата между нас?…

Вековните елхи, бистрите потоци, долитащите отдалече жалби на медногласите чанове, тези огромни звезди над заоблените върхове… И тази  Руфинка, която е болна легнала, та всички скърбят за нея…

Родопчанинът беше истински син на земята си – интелигентен и сърдечен, пословично честен и трудолюбив. Бог му беше дал от всичко по много!

От Ружа Велчева

Досие 8: Рицарят

         Мъжко момче с чисти, сини очи! Доблестен мъж  с невероятно чувство за отговорност  и пословична гордост. И една рана в душата, която толкова години не е спряла да кърви. Предателството на една скъпа за него жена , много преди да се познаваме, го беше осакатило завинаги.  

            Аз също бях огорчена, бях с обгорена душа, но бях спасила крилете си… И вярвах, и търсех любовта. Той я беше зачеркнал завинаги. Не искаше повече да бъде лъган.