От Иван Енчев

12

Панайот Петров се завърна вкъщи. Двете седмици престой в болницата му се бяха сторили две години. В глухата дневна на скромното жилище го посрещна само иконата на Света Богородица, която винаги му напомняше за Добрина, крепителката на някогашния уют.

И той отново живна в добре изгладения костюм на Панчо Устрема: културолог, режисьор на художествени спектакли, общественик, неспокойна бунтарска личност…

Още същия ден след завръщането си се срещна с Младен Развигоров в кафенето и сподели своите съмнения за онова младежко преживяване със загадъчната Зара. Пък артистът побърза да го успокои, потупвайки го с ръка по рамото:

– Хич не се измъчвай, приятелю! Краткото приключение не е нито изневяра, нито поквара. То е част от необходимата психотерапия, за да влезеш отново в релсите на ежедневието. Покаянието изтрива като с ученическа гумичка всички грешки в съчинението на живота. Звучи книжно, но е вярно!

– Срам ме е! – изрече тъжно Панчо, сякаш се опитваше да се измъкне от някаква кал, в която бяха затънали обувките му. – Съмненията на Арон от болницата не ми дават мира… Обидно е да те погалят с бели ръкавици и да те издоят като разплоден бик….

Развигоров побърза да го успокои с обичайната си момчешка усмивка:

От Иван Енчев

11

Понякога съдбата хич не си поплюва, когато реши да разбърка посоката на човешките съдби като колода хазартни карти. Точно в деня, когато изписваха Петров от болничното отделение, при него се срещнаха двама млади мъже: синът му Илко и Киркор, дошъл за клиничната епикриза на баща си Арон. Дълго ги оглеждаше. Приказваха си общи неща, но той ги следеше като най-вещ следовател. Киркор беше среден на ръст, широкоплещест, с тъмна коса. Мъжки вежди. Петров се насилваше да открие и други някои познати черти от вида на болния часовникар. „Може така да е изглеждал Арон на младини – успокояваше се. – С някои изключения, разбира се. Синът е взел нещо и от майка си Байзар.”  – А някакъв друг глас свистеше като зъболекарски свредел право в мозъка му: „Очите – весели, закачливи. Усмивката – и тя като на Зара! И ушите – дребни като нейните. И брадичката – нейната. Пръстите на ръцете му – доста издължени…” Пък предишният критичен глас настоятелно упорстваше: „Нейните бузки бяха къде-къде по пухкави. И устните бяха по-други…”

От Иван Енчев

10

В неделя Петров се събуди в зори. След толкова сънища: повечето коварни, жестоки. Леглото на Арон още зееше празно. Не бързаха да настанят друг човек. Сигурно го пазеха за някой спешен случай.

Оформи брадата си бавно и старателно, както винаги го е правил по мерак. Преди години я остави, докато жалееше съпругата си. После пък я запази, сякаш искаше да угоди на Зара, която някога настояваше да не се бръсне. Напарфюмира се като за любовна среща. Облече белия си поизмачкан костюм. Стори го с малко неудобство, защото не можа да намери ютия, за да  изглади панталона си, както правеше вкъщи. Сложи светла вратовръзка и напусна стаята: „Дано не се случи някоя недодялана неделя!” Обади се на лекуващия лекар и бързешката тръгна към града.

От Иван Енчев

9

Петров пак лежеше по гръб на провисналото легло. Опушеният болничен таван го притискаше. – „Тежи като похлупак на гробница! – ядосваше се той. – Сигурно всеки безнадеждно болен човек вярва в притчата за Възкресението, за да има надежда в нещо трайно и вечно. А ние тук с Арон какво сме? Опитни зайчета. Май вече няма да хукнем по поляните и горите. Няма да си играем на понита и еленчета. Ех, тая Зара! – Веднъж беше й рекъл: „Зара, ти си моята заря! Ще ми светиш и когато сме раздалечени.” Добре е направил Арон, когато се е женил: по-сладко е да се хапне агнешко с приятели, отколкото овнешко насаме. Хитър арменец! Хитър, хитър, ама на! Болестта не пита с каква жена си лягаш. Нито пък арменец ли си, българин, или турчин. Болестта сече слепешката като остра брадва… Като се оправя, ще си обръсна брадата. С нея изглеждам по-стар… А бе защо още като се родим и започват да ни учат как да живеем, а никой никога не ни учи как да умираме? Смъртта е неизменен период от живота. Ако няма отмиране, няма да има и раждане… „Човек е длъжен да умре”. Още в древността го е рекъл Цицерон.  

От Иван Енчев

8

Застанал на терасата пред болничната стая, Петров изчака мръкването. Мислеше си: „В небесното море кръглата луна е като зяпнала уста на златен кит, който смръкна деня и ръсна звездите като жълт хайвер.”

Съзнаваше, че споменът за Зара е само една сладка стръв, за да налапа въдицата на миналото си, като наивна риба, сляпо устремена към тиган с вряща мазнина. Проумяваше това, но не искаше да избяга от стръвта, нито от въдицата на илюзията. Беше горделив човек. Придържаше се към приказката на дядо си: „Ако ще мре конят, от зоб да е!” Споменът за Зара беше най-добрата зоб за коня на неговата надежда за оздравяване. Дори понякога в полусъница, малко преди заспиване, се опитваше да си внуши, че тя не е съществувала от плът и кръв, че е само една мечта в минало време, че той се самозаблуждава с някой свой отдавнашен сън. Сякаш искаше така да се предпази от нежелани последствия… 

От Иван Енчев

7

За мъж и жена в усамотено място

                                                           никой не мисли, че четат „Отче наш”.

Латинска сентенция

…Мястото беше приятно, в зелен затънтен кът. Близката река бълбукаше гъделичкащо, като смях на играещи деца. Той гледаше Зара право в устата. Нейните безсрамни устни му шептяха сладки срамотии. Ръката му побърза да се свре на сянка под бялата блуза. Разголеното пъпче се усмихна заедно с предното копче на червения прилепнал летен панталон.

Пламтящите очи се впериха в неговите. Не право в зениците, а някъде зад тях, много по-надълбоко. Ноздрите й затрептяха. Заприлича му на домашна зайка в кафез, подушила сладко лакомство: хубав морков. Тя сама възнагради нетърпението си. Бързаше. Сякаш невидим грубиян, скрит в храсталака наблизо, ще пропъди с камък и дюдюкане взаимната им радост, както се подвиква към горски заек…

Веднъж Зара му рече:

– Голям дявол си, Панчо! Не мога нищо да ти откажа. Как го правиш? Сякаш ме омагьосваш!

– У всеки човек има по един ангел пазител и един дявол рушител. Те често си сменят ролите. Зависи на какъв акъл си.

– Аз пък крия два дявола. Единият за мене, другият за тебе. – Зара побърза да го целуне по лявата вежда. А после – и по дясната…

Друг път той й подари една червена ябълка.

– Хапни си от ябълката на Ева. Подарявам ти цялата планина с всичките нейни ябълки и грехопадения…

От Иван Енчев

(Продължение)

6

На Архангеловден Петров почерпи Арон с кутия шоколадови бонбони:

– Днес имам празник. Рожден ден.

– Панчо, аз съм на петдесет и осем, ти колко лазарника навърши?

– С пет-шест по-малко.

– Той, Архангел Михаил, там, на небето, не гледа кой на колко е. Прибира на ангро. Гледай скоро да не му се мяркаш пред очите.

Петров се усмихна снизходително, пък си мислеше: „Дано не заприличам на тебе. Доста си се запуснал, братко.” Запита:

– Чувал съм че арменците са измислили любимецката боза от просо и свиленградското малеби? – Петров подпита на задявка, за да накара Арон да спре с хвалбите си. Каза го и се сконфузи от своята бъбривост.

После дълго време Арон се хвалеше с всичко, каквото му хрумнеше за арменците в България. Петров го слушаше с уважение. Повечето от споменатите имена му бяха известни. Възхищението, с което ги споменаваше Арон, го приобщи към неговата гордост. От доста време насам двамата сякаш забравиха за болестта си. Пренесоха се в един съвсем друг свят от тяхното ежедневие. Почувстваха неподозирани сили, които ги стоплиха.

От Иван Енчев

(Продължение)

5

       Тогава се отвориха очите и на двамата

 и те познаха, че бяха голи: и съшиха

 смокинови листа, та си направиха препаски.

БИТИЕ 3: 7

…Млад беше тогава. Всичко му се услаждаше. Всичко му помагаше. Денят го радваше. Кафето – непременно горещо, да топли душата. А нощите, ах, нощите – радости, планове, мечтания. Захвърлени камъни по отлетели птици. Безвъзвратно сияние…

Успя да срещне чернокосата непозната сама. Беше пред павилиона за вестници. Тя си купи „Жената днес”, пък той – „Труд” и „Антени”. Запита го колко е часът. Усмивката на черните й очи направо го заслепи. Отговори й. Като по неизречена уговорка тръгнаха заедно по страничната улица. Казвала се Зара. Била от град Първомай, а е омъжена в Пловдив.

– Едвам се откачих от мама. Все се мъкне с мене. Сакън, да не се заприказвам с някой мъж – поясни по женски Зара.

Пак го стрелна с острите си едри очи, доста раздалечени от попрегърбеното носле. Дългите й пръсти се плъзнаха като гребен през бухналата гарванова коса. Той неволно се привърза към това нейно привично движение.

От Иван Енчев

(Продължение)

4

Болничната стая приютяваше своите умърлушени обитатели все тъй неприветливо. Тъжна като продадена невеста под ключ. Мрачна сред есенната дрезгавина, която се процеждаше през високото прозорче на вратата откъм коридора на отделението.

Петров се събужда няколко пъти през нощта и пак заспиваше. Сутринта две бъбриви свраки го разбудиха още в зори. „И кълвачът май шавна!” – рече си шеговито той, усетил в слабините си мимолетен мъжки порив. – „Нощта, светла й памет, догоря като свещ в стара черква. Безвъзвратно като отчаян зов за помощ към Бога.”

Връхлетяха го спомени. Гарги сред разсипано жито по криволичещ полски път.

Както се бръснеше старателно пред огледалото в банята, го споходи един приятелски разговор в кафенето.

– Главният смисъл на живота е в проникването – философстваше разпалено артистът Развигоров. – Капката прониква в скалата. Семето прониква в почвата. Мисълта прониква в битието. Духът прониква в тялото…

– Защо едни и същи хора сеят едновременно и любов, и омраза? – прекъсна го той.

Развигоров сякаш не го чу. Бяха изпили само по една малка водка, но езикът му съвсем се беше развързал. Продължи още по-разпалено:

От Иван Енчев

(Продължение)

3

Късно вечерта по мобилния телефон на Петров му се обади неговата първа братовчедка Яница Андреева: „Здравей, драги батко! Как си? Утре да не вземеш рано-рано да хукнеш из града по мадами. Пълня колата с цялото гражданско сдружение „Устрем” и идваме на свиждане. Невена е при мене. Поздравява те.”

Той очакваше да го потърси Младен Развигоров, директорът на театъра, но и на Яница се зарадва. „Вълшебната флейта Невена пък защо ще идва? – рече си. – Хубава е, дявол да я вземе: източена, стройна, красива. Тя наистина ме обича. Щуро момиче. И сега още ме ухажва. Късно е, либе, за китка. Чичо ти Панчо май вече е ездач към Рая… Целокупната културна общественост в града ще го изпрати на място злачно и вечно. Сигурно ще има речи, карамфили, сълзи. Накрая – торбичка с почерпка за Бог да прости: смачкана кифла, студено кюфте, прости бонбони и пластмасова чашка с евтин шербет. Да им е сладко на живите!”