От проф.д-р Сава Василев

Уважаеми дами и господа!

Когато удари часът на наградите, идва и часът на въпросите, на съмненията, недомлъвките и дори на омразата. От памтивека по нашите земи сме свикнали да е така. Ето защо изпитвам огромно притеснение и неудобство, приемайки тази награда. Разбира се, трябва да благодаря на комисията, боравила с мерките и теглилките за достойни и още по-достойни. Гледала е тази комисия под вежди лудия танц на везната. Как да не оценя подобен жест! И все пак се чувствам странно. От доста време не се подлагам на подобни изпитания. Онова, с което се занимавам, е по условие несъстезателно. Няма да ви обяснявам и причините, които ме накараха да приема номинацията. През живота си съм получил няколко важни награди. Спестих си усилията за доста други с убеждението, че количеството не повишава относителното тегло на творческата ми биография. Дори когато са свързани с В. Търново.
Станах част от този град преди малко повече от четвърт век. Всъщност, преживял съм в него повече от 30 години. Неведнъж съм казвал, че за своите мащаби той има уникални възможности в лицето на писатели, поети, художници, музиканти, хора на изкуството и науката. Да не забравяме университетите, превърнали го в един от академичните градове на България. Част от академичната общност съм и аз. Затова днес приемам тази награда и като символ на дългогодишните ми усилия да поддържам жива връзката между университета и града. Заедно с това си давам сметка, че иде реч за друго, конкретно признание. За трите книги, които издадох от миналата година до сега. Едната от тях в чужбина. Те могат да минат и за юбилейна равносметка. Заедно с още няколко други – само че неиздадени. И все пак радостта ми би била много по-голяма, ако аз и моите колеги – поети, писатели, литературоведи и преди всичко съмишленици от редакцията на Алманах за литература, наука и изкуства „Света гора“ и на в. „Литературен бюлетин“, получавахме повече разбиране и подкрепа за усилията си. Защото онова, което правим, не е персонален каприз – то работи в полза на всички творци във В. Търново, на цяла България, смея да кажа в полза на балканските литератури и култури и на Европа. За съжаление през последните години една добра, отдавна отглеждана традиция, бе прекъсната. При това безпричинно…
Какво да се прави, никой не е пророк в собственото отечество. Страхувам се да не излезе, че сега вече съм. Колкото и да е здрава стената, върху която мога да се облегна – внушително количество книги, вестници, научни сборници, списания, в чието написване, съставяне, редактиране, издаване съм участвал, – тя не би изпълнила своята роля, ако не е и градиво в сградата на един град, на една държава. Искрено се надявам това да е така, защото бих желал да продължа в същата посока. С повече подкрепа от страна на онези, които са призвани да го правят. Убеден съм, че само общите ни усилия биха извели до успешен край желанието да умножаваме славата на В. Търново като един от водещите литературни градове на България. Дано умората и разочарованията не се окажат по-силни, дано не прегърбят крехките плещи на надеждата. Последната, подобно най-светлия от всичките ни празници, 24 май, е с дълбоки корени. Това са корените на словото, на буквите и книгите, на идеите и мъдростта. Доколкото зная, ние сме единствения народ в света, честващ подобен празник. Празник на азбуката и писмеността. Истината ни кара да вдигнем още по-високо глава и да добавим, че става дума не за една, а за две азбуки… Малко са народите, които могат да се похвалят със своя азбука, оцеляла през вековете. Азбука, на която пишат и други, милионни народи. Подобно чудо на чудесата се случва веднъж – не, не на столетия и хилядолетия. Вероятно веднъж в рамките на едно планетарно живеене… Само че имащият не винаги тачи онова, което притежава. Не винаги го пази и умножава. На нас, днешните хора, буквеното написание е даром дадено. От предците ни. Не бяхме там и не съучаствахме нито в създаването, нито в разпространението му от учениците на светите братя. Но можем да сторим своето в ролята си на продължители. Най-скъпата, най-конвертируемата валута и днес си остава духовната ни култура. Да не забравяме, че съградихме писменост и държава в епоха, през която други народи, наричани днес велики сили, не са имали общо землище и не са се радвали на държавно име. Да, имаме поводи за гордост, но не бива да забравяме, че от гледна точка на бъдещето нашето настояще на свой ред също е минало и история. Въпросът е какво минало и каква история! Една модерна теория оспорва правото ни на сегашност – според нея ние сме резултат от суперкомпютърен експеримент на човек от неопределено бъдеще. На нечия програма със зададена база данни, която следва своето вътрешносистемно развитие. С други думи, нашето случване тук и сега е футуристично следствие. Ние сме минало настояще или настояще в миналото – както ви е угодно. Част от отдавна случило се бъдеще, което ни наблюдава и вероятно се усмихва многозначително. Така, както ние наблюдаваме светлините на звездното небе от преди милиони години. Излиза, че сме орисани да бъдем едновременно на няколко места – от позицията на собствената си сегашност да наблюдаваме миналото, а от тази на нечие бъдеще да бъдем измислена, отдавна отминала сегашност.
Та в името на този възможен или невъзможен експеримент, в името на Програмата, на самата Система, на собственото ни достойнство и отговорност пред онези след нас, защо не и в името и отговорността ни пред Онзи, в чийто компютър се щураме от векове, нека умножаваме буквите, думите, книгите, идеите – сиреч световете, в които сме и не сме. Да умножаваме Духа – той единствен надживява тленното и превежда душите през видимите и невидимите пространства на битието и инобитието. Останалото без друго ще се превърне в руина… Това обаче е трудно дело. На първо място лично, но слети в едно личните дела пишат биографията на градовете, народите, човечеството. Дори да не искаме, друг след нас ще го направи. Защото, погледнато от бъдещето, настоящето твърде много наумява картините на импресиониста – едрите маски и преизобилната фактура задължават с дистанция, без която трудно бихме видели и разбрали цялото.
Честит празник на всички!

Есе от Сашка Александрова

Будна съм. И днес. Някъде много далеч в небето се буди и слънцето. Заобикаля високите етажи и пробива прозореца. Става топло.

В стаята ми ухае на току-що сварено кафе. В тази тишина се будят сутрешните ми мисли. Записвам ги. Имам си тетрадка само за тях. После дълго време не ги чета. Чакам едно особено настроение, което ме прави безсилна да се боря, разтваря сетивата ми и ме превръща в мъничка Вселена, която може да чуе голямата Вселена.

От Сава Василев

Бележка в дневника на Асен Калудов:

Никога повече няма да приема работа по контрактация. Приключих романа. Излишно време и труд, за да открия, че знам азбуката.

P. S. Асен Калудов не получи златната статуетка при връчването на първите литературни награди на низината. Тя бе дадена на друг писател за дългогодишните му заслуги към темата. Присъдена му бе специалната награда за белетристика. Критиката прояви благосклонност и дори подчерта, че тази книга е нов, по-висок етап в развитието на производствения роман. Последното още повече засили завистта и омразата на специализиралите се в този жанр писатели. За да покаже, че изобщо не му пука и от едните, и от другите, а може би и за разнообразие, скоро след излизането на романа Асен Калудов се разведе за трети път. Вместо дежурното утешително писмо Николина Н. му изпрати мнението си.

От Сава Василев

ПРИРОДЕН ФЕНОМЕН

бележка от рубриката “Любопитни факти” в същия брой на в. “Строител”

Внезапно връхлетелият преди два дни дъжд напомни на учените, че все още не са разкрили много от тайните на природата. Дори пчелите с непогрешимия си усет не разчетоха знаците, предвещаващи пороя. Явно става дума за природна аномалия, при която сензорите на крилатите работници не са задействали. Пчелари с многогодишен опит твърдят, че не са виждали подобно чудо. В суеверните представи на старите хора необичайното явление е лоша поличба. Ние обаче знаем, че заблудите растат там, където все още не е утъпкала пътеките си науката. Засега голият факт е, че една стара, отдавна заспала тръвна в местността “Кованлъка”, се е роила, но внезапният дъжд е издавил мухите. Думата имат учените.

СЛУЖЕБЕН ДОКЛАД НА ПОДЕЛЕНИЕ КАТ ДО РУ НА МВР

Изпращаме на вашето внимание Акт № 17, връчен на лицето Кирил Борисов Киров, водач на тежка гъсенична машина, с 25 годишен стаж като водач, до момента без особени произшествия. На съответната дата, видно от направения акт, чрез паркиране на управляваната от него булдозерна машина по средата на шосето, лицето е спряло движението по крайбрежния път между низината и окръжния град.

От Сава Василев

ОТГО­ВОР­НОСТТА ПРЕД ПРОФЕСИЯТА И ПРЕД ИСТОРИЯТА – ДЪЛГ НА РАБОТНИКА И УЧЕНИЯ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА НОВО, ПО-СЪВЪРШЕНО  ОБЩЕСТВО

дописка на Пламен П. в многотиражката “Строител”

      Преди два дни в местността “Кованлъка”, недалеч от административния център на низината, приключи работата по консервирането на археологически обект № 4. Поради закъснение на земекопните (в нашия случай земезакопните) машини консервацията се извърши без ръководителя на обекта – н. с. Николина Н. Ние, бригадирите от студентска бригада “Йордан Йовков”, сме силно обезпокоени от този факт. Ето един типичен пример на човешка и професионална безотговорност. В случаи като този мълчанието е равносилно на съзаклятничество. Водени от убеждението, че дългът стои над личните интереси, ние тревожно се питаме кой ще носи отговорността за последствията. Налице е грубо нарушаване на трудовата дисциплина, заслужаващо сурово наказане. Това се отнася както за багеристите, така и за въпросната археоложка.

От Сава Василев

ЗЛАТНИЯТ ОРКЕСТЪР

разказ от Пламен П. в литературен алманах “Горосвет”

Цветята сложихме отпред, Мартинката заповяда:

– Двеста и три!

Свирихме кратко.

Сухи, устните ни се слепваха, преди да е свършил куп­ле­та. Тогава още не подозирах колко дървото е обречено. И ми­гът бе по-тържествен от всякога.

Спряхме. Гледаха ни от прозорците. От прозорец светът е пле­­бейски нареден.

Дървото се опита да размаха клони – не го забелязаха.

– Остави ги – успокои ме Мартинката. – Те са в нашите стъ­п­ки. Нищо че никога няма да ни настигнат.

Беше посребрял.

Казват, русокосите съхранявали младостта. С него не бе­­ше се случило. Сега имаше вратовръзка и шофьор, но преди да му завидим, до един се бяхме учудили.

– Добре дошъл! – приветствах го кратко. Сигурен бях, че през тревите, коренчетата и буболечките Маестрото ни наб­лю­да­­ва и претегля. Само че Мартинката закъсня. Не по своя ви­на, разбира се, но закъсня. А закъснелите изкупват вината с мъл­чание. Тя, вината, е такова нещо, че се помни от онези, ко­­ито могат да се възползват от нея.

При Маестрото не останахме дълго. Пръстта над него се бе­­ше слегнала, а цветята стърчаха увяхнали. Свежите на­ре­дих­ме неловко. „Пръстта е комка за памет, трън в очите на спо­ме­­на по слепия път през живота.“ Така каза Маестрото, като дъл­баехме плитко за крехкия корен на полезното дело. Какво че се правеше да не вижда плюем ли върху розовите мехурчета на ръцете ни.

От Сава Василев

„Някой зад прозореца” е дълго износвана, мислена и прекроявана книга. Отбелязвам го не защото искам да ви разкрия тайни от лабораторното битие на ръкописа, а за да ви уверя, че авторът Миролюб Влахов преди срещата си с читателя е водил много сериозен разговор със себе си. Неговият сравнително късен дебют се превърна в повод за равносметка. А това означава преосмисляне на първите публикации в периодиката от епохата на младостта – от студентските години до първите изпитания след напускането на великотърновската Алма Матер. За да дойде волята на нейно капризно височество журналистиката, на негово благородие издателят, да не говорим за по-късните години от биографията, понеже ще навлезем в територията на оцеляването, а в него, поради дебнещите отвсякъде опасности, както е известно, сантиметрите свободно място за високи каузи и надежди са преброени… Ето защо Миролюб се зае с отговорите на няколко колкото трудни, толкова и опасни въпроса. Първият: какво прави времето със страниците от книгата на собствения ни живот – кои съхранява и кои изтрива? В това число и от съвместния ни живот с литературата?… Вторият: трябва ли да загърбим в
миналото в името на едно друго, ново начало, в което опитът – индивидуален и колективен – ще диктува с понадебелял глас историите, родени от късните ни срещи със самите нас? Трето, но не и по значение: какво губим и какво печелим от закъснялата ускореност на без друго обреченото ни пътуване към Многото? Наистина тежки въпроси, изискващи достойни отговори. По всичко личи, че М. Влахов е отговарял на висок глас и с ръка на сърцето.

От Сава Василев

* * *

Реферат-чернова от Пламен П., предназначен за политическата учебна година на бригадирите. Без заглавие.

(Ръкописът е предвидливо иззет с протокол № 4 от оперативния работник М. Дочев)

Живеем в странно време. Тежестта на греховете ни отмерва желязната везна на верноподаничеството. Уж всички сме равни, а все има повече и по-малко заслужили. Карат ме да се чувствам виновен. Нищо, ще пораснеш, ще се научиш, често ме утешават. Важното е съзнанието. Излиза, че такова имат само една категория хора – за доказателство им издават и документ. Ами ние, простосмъртните? Докога ще се промъкваме като нередовни пътници в електричката на дръзновеното ни общество! Излиза, че сме гратис…

От Сава Василев

ПОЕМА ЗА НОВОТО ВРЕМЕ        

Късен, непубликуван ръкопис на Пламен П.

                                         Детето: “Тате, защо не идем на битака?

                                                       Не искам вече в парка! Там има само

                                                       лелки и дървета”

По-мазен и от гъша трътка,

животът ми се вижда вече друг.

Опитах всичко.

Дори любов по покрива на чуждото нещастие.

(Валяха ме звезди,

прогонените от комина гларуси

пикираха над мен

и цвъкаха по грешното ми тяло.)

Спокойствие!

Навсякъде продават вече жълти вестници.

С хартията, която им остана

от лозунгите по стените,

сега набират розовото бъдеще.

На път към Новата империя.

След ляв завой

платното води все надясно.

(Опасно е да имаш днес посока своя.

Все някой “-изъм” ще те връхлети,

душата крехка ще погуби.)

От Сава Василев

* * *

– Спиш ли?

      – Не зная.

      – Видях те как се усмихваш насън.

      – Тогава не ме събуждай.

      – Трябва най-сетне да се събудим.

      – Толкова е рано и недовършено…

      – Няма нищо по-грешно и по-завършено от едно легло в неделя сутрин…

      – Не може ли без сентенции…

      – Нищо не си разбрал. Казах само, че най-хубавите неща са грешни и съвсем завършени.

      – Хубави не се римува с истински.

      – Не, истински не се римува с хубави.

      – Говориш така, сякаш никога не ти се е случвало…

      – Просто не ми се разказва.

      – Ти никога не разказваш достатъчно.

      – Аз никога не разказвам достатъчно.

      – Признай, че не знаеш нито една реплика за…