Разказ от Виолета Бончева
Тампико или Темпико, както се пееше в една песен.
Казваха, че като курорт е няколко класи под Акапулко и
Канкун, но това за мен нямаше абсолютно никакво значение.
За мен беше важно, че след две години отново бях на брега на
океана, в прекрасен хотел, построен на плажната ивица, от
чийто прозорец се вижда как небето и водата се сливат в един
невероятно син цвят. И цялото крайбрежие, застроено с
капанчета, заредени с текила, десетки марки бира и люти ястия
за туристите, си беше тук, с по двама-трима дежурни местни
мачос, с широки сомбрера, разкопчани ризи и с лъснати
от жегата чела. На фона на носталгична, романтична музика,
в която затъваш с двата крака…
Хотел „Маева“ сигурно би могъл да побере поне хиляда
курортисти, които да си тръгнат задоволени във всяко отношение
– чистотата, обслужването, близостта на океана, както
и от храната, на която мексиканците особено държат.
Денонощно се консумираше, денонощно се разливаха
коктейли, в които се стапяха тонове бучки лед, звучеше тиха
музика, носеше се аромат на плажно масло и зелени