Разказ от Бисера Дживодерова

Цанка Ц. беше задължена да напише три курсови работи, за да я допуснат на изпити. Това не беше никак приятно и лесно за студентите, но преподавателите бяха приели тази практика. Те бяха забравили, че някога са били от другата страна на катедрата. Сега се опитваха по всякакъв начин да усложнят живота на младите хора. Цанка Ц. се беше примирила с тази истина. Твърдо беше решила, че когато тя започне да чете лекции и да изпитва, независимо в кой университет по света, ще бъде много, ама много либерална към тези очарователни девойки и младежи, които са решили да учат сериозно, вместо да си живеят весело живота. Сега трябваше да напише каквото искаха от нея. Нямаше избор и затова отиде в библиотеката.
Този път попадна на млада русокоса библиотекарка.
– Какво Ви е необходимо, госпожице?
– Ами, … нещо по средновековна философия за курсова работа… и още нещо по детска педагогика… и по руска класическа литература… някъде в чанта си имам темите… ето ги… Представете си – трябва да напиша за две седмици три курсови работи! Това е твърде много дори за толкова умен и организиран човек като мен.
– Не се притеснявайте, ей сега ще Ви намеря много подходящи материали. Ще Ви помогна с каквото мога.
След десетина минути красавицата беше донесла на Цанка Ц. куп книги и списания, като прилежно беше отбелязала точно на коя страница се намира необходимия тест и деликатно й обясняваше какъв увод е най-подходящ, как да направи изводите, колко да е голямо заключението.

Разказ от Бисера Дживодерова

Иван Петров се прибираше отново пиян. Пак беше празнувал с колегите си в кръчмата “Двата смока” с трите курви – сервитьорките. Очакваше го поредния скандал на жена му. Тя тъй не проумя, да не му се кара, когато е на шест ракии и десет бири. На другият ден – може, но защо му разваляше доброто настроение, точно когато се чувства господар на света. Естествено викваше и той. И накрая съседите идваха и чукаха на вратата. Наставаше всеобща тютюмаха! Клатушкайки се по разкопаната улица Иван Петров погледна луната и тя му заприлича на голям жълтък от пържено яйце. Почеса се по олисяващата си коса и промърмори: “Маа му старъ! Що ни дойди сегичкъ някуй извънземну и дъ вземи женатъ! Толкуз щъстлив шъ мъ нъправи!”. “Дадено!” – му се счу да казва някой, но като се обърна нямаше никой. Беше сам в тъмната нощна тишина. Сигурно вече минаваше полунощ. “Бре, причувът ми съ разни гласове! Май ми дойде многу последнатъ биръ!” “Искаш ли или не искаш да ти вземе някое извънземно жената?” – като че ли чу далечен шепот. “Искъм, как да не искъм! Дъ я вземът и да ни я връщът!” – каза пияният мъж и хръцна. – “Сигурну пак мъ чакъ и плете у кухнятъ, маа му старъ!”

След час вече беше успял да достигне благополучно в апартамента си. Отвори врата. Жена му пак беше оставила отключено, но този път спеше в холчето пред работещия телевизор.

Среща с литературоведа и писателя Иван Станков във великотърновското читалище „Надежда – 1869“

Литературна среща с проф. Иван Станков организира читателският клуб „Приятели на книгата“ към НЧ „Надежда – 1869“. Срещата ще се проведе на 25 октомври (сряда) от 16 ч. в репетиционната зала на читалището. Членовете на клуба ще споделят впечатленията си от първата белетристична книга с разкази на проф. Иван Станков „Спомени за вода. Dm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014).

Иван Стан­ков е български литературовед, критик, белетрист, преводач. Ро­ден е на 30.11.1956 г. в с. Го­мо­тар­ци, Ми­хай­лов­г­рад­с­ка (дн. Мон­тан­с­ка) об­ласт. Завършва средно образование в Русе (1975) и спе­ци­ал­ност­та „Бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия“ във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ (1983). Пос­тъп­ва в уни­вер­си­те­та ка­то асис­тент по дет­с­ка ли­те­ра­ту­ра през 1985 г. За­щи­та­ва док­тор­с­ка ди­сер­та­ция през 1995 г.; доцент (2001 – 2006), професор по българска литература след Втората световна война (2012). Ак­тив­но пуб­ли­ку­ва ли­те­ра­ту­ро­вед­с­ки тек­с­то­ве в спе­ци­а­ли­зи­ра­ния пе­ри­о­ди­чен пе­чат, учас­т­ва в се­ми­на­ри и на­уч­ни кон­фе­рен­ции. Лек­тор по бъл­гар­с­ки език и ли­те­ра­ту­ра в университета в Кра­йо­ва, Ру­мъ­ния (1999 – 2003). Зам.-директор на Международния летен семинар за чуждестранни българисти и слависти във ВТУ (1988 – 1991). Ръководител на катедра „Българска литература“ към Филологическия факултет на ВТУ (2015 – 2017). Преводач на румънските писатели Мирча Картареску и Дан Лунгу. Лауреат на националната награда за литературна критика „Иван Мешеков и Иван Радославов“ (2017).          

Из­да­ва литературнокритическите кни­ги­: „Скръб­ни­ят, неж­ни­ят. Ли­ри­чес­ки­ят свят на Асен Раз­ц­вет­ни­ков“ (изд. „Алфа“, В. Тър­но­во, 1993); „Йов­ко­во­то твор­чес­т­во“ (изд. „Сло­во“, В. Тър­но­во, 1995, 1999); „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (изд. „Слово“, В. Търново, 1996); „На пъ­тя на ис­то­ри­я­та. Твор­чес­т­во­то на Ди­ми­тър Та­лев“ (изд. „Сло­во“, В. Тър­но­во, 2001); „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2010); „Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2012); „Сенки на думи. Мотиви в поезията на Борис Христов“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2016); „Анчо Калоянов. Литературна анкета“ (ИК „Хермес“ Пловдив, 2017).

Автор на белетристичните книги: „Спомени за вода. Dm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014) и „Улици и кораби. Gm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2017).

И двете книги са номинирани за националната литературна награда „Елиас Канети“ – първата през 2015 г., а втората – през 2017 г. През 2015 г. „Спомени за вода. Dm“ получи Второ място в конкурса на Портал „Култура“ за принос в областта на литературата и хуманитаристиката.

Читателският клуб „Приятели на книгата“ към „Надежда – 1869“ съществува от 2015 г. Ръководител на клуба е библиотекарката Бисера Дживодерова. В него членуват над 100 читатели и писатели от В. Търново, разпределени  в четири групи – малки читатели от ЦДГ „Пролет“,  ученици от ОУ „Христо Ботев“, гимназисти от Старопрестолната гимназия по икономика и група на възрастните.

            За книгата „Спомени за вода. Dm“

„Спомен за вода. Dm“ е художествена проза. Опит да се осмисли един личен път през времена, книги и музика. Представлява бавен литературен реквием в ре-минор. Разказва за живота и смъртта на анонимно крайдунавско село и на неговите хора. Все познати неща. Но книгата не разчита нито на историите, нито на историята. Някои от случките са действителни. Останалите са истински. „Спомени за вода. Dm“ е практическо несъгласие с бързата литература. Главен герой в нея е реката Дунав, най-бавната българска река. Другите герои са хора, заминали по водата, потънали в нея, или останали на брега й. Всички те са родени от малко личен и от много чужд навигационен опит през морето на думите. В духа на добрата традиция, разказите в „Спомени за вода. Dm“ се държат за ръце. В книгата има пряка реч, но няма диалози, защото те са имитация на действителността. Тази книга се храни от другаде.“

(Анотация в books.bg и в сайта на издателство „Фабер“)

            „Рядко първата книга на един писател е толкова зряла, изящна и силна. За мен „Спомени за вода“ е покъртително четиво, сякаш е реквием за едно отминало време, толкова скъпо и близко на сетивата ми. В някакъв смисъл тези разкази
са и мои разкази – и заради Дунава, и заради годините на невинност и изострена осезаемост, когато светът се случваше пред волните ни детско-юношески очи. Този свят беше и беден, и гладен, вънкашно объркан от неприсъщи нам чужди практики, но вътрешно богат, с воля за оцеляване и спасителна наслада от простото човешко задължение все пак да се живее. Героите на Иван Станков, населяващи безименното крайдунавско Село са обобщени образи на една епоха, когато хората все още вярваха в чудеса. И те се случваха!“

Емил Андреев

„От първо впечатление изглежда като сборник с дванадесет разказа; всеки разказ е назован с някакво елементарно присъствие на природното или човешкото битие – „Мляко“, „Дъжд“, „Камъни“, „Числа“, „Хляб“, „Вода“… В действителност жанрът е неопределен, но не защото не може, а защото не иска да бъде назован. Сборник, цикъл разкази и роман биха били еднакво приложими понятия. Книгата разказва разцвета и смъртта на едно крайдунавско село от българския северозапад в продължение на няколко десетилетия преди и след „демокрацията“.

Милена Кирова

„Спoмeни зa вoдa“ нa Стaнкoв дapoвитo пpeпpaщa към твopчecтвoтo нa Йopдaн Рaдичкoв и Вacил Пoпoв, кaктo и към paзкaзитe нa Емил Андpeeв.“

Мapин Бодaкoв

„Напълно в духа на Аристотеловото учение за паметта Иван Станков тясно обвързва време, памет и въображение, за да ни внуши, че единствено съществата, които могат да си представят времето, имат и способността да помнят. В пространството на паметта живеят скъпи за нас образи, от които понякога се опитваме да се освободим. „Спомени за вода“ може да остави и такова впечатление – в някакъв момент над всичко застава желанието ни да заживеем в абсолютното пространство на чистото въображение, лишено от образи, но не и от спомените за тях.“

Ангел Дюлгеров

„Дебютната белетристична книга на Иван Станков само условно може да се нарече дебютна. Явление в съвременната българска проза е да се появи първа книга, демонстрираща толкова прецизност и завършеност на художествения свят, накратко – така готова и силна книга. Но „Спомени за вода“ е и особена книга, защото безусловно подчинява вътрешната си експериментална нагласа по отношение на езика, успявайки да постигне яснота на посланията и категоричност на емоцията, в която разказвачът на спомени е едновременно във и отвъд себе си, с памет, действително залята от водата на миналото (според собствените му признания), но и с гърди, дишащи кротко и дълбоко в същата тази вода. […]„Спомени за вода“ съдържа дванадесет разказа, оглеждащи се един в друг посредством общото си време, събития, образи. Мястото, за което се разказва, е познатият в литературата ни български Северозапад покрай Дунава, но душата на Йордан Радичков не е единствената в кошницата, над която писателят Иван Станков е бдял и която е носил със себе си през всичките години на пътуване и дълбоко вглеждане в написаното по стотици страници. Неосветените дворове на Радичков и умиращото вечно Село на Васил Попов са сред разпознаваемите тонове в красивия реквием на миналото у Станков, но заедно с тях „Спомени за вода“ вгражда в себе си рафинираното многогласие и на други мощни български класици. […] Същевременно „Спомени за вода“ е и книга, която без смут гледа право в очите своята лична, съкровената памет, изговаря имената на хора от семейството, от рода, разказва именно техните съдби, прехождания в отвъдното и завръщания в света на тукашното. Защото паметта е мощният художествен генератор, който задвижва всички разкази от „Спомени за вода“, а първият и последният текст от цикъла жестово я проиграват посредством кодовите състояния на пробуда и сън, отварящи цепнатините между времената, за да съхранят с неистови усилия живота („Мляко“) или да преминат с пречиста молитва в смъртта („Бряг“). И едновременно с това  книгата е по характерен начин локализирана в мястото и времето, за които разказва, и това действително я прави част от едно общо битие, в което можеш с любовна носталгия да се (само)разпознаеш.“

Гергина Кръстева

Разказ  от Бисера Дживодерова

Нямаше да хваща автобуса. В джоба си имаше само десет лева, а до пенсията оставаше седмица. Щеше да повърви пеша. Пет спирки си бяха голямо разстояние, но нямаше избор. Щеше да си почива. В някои от големите магазини имаше малки пейчици. Често ги използваше. Краката я боляха много напоследък. От годините, че малко ли бяха 75!, от килограмите, тъй и не успя да ги свали под 90! А и кахърите й бяха доста. Данчо, синът й, от години се беше запилял по света и се обаждаше рядко от тук и там с някоя картичка. Не му потръгна в брака на момчето, а после го съкратиха и не можа да си намери свястна работа. Косьо, братовчед му, се беше устроил в Канада и го покани да замине при него. Е, отиде, но не хареса студа там и се премести в Бразилия, после в Мексико, след това в Щатите и му загуби дирите. Какво красиво дете беше. Като ангелче. И послушно. И умничко. История завърши. А сега е някъде там по непознати места и тя не знае дали е добре, дали е здрав и дали е сам. Беше прехвърлил половин век, а тя не преставаше да се тревожи за него. Всяка вечер се молеше за здравето му, а до преди двадесетина години не вярваше в Господ. Атеистка беше. Навремето свекърва й, мир на праха й, макар че беше много проклета!, все за туй я хокаше. С каква любов се взеха с Гошо, а след пет години го завари в леглото с комшийката Цеца. Както се вика „на калъп”. Данчо нямаше четири години като се разведоха. После Гошо се ожени за едно младо момиче от близко село и заминаха да живеят във Варна. Чу, че имал двама сина, че се развел и пак се оженил и пак му се родил син и пак се развел. Сега живееше в бащината си къща с една млада и красива медицинска сестра. То на него такава му трябва – да го гледа. Отдавна му беше простила, но се държаха като непознати щом се срещнеха. А тя беше все сама. Не броеше няколкото флирта с мъже, с които приятелките я запознаваха. Накрая все откриваше, че не стават за втори бащи на Данчо, защото бяха егоисти и грубияни. А като прехвърли години никой не я искаше.

Нощ на литературата 2016

Велико Търново

            Нощ на литературата’2016 е пето юбилейно издание за инициативата в България и десето в международен мащаб. Тази година Нощ на литературата ще се проведе на 11 май (сряда) от 18 до 22 часа в единадесет български града – Бургас, Варна, Велико Търново, Габрово, Добрич, Перник, Пловдив, Русе, София, Стара Загора и Шумен. Медийни партньори на събитието са Българската национална телевизия, Българското национално радио, електронните медии Peika.bg и „Аз чета“.

Събитието е инициирано от Чешкия център в София и негови организатори са културните институти и посолства на страните членки на Европейския съюз, обединени в организацията EUNIC България – Австрийско посолство, Британски съвет, Гьоте институт Датско посолство, Институт Камойнш, Институт Сервантес, Ирландско посолство, Италиански културен институт, Полски институт, Румънско посолство, Унгарски културен институт, Чешки център, но също Културно-информационен център на република Македония, Представителството на Европейската комисия в България и фондация „Детски книги“. Литературният хепънинг се осъществява благодарение на подкрепата на местните общини, културни организации и сдружения, библиотеки, галерии и др.

От Владимир Шумелов

През юни от печат излезе брой 2 (лято) на сп. „Пламък“ за 2014 г. Списанието-алманах за литература, изкуство и публицистика „Пламък“ е издание на Съюза на българските писатели и е продължител на основаното от Гео Милев едноименно списание през 1924 г. Първият брой на „Пламък“ за 2014 г. бе посветен на 90-годишнината на списанието и в уводната статия на гл. редактор Георги Константинов то бе определено като „творческа легенда“, „пламтящо огнище на идеи, остър диспут с мрачната българска реалност, непрекъснат бунт на мисълта“.

Настоящият брой на списанието излиза с помощта на Община Велико Търново и то представя 50 автори от Велико Търново и региона. Освен тях изданието включва отзиви за излезли книги на български автори от Симеон Хаджикосев, Панко Анчев, Георги Цанков, Пенчо Чернаев, Димитър Златев, Константин Попов, Александър Михайлов, Продрум Димов; писмо до редакцията на Найден Вълчев; нова поезия от Димитър Стефанов, Коста Качев, Василка Хинова, Петя Цолова; Атанас Капралов, Екатерина Кунова и Атанас Звездинов представят стихове от бъдещите си книги; в рубриката „Хоризонти“ Георги Н. Николов пише за новата книга на кипърския писател Христос Хаджипапас „Неуверена походка“ (изд. „Пламък“).

Тема на броя е „Творци от Великотърновския край“.