Разказ от Христина Гутева
Седи си Бог в своето удобно и спокойно убежище и си размишлява:
– Много време мина… Отдавна не съм слизал. Говоря си аз от тук, ама никой не ме слуша. Пращам разни предзнаменования, сигнали, ама никой не ги забелязва. Какво става там долу? Тези хора оглушаха ли, ослепяха ли? Заспаха ли? Какво стана с тях? Забравиха ли кои са и за какво са родени? Твърде много въпроси – тъжно заключи Той.
Свежда глава, поглежда надолу, почесва се по брадата, после по главата и решава:
– Слизам и точка, пък каквото ще да става! За толкова години хората видяха какво ли не, тъй че аз бих минал за всичко друго, но не и за Бог. Поне не такъв, какъвто ме знаеха ееехеее, кога беше то?! Пък и тези, които са ме виждали, отдавна ги няма. Претопяват се хората, претопява се живота там долу, а аз само си гледам от тук. Затова… слизам!
***
И Бог се заспуска надолу. Хем му е любопитно, къде ще се озове, хем пък си държи очите затворени, защото му се иска да попадне на случайно място. А си и тананика, за да не би да дочуе някой интересен разговор, та да му се прище точно там да кацне.
***
И ето Го вече на земята. Завърта се на пета и се оглежда, търси хора. Напряга очи, долавя някакви сенки. Взира се, прави крачка напред и не може да разбере – има ли някой, няма ли. Прави още крачка две, позакашля се и ето че забелязва, как сенките се раздвижват. Приближава още и проговаря:
Продължи четенето… →
