Разказ от Марек Вадас

Ще седна на скалата и ще изкарам тук цялата нощ. Ще гледам. Тук има няколко кирпичени колиби, от едната страна е полето с портокаловите дървета, а от другата гората със стърчащите плодове папая, по средата е пътеката към езерото.

Когато седна веднъж, трудно някой ще може да ме помръдне от това място. А и за какво му е. Никой няма дори да ме забележи. Ще седя и ще гледам. Ще чакам и ще слушам. Шумулкането на мравките, воя на хиените, крясъците на маймуните, хъркането на старците, фученето на вятъра.

Отдавна не съм идвал тук. Никой няма да ми повярва колко бързо могат да забравят хората. Eй го кога беше, май че няма и петдесет дъждовни сезона, имах тук колиба и трима синове. Постепенно всички заминаха, а къщата ни беше размекната от водата. Стената в кухнята изчезна, покривът пропадна. За навеса и склада да не говорим, напълно се свлякоха, а вятърът отнесе всичко. Съседите сега са си вдигнали нужниците там, мизерници!