Из бележките на Ивелин Любенов

Не съм си хващал китайско гадже. Тя хвана мен. Заби ме на Шведския площад във Виена, докато чакахме ретро-файтона и съзерцавахме изящните бели лебеди в ръкава на Дунава, току-що мигрирали от Дания.

Аз бях на тридневен семинар по „Белле арте в (тъмната) Кали юга“, спонсориран от „Депатамента по трансперсонална миграция“ със седалище София (въпреки че още не бях прежалил 15 евро да посетя Музея на модерното изкуство, където имаше изложба на френски постмодернисти. Но се хранех с турски дьонери и се надявах накрая да заделя тази сума.) Дамата каза, че е от Будистката секта „Голямата колесница“ и е с благородническо потекло.

Силно впечатлен, й кавалерствах, докато се качвахме в каретата, а кочияшът ни хвърли една меча кожа, при все, че не беше чак такъв студ, та скоро заврях от жега и… неусетно се уловихме за ръце под кожата. После тя на безукорен немски подвикна на кочияша да кара към Хотел „Риц“, докато аз бях отседнал в някакъв „Звезда на Ориента“ (с две звезди), някъде из предградията.

Не сме се качвали в стаята й бе, маскари. Вечеряхме набързо виенски шницел и пихме вино бианко от Тоскана и после бяхме на представление на испанския манеж в двореца „Хофбург“. Тя имаше покани лично от кмета на Виена, който е социалист.

Казвам го, щото през цялото време ми се струваше, че и моята Ху (новата ми изгора) беше някак с комунистически убеждения, не искам да съм мнителен, но…

Не знам вие как си представяте типичните китайки, но моята Ху не беше типична. Тя беше малко по-висока от мен, стегната и изпъчена като кобилка…

На представлението в „Хофбург“ тя остана възхитена. Дълго ми стискаше ръката до посиняване и ми викаше „Ив, направи ме толкова щастлива, благодаря ти!“

Дотолкова се апасионира, че пожела да си купи такъв снежнобял кон, порода Липицинер, и реши, че още същата вечер ще направи покупката в Интернет. Примижа и си представи китайското си ранчо, с млади кончета с пластмасови седла (тя не одобряваше кожените, пък и имала стотина фабрики за ПВЦ-изделия)…

Даваше си сметка, обаче, че не познава строгите правила за научна селекция и й предстои много работа по усвояването им. Без тях едва ли можеше да си завъди добро поколение от чистата порода. (Евгениката си е сериозна наука, въпреки че някъде е забранена.)

Ех, да беше жив дедо ми Гаци (Генчо, Евгени), мислех си аз, той какъв специалист по евгеника беше. Умееше и да калеми и ашладисва, умееше и добичетата да селектира. Казно е: „Бере ли се грозде от тръне“, но аз съм сигурен, че дедо Гаци можеше и трънка да ашладиса! А колкото до животинките – всяка година той имаше грижа кончето му да заплоди магарицата на баба Лешка, та напълни махалата с мулета… Мъчно ми е за дедо, щото той беше жизнен човек, но една година се назоба с круши с обеднен (или обогатен, не знам) уран и си отиде скоропостижно. Но както съм ви писал, поне умря щастлив, че има нас, качествен отбир, а не някакви си изтърсаци.

Още същата нощ Ху разгледа сайта на конюшната за Липицини и един тежък жребец много й допадна в едно клипче, затова направо си го поръча и плати, без да го е виждала на живо.

Вика: „Ив, скапана съм, извини ме, но заспивам, само моля те, организирай доставката на ей този адрес“, и ми бутна едно листче. И наистина заспа, преуморена от впечатления, без да се насладим един на друг… Малко останах обиден, но и аз бях заинтригуван, та разрових нета и направих поръчката за доставка, аз съм спец по логистика!

Липицинерът беше ветеран. Като такъв е пенсиониран от Испанския манеж и изпратен обратно в конюшната в заслужен отдих – да предава благороднически маниери на младите кончета, както и да заплодява младите кобилки. Имаше подробно картонче с всичките му кръстоски, беше дал живот на над сто породисти екземпляра. Негови наследници имаха арабските мултимилионери.

За съжаление бях командирован само за три дни във Виена и се наложи спешно да отпътувам с джипа следваща вечер към полунощ, след като все пак успях да се насладя на Ху в нейните царствени покои, за което няма да изстръгнете нищо от моите уста.

Пътувах през Румъния и влязох на Видин. Оттам се отбих за нашето село Флорентин (Влашката Флоренция), да си нагледам брад‘чедите, който е останал, де…

И к‘во да видя! Бял кон в нашия двор! Бре! Конят от Виена е доставен тук, и е пристигнал преди мен!

Оказа се после, че в онази безумна нощ съм объркал адреса на доставка и, вместо пристанището на Шанхай, съм посочил Ферибота на Видин, а оттам по мойто име се досетили, че съм внук на бае Гаци, ние всички се познаваме, да не кажа, че сме брат‘чеди, та го пратили на село!

Кметът вика: „Бързо го разкарай, че циганите ще подлуднат нощеска и ще ти го разфасоват за отрицателно време.“

Обаче аз нямаше как да го съхранявам ни на село, ни в „Овча купел“ и викам: „Да става к‘вото ще!“ Оставих коня на селската мерà, платих на един от безработните брат‘чеди да го пасе, докато Ху си организира превоза му, и си продължих по светло към София, (че нощно време можех да хлътна в някой кратер по пътя и да не изплувам повече.)

А между другото, конят станал атракция в наше село и никой с пръст не го докосвал. Имал статут на полубожество, а кметът пуснал дори слух, че е на не знам кой другар от ЦК на Китайската Компартия…. Пасял си необезпокояван сред магаретата и се наслаждавал да е пръв на село, та макар и влашко.

Мен друго ме мъчеше, че Ху не ми звънеше и си викам, айде ся, „one night story“ ли беше наш‘та любов? Щото тя ми се кле, че ще се виждаме редовно в скайпа и ще организира лично някой семинар в Шанхай, тъй че да я посетя на място… Нищо. Пълна тишина…

Идвам си надвечер в „Овча купел“ и що да видя – величествената Ху се свряла в кафенето на нашия вход, обвита в гъст цигарен дим. Пристигнала преди мен със самолет, искала да ме изненада!

Неописуема беше радостта ми, ма си викам, к‘ви са тези мистификации бе, боже, тази жена изниква около мен от нищото, джин ли е някакъв, що ли… Да не ми е скроила някакъв кюляф, знаете колко сме недоверчиви това шопето, (особено новопокръстените).

Като разбра къде й е акостирал коня, вика: „Нищо Ив, имам ТИР, който се връща от Брюксел през Истанбул, той ще ми го закара.“ Усмихна се многозначително и ме погали по ръката: „Ти кажи какво ще правим оттук насетне ние двамата?“

„В смисъл?!“, казах аз на фалцет и ми се разтрепериха мартинките.

„Харесвам те, вика, ти си аборигенна порода, пращиш от хормони и искам да получим добра селекция, ако ме разбираш правилно?“

Вижте, дадох най-доброто от себе си, нея нощ в едно семейно хотелче край Резиденция „Бояна“, но не знам – има ли резултат, няма ли. Изчезна ми единственото китайското гадже в живота и повече не се вясна. Не ми пише и в скайпа и това си е. Силно съм огорчен, да не кажа сърдит. Понякога ми се струва, че е било (тантрически) сън, но не е – ето бляскавият Липицинер, например, си е тук, та всеки месец му плащах излишни пари, а дойде и зима, няма да ви какзвам как съм му му подсигурявал зоб и обор. Даже, често казано, не съм сигурен, че не се е кръстосал с циганските магаретии… Дива работа! Ако научат в австрийската му конюшна как сме развалили гена му, в кучи гъз ще ме пратят.

Поинтересувах се, търсен ли е от някого за ре-експедиция и се оказа, че да, някаква китайска транспортна фирма е платила на кметството за товарни дейности, но после е пратен факс да се сторнира фактурата… Много се чудех, но като се замислих – явно това е Подаръкът на Ху за Мойто донорство. Оценявам високо, но кой оценява мойто геройство да обгрижам дистанционно това възрастно животно в толкова неблагоприятна среда.

Напролет кметът ми вика: „Не бой са бе, селски, избори идат, все някой кандидат ще иска да се яви на бел конь, ще му го шитнем“ Майтап ми се струваше, но така и стана. Сравнително изгодно го продадохме, макар че голям комисион дадох на кмета…

Сега кончето ми е чужда собственост, виждам го всяка неделя на манежа в „Овча купел“, яздят го новобогаташките дечурлига, какво тегло имал да пати на стари години!

Както и да е, минаха 4 г. оттогава, женен съм, с дете. Взех си най-качествената булка от родния Флорентин. За нищо не съжалявам, но пък на моменти ми е мъчно, че нищо не ми остана за спомен от скъпата Ху.

Докато онзи ден.. абе пак пълна мистификация, но айде, ще открехна завесата…

Получих ММS  с едно толкова сладко хлапе, яхнало бял лебед на пластмасова въртележка! В профил не прилича много на мен, но няма снимка анфас…. Боже, боже, ако е, каквото си мисля, решили сме да летим с жената до Шанхай и да ги срещнем с нашето дете…

Само едно нещо не ми е ясно, „Кому помогнах всъщност“? Ако Ху е от Будистка секта, добре, но ако е от китайската компартия – мерси, ма бадева съм си разсипвал семето, не е ли така.

Не съм кръстен на дядо си Евгени, но уважавам евгениката…

Та, Ху, ако четеш това, умолявам те да ми се демистифицираш малко, щото от комунисти много сме се напатили и не си давам шпросата за маоистче. Ако трябва, съдействие от Международния червен кръст ще изискам. Ама пък ако си наистина от Будистка секта, може, може, ние в нашето колело на Самсара колко лица и народи сме облагородявали и пак ще облагородим. Реша ли тази мистификация, други дертове нямам, ще си ходя спокойно на езда при Липицинера, докато е още жив, и без това ми напомня за добрия ми дедо Гаци.

Аааа, и друга картичка получих онзи ден – от някакъв арабски шейх: „Брато, ми пише, дай малко бяло злато (семенна течност?) от твоя Липицинер за нашата кобилка (черно (злато?) си имам, емотикон с оплезване)“, че ме измамиха с некачествена стока от Китай!“

À сега де, конят вече е пресъхнал, ще се обърна към кмета на Флорентин, само той може да измисли някоя гяволия. Брат‘чедите не може да не крият някъде бяло злато…

И бели лебеди гледам са кацнали в езерцето в парка, много внимавайте да не ми ги пропъдите, че ви утепвам!

Ху, Ху, моя белла Ху, Who the fuck is the father?