От Светла Андреева
Денят още не бе преполовил – горещ юлски ден, чисто синьо небе, ярко слънце, дребно колкото джанка, още неузряла.Селото спеше следобеден сън, дори куче не пролайваше.То и кучета вече нямаше, защото и хора нямаше.Десетгодишният Стелиян, за чието име бе взета първата сричка от името на дядо му Стефан, седеше на сянка под стряхата.Краката му ритаха нервно по каменните плочи, с които бе застлана пътеката край къщи.Отпред виждаше кръглото тяло на кладенеца, от чиято паст излизаха тънките тръби на помпата, с която дядо му поливаше градината.Градината…Дали да не се шмугне в гъстата й прохладна зеленина, да види дали малините не са узрели, или пък да зобне от цариградското грозде – елипсовидни зърна, раирани, с лек мъх и особен вкус? Ами, не му ходеше до градината…
Стелиян свърна поглед към плочите пред кладенеца, над него висеше геранилото, на чийто край бе окачена кофата – сега тя сигурно бе застопорена във водата, а в нея изстиваше голяма кръгла диня – за вечеря. При мисълта за динята устата му се наляха, но знаеше, че щяха да „заколят” динята чак за вечеря.А до вечеря имаше време – много, много време.Какво ли правеха сега приятелите му в града? Никой от тях нямаше село, никого от тях не пращаха през лятото при баба и дядо, само родителите на Стелиян държаха синът им да прекара един месец – тук, в забутаното малко селце, в което не бяха останали хора, само баби и дядовци, макар че и те бяха хора.Но деца нямаше –нямаше с кого да рита топка на игрището край пътя, в чийто край се белееше пистата на отдавна изоставеното летище за селскостопански самолети, вече тревясало и с изронена настилка.Край него бавно се клатеха едри сивобели гъски, пощипваха трева и тихо си говореха.Пък и да имаше деца, кого ли познаваше?Бяха все такива, изпратени като него от града.Сигурно защото родителите им нямаха пари да ги заведат на море….
Какво ли правеха сега приятелите му, въздъхна Стелиян и се опита да си представи напечената от слънцето асфалтова улица, задушния въздух, наситен с оловните изпарения на бензина от кслите, пустите зали за електронни игри.Поне компютърът му да бе тук…Колко пъти бе молил техните да му купят лаптоп, ама все пари нямаше.Е, чудна работа, родителите му все работеха, пък все пари нямаха! Ама тази есен му обещаха- бе ходил дори в техномаркета да ги оглежда.Нещо по-скромно, ама все пак, лаптоп! Вярно, че заради лаптопа това лято щеше да се размине с морето, но пък нали щеше да има лаптоп!?
Момчето въздъхна, ритна още веднъж фугата на замазката на плочите пред себе си.Можеше да погледа телевизия, ама тук нямаше кабелна.Пък и какво да гледа по телевизията?!Май по-добре бе да отиде в градината- там поне бе прохладно.Да провери дали малините са узрели.
И Стелиян мина по камемните плочи и отвори вратичката към двора – синя, с дървена плетеница.Баба му никаква я нямаше.Сигурно бе полегнала след като хапнаха пържени картофи и чорба от зелен боб.Зелен боб, сви недоволно устни Стелиян, поне към картофите да имаше някой сандвич…И той мислено си представи малките бургери от павилиона на бензиностанцията в града.Откога не бе ял хамбургер?!
…Градинага го посрещна с хладната си зелена сянка.Момчето потръпна от усойната влага – отдясно растяха стъблата на царевицата, помежду им бяха избуяли някакви растения направо от влажната пръст на вадата за поливане.Все още дребните кочани на зелките, които свиваха листа, тъмнееха в отровнозелено.Отровни сигурно бяха и тъмновиолетовите круши на патладжаните. Опита се да види малките оранжеви слънца на все още неузрелите домати, но пред очите му се изправиха ластарите на боба, увили се като тропически лиани около високите колове.Брррр, потръпна момчето, като си представи, че се намира в някоя отровна джунгла, пълна с коварни растения, пълзящи влечуги и едри насекоми.Също като в електронните игри, с които по няколко часа на ден се забавляваше в къщи.Само че това тук не бе електронна игра.Кожата му настръхна от някакво неприятно чувство.Това тук си беше истина – и кръглите къдрави топки на зелките /аха, каза си наум Стелиян, ето откъде идвало свинското със зеле!/, и рехавите листа на морковите, позна ги, макар че оранжевите грудки бяха в земята – всичко в градината на дядо му бе подредено, също като в онази електронна игра за фермерите.Мисълта за сигурния свят на електронните игри го успокои.Усети остро липсата на компютъра. Дали пък да не отиде да си поиграе с телефона, там също бе въвел няколко игри…
И момчето тръгна да излиза от градината.След вчерашния дъжд земята бе разкаляна, скоро по маратонките му се натрупаха големи твърди топки кал.Стелиян с мъка откъсваше краката си, опитваше се да избира утъпкано място, където да стъпи, но влагата го обгръщаше отвсякъде. Ставаше му трудно да диша, изпаренията от следобедното слънце замъгляваха очите му.Кихна веднъж, спря, изтри от лицето си праха от високите царевични кочани, и продължи към вратата.Само че вратата все я нямаше.Пак се уплаши – струваше му се че никога няма да се измъкне от зелената джунгла на градината.Отвсякъде се изправяха тънки зелени стръкове, скриваха слънцето и каменния зид на оградата, където бе вратата.Някъде далеч чу грухтенето на прасето Райка, с едно синьо и с едно кафяво око, което понякога се опитваше да яхне.Значи, трябваше да върви обратно, тъй като кочината бе тъкмо в другата част на двора.Той провлачи крака край напоителната вада, по маратонките калта тежеше, как ли щеше да се кара баба му, ако нацапа плочите пред къщи! Нищо, да се кара, каза си той, можеше да остане цял следобед тук, скрит в градината, за да избегне кавгата.Ох, мръсна, гадна кал, изруга наум той, заради нея трябваше да чисти маратонките си…
Спря се, ослуша се, не се чуваше нищо – тежка тишина заглушаваше дори дишането му.Някъде отгоре сякаш зърна дървената кула на бившия пожарникар Илия Турунджията, и нищо повече.Плътната зелена тишина сякаш скриваше и него – невидим не само за баба си, не само за целия свят, но дори себе си не виждаше. Представи си се като изследовател на джунглата, смел, бърз и ловък, който с един удар на мачетето разсича лианите, в случая ластарите на зеления боб по високите колове.После с голи ръце щеше да удуши питона, който се извиваше пред него, изкривен на една страна – кафявия клон на ябълката-петровка. Ами тези гадни буболечки – кафявите, раирани плодове на цариградското грозде – колко им трябваше да ги смачка! Ако пък насреща му изскочеше тигърът, който в момента се препичаше на слънце до телта на каменната ограда – съседският котарак, дали щеше да го пребори…Не, не, няма нищо страшно, повтори си наум Стелиян, какво толкова, ето, тези тънички треви в краката му например, не можеха да го спънат.Ако върни по тях, да не се изкаля повече, можеше да стигне до малиновите храсти.При мисълта за сладките уханни малини устата му се напълни със слюнка. Или пък да се качи на ябълката, за да види по-добре кулата на Илия Турунджията.Или пък да се скрие в купата сено от изсъхнала люцерна, която дядо му събираше за овцете през зимата.Да, най-добре бе да се скрие, там баба му никога нямаше да се сети да го търси.Само че как да стигне до купата сено?
Момчето плю на пръста си и го вдигна нагоре – да провери някъде духа вятърът, за да се ориентира.Само че вятър нямаше.Можеше да види мъха по дърветата, нали там бе северът?Пък като разбере накъде е северът, щеше да разбере и накъде е изток и запад, тъй като купата сено според него се намираше близо до съседния двор, който бе на изток. Стелиян тръгна внимателно между стъблата на царевицата.Чуваше копринения шум , който издаваха, когато ги разгръщаше.Колко приятно бе да усеща по лицето си галещия допир на свилата на царевичните мамули, да долавя особения мирис на запъстрените домати, да гали пъпчивата кора на краставиците, увиснали на високите колове.И момчето докосна листата им, вече не го бодяха като с шкурка; лъскавата виолетова кожа на патладжаните бе толкова красива, като изрисувана, сякаш бе от кутията на боята за коса, с която майка му се боядисваше; раираните зърна на цариградското грозде бяха като едри, тумбести пчелички.Той откъсна едно зърно, сдъвка го и резливият вкус освежи устата му.Хммм, вкусно, замляска момчето, но май по-добре да си хапне малини.Знаеше, че малиновите храсти бяха зад тези на цариградското грозде.С леки стъпки Стелиян задмина зеленината на храстите, които сякаш помилваха голите му лакти, и спря с възхита пред малинака.Пръстите му пъргаво откъсваха зърно след зърно, скоро ръцете му почервеняха, хрупкаше дребните ароматни плодове и усещаше свежестта им по цялото си тяло. Разгръщаше хлоните и навлизаше все по-дълбоко в храстите.Бодлите са закачаха по ръкавите на тениската му, но той не усещаше грапавата им ласка.Откъсни ни, откъсни ни, стори му се че чува тънки гласчета.Спря и се ослуша.Сладки сме, вкусни сме, чу пак и тогава спря.Беше тихо, само слънцето напичаше и той вдъхна дълбоко сладкия мирис на напечената земя, на горчивия, тревист аромат на зелената люцерна.Гърдите му се разшириха, раменето му се изправиха и главата му се проясни.Усети как енергията напира в тънките му крака, обути в тежките спарващи маратонки, струваше му се, че с един скок можеше да прекоси градината и да литне чак до пожарната кула на Турунджията.Синьото лятно небе му се стори бездънно като морето, което и това лято не можа да види, но дали морето можеше да се сравни със зелените талази на дядовата му градина? Вече не бе сигурен кое бе по-вълнуващо – морето или дядовата му градина…
Сепна го гласът на баба му, която го търсеше.Момчето трепна и зелената омая на градината изчезна.Изведнъж видя пред себе си каменната ограда с преплетаната телена мрежа.Излегнат до нея, котаракът на съседите спеше сладко на слънце.Тигър ли, какъв тигър, най-обикновена котка, разочаровано си каза Стелиян, като тръгна към портичката.Краката му отново натежаха.Трябваше да почисти обувките си, и то преди баба му да го намери.И като седна на вече сухата трева до дувара, Стелиян събу маратонките.Потърси с поглед някакво клонче, за да остърже калта, но наоколо нямаше нищо.Въздъхна и гнусливо дръпна с един пръст пласт кал от подметката.Дръпна втори пласт и посегна да хвърли калта настрани, но се сети за гласовете, които чу при малинака.Сигурен бе, че ги чу.Чии бяха тези гласове? И защо се почувства странно, така, както никога досега? Момчето дърпаше пласт след пласт от калта по подметките, замислено за странните гласове.Ръцете му механично стискаха калта, месеха я и скоро в ръцете му се оформи кръгла, влажна и тежка топка. Стелиян я прехвърляше от ръка в ръка, забравил за лаптопа и за баба си, и си мислеше за гласовете, които никога досега не бе чувал.Пред очите му се изправяше странната зелена стена на царевичака, на ябълките, на фитариите на пипера и високите колове на доматите.Ослуша се пак за гласовете, но топката кал в ръката му натежа. И като се изправи бос, Стелиян с всичката сила на тънките си ръце захвърли калната топка в двора на съседите.После обу маратонките и открехна портичката към къщи…
Премина тихо през плочника край кладенеца, но баба му я нямаше – сигурно се бе скрила в пищника.Бързо изхлузи обувките си, като ги подпря на стената да изсъхнат.Вмъкна се в къщи – щеше да погледа телевизия.През отворената врата на дядовата му стая видя прозореца, а през него – шосето.Момчето тихо влезе и приседна на дървената пейка под прозореца.В стаята миришеше на тютюнев дим, насреща бе бюфетът с цветните стъкла, в който по-рано държаха купоните за хляб, когато в селото имаше фурна.Там бе и шишето с коняка, от който дядо му си пийваше по-малко, както и книжна кесия с бонбони-лукчета.Стелиян не ядеше такива бонбони, затова пак се загледа през прозореца.Край шосето, което бе пусто, отвъд дерето, растяха високи тополи.Листата им трепкаха безмълвно, явно бе излязъл вятър, но момчето не го чуваше.В стаята бе тихо, той гледаше трепкащите листа и клони на тополите, и нищо, ама нищо не чуваше.Облегна чело на стъклото на прозореца и загледан в безмълвните дървета край шосето, усети как времето сякаш спря…
Не помнеше колко време бе стоял така, неспособен да се откъсне от тополите край шосето, когато го сепнаха гласът на баба му.Говореше с някаква жена на плочника пред кладенеца, гласовете им ясно се чуваха през отворената врата.
– Ох, горкичкият, как така изведнъж си замина – чу гласът на другата жена.
– Та казвам ти, Денке, скоро го сънувах, горкото отче, трийсет години служи в църквата, и доскоро пак идваше за литургия.И сега изведнъж – умрял…- чу ясно баба си да казва.
– И как го сънува? – попита другата жена.
По гласа му се стори, че бе съседката Денка.
– Сънувах го, че ми казва:”Брадата ми порасте много дълга, а тук няма кой да ме обръсне” – каза баба му и Стелиян разбра, че говореха за свещенника, който бе починал през пролетта.
– Та казах си тогава, като го сънувах де, как тъй попадията пропусна да му сложи една ножичка в ковчега – въздъхна баба му.
– Ох, то ако ставаше така – с ножичка – промълви Денка – Кажи ми какво да правя, като моят Дамян пак е болен.
– Как тъй болен? Нали доскоро нищо му нямаше? – учуди се баба му.
– Ами ей тъй на, уж нищо му нямаше, пък сега – легна.Ама да знаеш, магия му е направена…
– Магия ли?- подскочи баба му.
Свит на пейката под прозореца, Стелиян се бе превърнал целия в слух.
– Магия, ти казвам- ей на тази топка от кал, намерих я в градината.- продължи Денка.- Виж как е омесена, здраво, твърдо.И вътре – сложени сто неща.Черупка от охлювче, стрък от бабино ухо, листа от змийско мляко. И нещо червено, и много, много трева…Значи, трева – да заровя моя Дамян; листо от змийско мляко – значи, лоша болест;бабино ухо – никога повече да не чува…Ох, проклетникът му с проклетник, виж каква силна магия направил…
И двете жени зацъкаха с език, надвесени над калната топка.