От Иван Енчев

Жив български писател

или

PERSONA NON GRATA 

Сред задух нетърпим,

в копнение за мир небесен,

ний двама тук ще изгорим,

ний двама с тебе, моя песен!

 

/Песен на песента ми, 1906/

            Пейо Яворов

 

Голям Марко Тотев е българският писател и туй то! Защо му трябва да уйдисва на щурия си акъл и да се смята за някаква персона в очите на власт имащите господа? Та нали години наред животът все на това го учи, че да си добър писател не е нищо друго, освен да си трудолюбив черноработник. Една упорита къртица, дето цял живот рови и рови невидими тунели под телените мрежи, опънати между двата воюващи фронта на общественото битие: почтената духовност и вулгарната материалност, предоволно поръсена с шарената сол на повсеместна простащина.

Речено е и в Свещеното писание: „В начало бе Словото”. Ей това му изяде главата на Спасителя човешки Иисус Христос, я, защото боготвореше мъдростта на словото! Точно затова го разпънаха на кръст ония, за които се молеше: „Господи, прости им, те не знаят що вършат”. Тъкмо поради тази причина живият писател винаги ще бъде низвергнат от богатите държавни трапези, защото негова милост борави предимно със словото, а не с мръвката. То е настолният му инструмент, с който дълбае не в гранитните дълбини на непристъпни планини, а право в душата на човека. Пък душата човешка е тъмно подземие. Тъмно и безкрайно. Неговите дебри трудно могат да се осветят от един честен писателски лъч, макар и той да продължава да свети през всичките му земни дни. Затуй неразбран си отива живият писател, неразбран и озлобен. Оскърбен и унизен като пеещ славей, разкъсан от глухия клюн на гладен орел.

Честният български писател никога не е галил с пауново перце ония, които са управлявали живота му с материална или лицемерна духовна власт. Още в Средновековието нашите книжовници са били щастливи да живеят мъченически, ала да не угаждат на властниците. А нима през османското владичество пак те, скромните писатели, не са будителите народни! (Ще споменем само гигантската орис на поета Христо Ботев). Но за мнозина от заможните българи те не са били нещо повече от някакви си „чапкъни и хаймани”, хукнали да им развалят рахата със своите бунтовни драсканици по вестници и тефтерчета за всенародно духовно просветление и национално възраждане.

Незавидна е съдбата на мнозина талантливи писатели и в буржоазна България. Алеко Константинов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Вапцаров… Твърде дълъг е списъкът на оскърбяваните писатели, които погиват мърцина. А нима са малко истинските писатели, на които „народната” диктатура на пролетариата успя така да отрови дните им, че да посегнат дори на живота си? Все още се помни лицемерието, с което бяха „облагодетелствани” творците на литературни ценности. Все още не се забравя кои и как получаваха привилегии. Накратко – все ония, които са се навъртали около управниците, за да се доберат до поредното пооглозгано краешниче от отрупаната държавна трапеза.

А в последвалите години на демокрацията? В първите десетилетия на ХХІ век? В днешно време какъв е халът на писателя? В туй бездуховно съвремие писателят най-напред е принуден да оцелява физически сред мизерията си и чак после да мисли за литературно творчество. По-чувствителните творци не издържат на унижението и…

Всъщност защо е така?

Отговорът е един. Откакто съществува властта на едни хора над други, винаги грубата сила на меча се стреми да посече крехкия ентусиазъм на нежната лира. Според официалните власти добър е само оня писател, който върви в сянката на управниците.

Е, щом и по-рано си е било така, както днес, при сегашната управия, наречена демокрация, какво му остава да даровития писател, освен да се моли на Господ да е жив и здрав, пък по-нататък – каквото времето покаже и честта човешка.

Роденият за писател ще продължи да се труди, както самоволен роб, за някакъв мизерен поминък. На него много рядко, да не кажем никога, му се пада голямото парче от тортата. Той е принуден да се моли на какви ли не работодатели, за да изхранва семейството си. На всичкото отгоре те, всесилните пред него, беззащитния, все го поглеждат накриво и си мислят, че той иска с нещо да ги измами. Посрещат го като мързелив просяк. Не зачитат дори неговия образователен ценз, предлагайки му все чирашки длъжности – защото, нали ги знаете: те, писателите, са пияници и пройдохи.

Кому да се оплаче? На кого да излее мъката си за постоянното пренебрежение и унижение от скудоумни люде, дето и хабер си нямат от творчество? Колкото и да е старателен в пряката си производствена или чиновническа заетост, за мнозина работодатели писателят е нежелан работник. Така е било и в миналото. Така е и сега – дори много повече и още по-жестоко и обидно.

На всяка власт (административна, партийна, фирмена) са ù нужни глашатаи. Това се знае открай време. Ако писателят им служи верноподанически, те ще признаят труда му, ако ли не – очаква го унижение и нищета. Той дори и да не желае да обслужва нечия кауза, по всевъзможни начини така ще го въвлекат в своите сплетни, че да се чуди как да се измъкне. Ще бъде атакуван и с интриги, и с измами, и с лицемерно уважение, даже и с дребни материални облаги – само и само да бъде използвано неговото честно име. На властниците писателят не им трябва като човек и създател на духовни ценности, а само като рекламен плакат, чрез който да утвърждават своята лична власт. (Такова е отношението и към другите творци  – художници, композитори, музиканти).       

Истинският писател не позволява да го използват за маша. Затова си живее немил и недраг. Тъй си къта живота. А когато умре, ако има късмет, управниците лицемерно може и да му простят, че е живял за творчеството си. Пак, за да се понатъркат о славата му, разбира се, та белки заблудят някой наивник, че са признателни към духовните ратници на нацията ни…

 

2011