От Сашка Александрова
Да, аз имам белези. И не се срамувам от тях. Вече не. Не ги прикривам с дълги ръкави, нито с високо поло. Не нося поли да глезените, избирам тези с дължина до коляното, а понякога дори се награждавам с къси панталонки.
Съветвали са ме да си направя пластични операции поне на онези, най-видимите и грозните, на стряскащите. Казвали са ми, че белезите са моите минали истории, от които трябва да се отърва като ги забравя. Защото миналото е тъмно мочурливо място и най-добре да източа водата, да затрупам калта с пясък и да мина по този мост напред. Казвали са ми толкова много неща, че вече съм свикнала да не слушам.
Но аз имам белези. Каквото и да правя, те ще си останат там, където са. Не знам дали има спасение. Признавам си, че имаше време, когато се замислях за операция. Разубеди ме лекарят, който ми каза, че е дяволски добър и след като раната зарасне, ще е останал почти невидим белег. Значи пак ще има белег – нов върху стария. И какво значи „почти” невидим белег? И мога ли да излекувам единия белег като наложа върху него друг?
Тогава спрях да слушам другите и започнах да чувам само себе си. Докато се мятах насам натам от съмнения, прочетох следното: „…и трябва да се гордееш с белезите си. Белезите са медали, издълбани с огън и жупел върху плътта, и те ще уплашат враговете ти, защото показват, че срещу, тях стои човек с много опит в битките”. Казах си, че който го написал това, е много мъдър човек и се заех със собственото си помъдряване.
Взех си отпуск от настоящето и заминах назад в онова тъмно и мочурливо място, което свързвам с Йода и с опитите му да научи Люк Скайуокър да мести предмети само със силата на мисълта си. Помня, че Люк изяде бая бой от учителя си и доста се поизмъчи, но накрая успя да извади от блатото целия огромен и тежък космически кораб. Защо и аз да не успея.
Забелязах две неща – противно на моите очаквания, колкото по-назад се връщах, толкова по- силно заискряваха белезите, а не избледняваха. Сякаш всеки път, щом се докоснех до тях, им давах нови сили. И най боляха не тези по кожата, дето вечно бяха разранени от човъркане, а онези в душата, за които твърдо знаех, че съм запечатала с невидим лейкопласт. Това си беше точно според моите очаквания.
И нали белезите са медали, започнах с един изгубен медал от моето детство. Този изпуснат медал от гимнастическо състезание е първият белег, който съм запазила. Изпуснах го на инат. И приключих с гимнастиката. Реших да проверя как изглеждам окичена с медал и затворих очи. Хубаво! Но така и така Лили Игнатова нямаше да стана, затова майната му на този медал.
По-нататък. По-нататък се оказа доста по-трудно, особено с белезите от мечти, които са останали без кураж да стигнат до края, от близки, които бяха забравили, че като удариш отблизо, боли до смърт. Затварях очи, отварях очи, гледах, наблюдавах, слушах, страдах. Припомнях си емоции, които бях забравила, че съществуват.
Разглеждах тялото си, спомнях си всички падания, удари, пречупвания, бариери, стени, пропасти, срещи, раздели, пропуски, страхове, закъснели избори, невзети решения. От всички имам белези – някои по-дълбоки, други позасъхнали, някои пулсиращи – непрекъснато, денонощно, всяка секунда, други – уморени от усилието да привличат вниманието ми. Тялото ми прилича на карта за съкровище. Ако се засиля достатъчно бързо, ако отскоча достатъчно високо, ако погледна достатъчно надълбоко, ако полетя достатъчно високо… може да намеря съкровището.
Пътешествах седмици, затворена у дома и с огледало в ръката. Питах го има ли по-красива от мен и всеки път, когато то ми казваше: „Да, има”, аз разбирах, че съм достигнала до следващия белег. Присядах до него, тиха и смирена и слушах неговата история. Ако искаше да изчезне, оставях го да се втвърди и да се покрие с оздравителна коричка. Ако избираше да остане, казвах, че за мен е ок. Огледалото ме водеше и ме учеше, че спасението е в любовта, а не в отричането. Ако имаше по-красива от мен, така да бъде. Тук-там заздравяха малки ранички – моите първи малки победи.
Започнах да дишам малко по-лесно. Моментите, в които, за да си поема въздух, трябваше да спра на място и да вдишам с отворена уста, намаляха. Някой ден, може би не веднага, но някой ден, щеше изчезне и тъмното петно от сърцето ми. Но не и белезите.
Най-пресните се оказаха най-мъчителни. Помня всичко за тях – оръжието, битката, мястото, времето. От мехлемите само повече щипе. Настояването да ги няма, ги разранява. Нищо не помага. Не съм опитала само едно – нищо да не правя, да почакам, да имам търпение.