От Христина Панджаридис

Денят бил горещ. Юлско небе без капчица милост. Сухи треви, като ръцете на бабите.

Реката се подразнила от шума на детските тела и си е взела своето. Двете ѝ момиченца. На десет и на седем години. Добри плувкини, но деца. Малката почнала да се дави. Голямата скочила да я спасява и реката вместо да направи избор – грабнала и двете.

Реката, в която тя се научи да плува! Реката, където за първи път се съблече гола и се остави да бъде прелъстена.

Обичаше да се разхожда край тишината на върбите и да си обещава най-чудатите неща на света! Ще порасне, ще обича, ще стане треньор, ще е щастлива! Ще…

Навърши определен брой години. Обикна един мъж и още ѝ пареха коленете, когато чуваше отварянето на вратата и синият му поглед я издигаше към небето от изританите чаршафи. Превръщаше я в облаче.

Тренираше не художествена гимнастика, а цифри и срокове – работеше като счетоводител. Май беше щастлива, но когато реката ѝ прибра децата, щастието заплака. Плака дълго. Само майките, загубили децата си рано, могат да измерят часовете. И да разберат.

Светът престана да е светло място за мисълта ѝ. Не виждаше изсъхналите си цветя в саксиите и в градината. Нито побелялата къдрава коса. Не усещаше уханието на любимите плодове, които ѝ носеха роднини и съседи, за да се сети да яде. Хранеше се с хапчета за сън и с плач.

В един момент сълзите секнаха. Мъката олекна. Пак си стоеше в нея, но вече беше направила крачка назад. Изпълваше я цялата, но тежестта ѝ беше поносима. Преди я блъскаше, натискаше, олюляваше я и тя сядаше на стола и плачеше. Не знаеше какво друго да прави. Сълзите бяха най-естественото нещо. Болката се сбръчка, поувехна. Беше в нея, но в гърдите ѝ започна да се промъква и денят. Приказките на мъжа ѝ. Бърборенето на къщите. Улицата и децата. Другите деца. Нейните бяха в реката.

Дали реката се грижи добре за тях или им е мащеха?

Не беше ходила до водата откакто се случи. Мразеше я или се боеше от нея? И двете като че ли. Но повече ѝ завиждаше. Момиченцата бяха кротки и разбрани, сърцати и весели. Разсмиваха и най-отчаяните очи. Как се нуждаеше сега тя от малките си феи!

Ако реката бе отвела едната, другата щеше да тъгува за сестричката си. Да се измъчва и обвинява. Чувството за вина щеше да израства като дърво и да я преследва до края на дните ѝ. Една без друга те не бяха цяло. Търсеха се взаимно и измисляха игри за двете. Реката беше решила да ги събере заедно, да не ги разделя. Нейните момичета бяха хванати за ръце, а тя остана сама. То майките винаги остават сами, но обикновено се случва в по-късните им години. Някъде към старостта, когато децата са отгледани и мама е просто спомен. А младите хора не събират спомени, те са по мечтите, приятелите, коефициентите на интелигентност, парите.

А ако помоли реката да я заведе при тях? Да са си пак семейство. Децата ѝ бяха представата за дома, за топлината. Мъжът обичаше тялото ѝ, гънките на кожата, вкусът на доволството, но децата – децата бяха навсякъде в нея. И в сърцето, и в главата, и в гърдите, в кръвта.

Река, не се боя от теб! И да те ненавиждам, знам че не те вълнува! Вълненията ти идват от непознати за мен извори. Може да имаме сходни характери, но сме много различни. Ще поплувам в теб… Ще си представям, че се срещам с момичетата, че и те ще ме видят. Ще им кажа, че ги обичам и не им се сърдя!

Майката идва всеки ден при реката. В началото навлиза бавно и плашливо. После опитността пренебрегва преживяното и тя се отпуска във водите. Плува. Плува и животът се завръща в нея. Тихо и невидимо. Той никога не си е тръгвал, но тя просто го отминаваше. Броеше времето си за изтичащо. За свършило.

Мъжът ѝ забелязва възвръщащата се свежест по лицето и светлината в движенията.

Тя изкоренява умрелите цветя и засажда нови. Боядисва побелелите си коси. Нямаше ли я из стаите и градина, при реката е.

Реката първа разбра, че тя ще си роди дете.

Жената беше сигурна, че реката ѝ се извинява по своя си начин и обещава, че ще научи детето да плува и да я обича.