От Иван Енчев

Под напъпилото дърво в парка пейката пламти от очакване и надежда. Целуват се момче и момиче – влюбени до ушите! В небето – щъркел вие весела спирала. А на дървото – три свраки. Черно-бели запетайки между зимата и лятото в изречението на пролетното слънце.

    Врабчета – цяла тумба дечурлига! Тропкат ли, тропкат непозната ръченица пред шепа трохи, подхвърлени от кокалестата ръка на някакъв съсухрен старец. Ако щъркелът целуне жаба, ще ли стане тя принцеса? – Това е въпросът на всяка Божа пролет.

    Слънцето потъва чак до пояс в пряспата на белите кокичета. Екстазът му блести – сълза в окото на стара лисица! Защо? И тя е човек. И тя душа носи – пък заварденото грозде все е кисело.

    Момчето и момичето не виждат нито врабчетата, нито стареца, а камо ли някаква иронична лисица. И пейката пламти ли, пламти от пролетни надежди. А пъпките по клоните на дървото се кискат и пукат от смях, като ги гледат колко са наивни, и канят щъркела да слезе на земята…

 

2013