От Сава Василев

 

* * *

 

      Сутрин светът прилича на изгризана ябълка, от която остават неприятни парченца между зъбите и лепкавина по върховете на пръстите. Ето че първата мисъл, появила се в съзнанието, й преди да отвори очи, прозвучала афористично. Онова, оцелялото от цялата нощ – думи, чувства, илюзии, утаено дълбоко във всяка клетка, чак до най-нежните окончания на разглобеното й тяло, сега изплувало на границата между съня и реалността и се превръщало в афоризъм.

      Отворила очи. Ленив и сънен, денят бавно се промъквал през прозореца. Близо до главата й смърдял пепелник, препълнен с угарки. Край пепелника се търкаляла нахапана ябълка – афоризмът, промъкнал се през лабиринтите на съня, си имал свое тъжно олицетворение.

      Повдигнала се внимателно на лакет и нежно го завила с шотландското одеяло. Пламен спял дълбоко, острите му колена опирали в брадичката. Спял и се усмихвал като дете в съня си. Изведнъж се почувствала много стара. Толкова стара, че си казах: аз съм жената, която го е родила. Ето сега бдя над съня му и сърцето ми прелива от щастие. Приискало й се да го събуди, да му открадне съня, който след малко и без това нямало да остави нито една драскотина в паметта му. И не е ли по-добре, че хората рядко помнят сънищата си. Остават само онези, от които не могат да се скрият, защото ги сънуват и когато са будни. Иначе Николина сънуваше съвсем реални неща. Например – онази разпределителна гара с двайсетината тайнствени, денонощно охранявани стари вагона на най-отдалечената глуха линия… Тя стои по средата на коловоза, миризмата на импрегнираните траверси е лепкава, замайва, а срещу нея препуска бикоглавото чело на локомотива. Машинистът се е показал до кръста от машината, дърпа отчаяно въженцето на сирената, нещо вика, маха с ръце, но тя не може да помръдне. Веднъж и аз така, подхваща на свой ред бай Киро и разлива нов ред по чашите в ресторанта на гарата, веднъж и аз така пресичам линията, а машината точно на прелеза взе, че спря. Не щеш ли – из зад завоя експресът за София. Викам си: бягай, Киро, бягай, а не мога. Подметките ми залепнали за педалите; да си събувам обувките пък нямам време. Хеле Господ ли ми влезе в положението, или машината и тя душа носи, ами багерът се раздвижи, изпълзя оттатък и спря. И да знайте какво стана! От тогава все сънувам бащиното ми село, разхвърляно по един полегат склон в Средногорието; под склона се отича малка река и пладнуват стада… И аз съм тръгнал от малък по градищата – гимназия, прогимназия, сега университет, обажда се неочаквано Пламен (двамата с багериста пият мастика, наляха и на нея), но като ми замирише на село, нещо в мен се обръща… Зная, зная, целунала го майчински по челото Николина, то е защото душата ти е кучешка и пред всеки спомен скимти и се умилква… Вярно бе, все повече се горещи багеристът, виж низината – глътнала е три села, обаче още не може да се отърве от миризмата им… После припаднала мъгла, като онази под стените на Троя, с която олимпийските боговете покривали любимците си, за да ги спасят в битката и да им дарят по-достойна смърт… Пламен я притиснал силно и така скопчани в желязна прегръдка удържали на опасния щорм край разлютените влакове, разминали се на една ръка разстояние от тях. Не се радвай (видяла отблизо очите му с разширени зеници), не се радвай, този път друг ни спаси! После бай Киро поръчал мастиките, обаче не му казали какво точно празнуват. Нека бъде на неговата, прошепнал й Пламен, а багеристът ги уговарял, че има да черпи за вестника и за всички останали неща, дето се случили неизбежно след откриването на базиликата. Не може, рекъл им, в тази работа трябва да има ред и закон, ако ли не – връщам си всичко обратно. Може и да сме прости хора, може да си гледаме първо в кесиите, сякаш сме загърбили останалия свят, но то е по причина, че вие, учените, живеете по-близо до облаците и други пари получавате – по-малко, обаче ви дават самочувствие! Не е вярно, че парите нямат миризма. Едни миришат на пот, други на бензин, трети на парфюм, четвърти – на учена глава. Друго искам да кажа. И ние, дето цял живот ровим земята като къртици, и ние искаме да знаем какви сме били, ще рече – какви са били онези преди нас. И понеже тя, земята, ги е погребала веднъж, ние трябва ли пак да ги възкресяваме?! Тях, мъртвите, кой ще ги пита?…