Беле арте, бел епок

 



Дона Анабела Теодорова записа „Белле арте“ (История на изкуството) в Нов свободен университет на 65-годишна възраст и тутакси се превърна в атракцията на университета, така щото непрекъснато биде интервюирана за най-реномираните европейски медии за съвременно изкуство и арт-инсталации. Тя седеше на първата банка, в аудиторията без прозорци, фронтално срещу лектора, който, с неподозирана научна задълбоченост и с неподражаем апломб, разказваше новоразкрити подробности от интимния живот на гениите на италианското тре- и куатроченто! И как само разказваше – чак пяна покапваше по пепитената му папионка!

Цялото крило на недовършената сграда на университета, издържано в нео-прото-ренесансов стил, беше пропито от дъха на възродеността и будеше благоговейност у жъдните изкуствоведки. (говорим за дами, щото, изключая мене, мъжете бяха само двама, с неустановен пол, другите рагаци, в крак с текущото време, бяха прекалено заети с трупането на солидни солди (ит. пари), за да се занимават с анахронизми от сорта на примерно краснописа на дука на Перуджа, виден от епистоларното му наследство, находящо се под инвентарен номер 1764 в архива на Галерия „Санта Чечилия Неонатале“ в Падуа или със скиците на ученика на Фра Бонифачо от първия период преди завладяването на Ломбардия от лангобардите…) И все пак, каква дръзновеност имаше у прекрасните студентки! Те не намираха ни време, ни сантимент (ит. чувство) за прочутите вертепи на т.нар. Студентска читА (ит. град), напълно отдадени на пресветото зазубряне на дълги пасажи от 10-те основополагащи тома „De Architectura“ (За Архитектурата) на Витрувий или в изящното прерисуване на Витрувианския човек на Леонардо! Каква Бел епок беше това за възродената и превъзбудена Анабела! Какъв културологичен екстаз, по-дълбинен от този на Света Тереза от Авиля, излязла изпод длетото на неподражаемия Бернини! Какъв контрапункт на безрадостното й моминство из сокаците на „Конювица“, за което не искаше нищо да си спомни.

Щедри и благородни спомоществователи поддържаха плама у състуденките на Анабела, докато тя разчиташе единствено на скромната си пенсия, заслужена с достоен и многогодишен труд по времето на развития созиализъм, току на крачка от комунизъма.

Не, не. не очаквайте появата на моя милост на авансцената, нито на друг колега, скверни и недостойни сме ний за честта да прилепим коляно о коляно с Анабел в аудиториите на светата Алма Д’арте e декоре, Академията за синхронична гениалност! (Не че един Дон Миростан Ралудов не би се пробвал прочие, но това е отделна проблема, без друго не би го огряло)

Едно съвсем друго събитие разтърси темелите на академичното здание и то беше твърде банално – а именно Пернишкото земетресение, в което пръст има единствено и само Богът на подземното царство… Разбяга се академичната общност, рухна академичното здание, артиса неевакуирана бедната Анабел, безутешно рева свряна сред кофите и парцалите под бароковото стълбище, сал с една смачкана репродукция на „Страшният съд“ от Микеланджело, попаднала между полите й. Един метален полилей беше разбил зверски изящна каменна ваза от тоскански мрамор, та чак парченцата бяха напълнили врата на Анабел и тя чувстваше как са се забили в плешките й.

(Полужива я бил извлякъл един циганин-сотаджия, озовал се внезапно на мястото на събитието и влязал в преките включвания на СиЕнЕн.)

В него време моя милост подпираше репликата на „Давид“ да не се прекатури от килнатия постамент, но в уплаха си се зарекох при вторичен трус да зарежа изкуството и вечното, в името на живия живот и тленното (си тяло). Не желаех да погина безславно като незнаен войн от „Битката при Ангиари“ и скоро търтих из шубраците на „Горна баня“, гдето и открих останалите си колежки, преодолели първоначалния уплах, да си разказват мръсни вицове от Епохата на Джото… Тогава се сетихме за Мона Анна и изтръпнахме…

С циганска карета (не казвам каруца, щото и двете думи идват от каре (четири), колкото са колелата им), дона Анабела е била откарана от света на проторенесанса в света на циганския мутробарок в Костинброд.

И какво е там видяла…. представете си изключително копие на Джокондата, рамкирано с базалтови спираловидни колони… Бюстове на Петрарка и Бокачо, Калиостро и Казанова, Франциск Азиски и …

една машина на времето, и по-точно Хроновизор, какъвто се приписва на Отец Алфредо Ернети и благодарение на който могат да се извличат от етера аудио-визуални картини… Така Дона Аннабела чула органа на сватбата на Лоренцо Медичи, а миг по-късно доловила трелите на флейта изпод прозорците на белисимата Беатриче… Какви белле арте, какъв бел епок в тайните градини на Костинброд!

А не плач и скърцане със зъби, както низ цялата убога България.

Анабела Теодорова благодаряла на всички богове за спуснатата й свише възможност да се озове в един само миг от Ада директно в Рая и да си спести дългото лутане, описано в „La Divina Commedia“ (Божествена комедия). А ний? Ний още кибичим там нейде из храсталаците, разтърсени от труса,  в транс от Прехода, недообръгнали от катаклизми , в очакване на Ренесанса, петимни за Бел Епок-а, белли, дивни (божествени), диви, гневни, бесни, без рози и песни, без музика и барабани… скот като скот…

Мона Анабела Теодорова от Конювица и Дон Седефчо Мермерски от Костинброд ще се бракуват идната неделя в Пантеона (Пантеон – на всички богове) в Рим, като преди това ще отскочат до Партенона (партенос – чист, непорочен) в Атина! Ориентът и Оксидентът ще се слеят във волтова дъга. От нея ще излети Птицата Феникс, грабнала за скалпа статуята на „Майка България“ от Велико Търново, а от Хроновизора на Отец Ернети ще звучи Алилуя, Алилуя, Алилуя.. СиЕН Ен ще излъчва на живо раждането на Венера (Любовта) от морската пяна на Средиземното море… И аз бях там, и Миростан, и Джото, и Рафаел, и Ботичели… Ако желаете и вие Ренесанс, започнете с „Метаморфози“ на Овидий или направо ги приложете… Всяка Бел Епок се ражда трудно и е предхождана от праисторически чудовища, споменете си за оня „артист“ Нерон… Историята на изкуството запечатва такива велики артисти, пък подминава нас…

Хайде, отивам при Сандро Бъчвичката (Ботичели) да пием по едно тосканско вино в чест на колежката Анабела. За всеки случай си нося и карнобатска гроздова, въпрос на навикнение… Ариведерчи, амичи, туто е перфето, нема да се косите, нали!

Ваш Бониф(а)чо!

Вашият коментар