От Ивайло Иванов

 

Два етюда за националните комплекси и артикулацията на някои от тях

 

ФАНТАСМАГОРИИ НА ТЕМА „РОД И РОДИНА”

 

Само в рамките на две минути научих от интернет, че „Траките са открили Америка” и че „Атлантида се намира в България” или, може би, „се е намирала под България”. Ако към всичко това се добавят и ежедневните – по няколко пъти на ден – статии, че някой постоянно изопачава историята на България, а също така, че някой знае истинската история на България, то можете да си представите какъв чалга-фон на виртуалното общуване се получава. Излишно е да споменавам, че и в живия живот е така. И там, колкото пъти на ден споменем думата „история”, тутакси ще се намери някой недоучил, самоук провинциалист, който ще каже, „А-а, те я крият!”… Или пък, пак познатото, „Истинската? А бе, те много я изопачават!”… Явно има – нависоко скрито – някакво гнездо от тъмни личности, които само си шушукат или грачат като гарджета през човките и по цял ден само с това се занимават. А именно, да я изопачават… Ти обаче, понеже я знаеш истинската и цялата, евентуално, лесно би могъл да ги изобличиш. Много лошо това нещо, че ни изопачават историйцата! Как пък някой се не случи да изопачи британската? Или френската. Но, интересно, тези улеганали европейски народи не се оплакват и не се терзаят от подобни актове. Извинявай, би ли ми казал смисъла на това стихотворение? Смисъла, викам, смисъла на това стихотворение, да не би след туй да се окаже, че някой би желал да го изопачи?

 

Върху релсите легна Анри –

бе решил да умре във зори.

Но умря от съклет –

вместо в седем без пет,

влакът мина в дванайсет без три.

 

Да, да, нонсенсът е в основата на лимърика – смисъл няма. Толкова има смисъл и в живота на човека, тоест, в биографията на отделния човешки живот. А също така, и в биографията на цели народи, каквато, собствено, е националната история. Смисъл на това, как се текли определени събития – които или са божий промисъл, който няма как да го знаем, или са плод на събитийната случайност – няма, и не може да има. Подобен смисъл има само за темерута, комплексар-провициалист. А иначе, за нас, които сме, по-скоро, хуманитаристи, нежели провинциалисти, историята е едно отворено, безкрайно поле за дебати. Динамиката е първата категория, с която се характеризира това интелигибелно поле. Пример, всички са настръхнали и лаят като кучета срещу Македония. „Няма такава нация и такъв език не може да има!”… Е, да, де, но преподавателят от Софийския университет Владимир Жобов доказа, че такъв език може и да има, тъй като никой не може да ти каже границата, отвъд която един диалект се превръща в език. Нашият език също някога е бил един от диалектите на праславянския. Владимир Жобов дава примери с наречия от поречието на Амазонка, някои от които се схващат от лингвистиката като диалекти, а други – като езици, макар че принципна разлика в тяхното отношението спрямо матерния няма. Което значи, макар в нашия случай за момента да няма, то в едно по-недалечно бъдеще би могъл, по съвсем естествени причини, да се формира македонски език. На нас обаче, като провинциалисти, много ни иде отръки да тъпчем другия – в случая Македония, точно това много ни пасва на сърце. Така че въпросът е изцяло психологически – не социокултурен, не и исторически. По същия начин стои и „въпросът”, свеждащ се до дълбокото подозрение, че някой постоянно ни вреди и ни „изопачава”. Такава болка, чувство за вражда от другите, за изоставеност и ощетеност таи в сърцето си само полуинтелигента, злобния човек, провинциалиста. Това се белезите на комплексирания тип балкански натури. Националните комплекси – това са изворите, които стоят в основата на споменатото болезнено светоусещане, а именно, че някой постоянно ни изопачава и ни ощетява. А, извинявай, с циганчето Рамбо някой занимава ли се, специално, да го ощетява или уязвява? Явно, Съдбата е била толкова благосклонна към някои народи и страни, че те са оказали в положение, при което се вижда много добре колко дълбоко и жестоко те самите са се ощетили.

 

ПЪРВИТЕ ХОРА НА СВЕТА

 

„Рисунките от “Козарника” доказват, че първите хора в Европа са българи.Антрополози от френския Институт за доисторическата епоха на четвъртичния период при университета в Бордо са открили в българската пещера „Козарника” рисунки и знаци, датирани отпреди 1,2 – 1,4 млн. години. Това е най-древният паметник на символното мислене, проявено от човека и регистрирано където и да било по света. Рисунките и знаците са нанесени върху кост от неизвестен бозайник.”

 

А-ха! На българина му е отредена честта да бъде „неизвестен бозайник”. Ама той, като е бозайник, нерез ли е или е свиня? Урод ли е или духовен катил? Ако е урод /пехливанин или духовен катил, ако щеш/, то и аз ще призная високата чест първият човек на света да бъде, тъй да се каже, именнно българин. Да, да, човек за човека е българин, никой не умее така перфидно и извратенячески да инквизира ближния, никой не създава в семейството и в атмосферата на всеки малък гръдец – духа на казарма, не знаех, че и в рисунките от „Козарника” е отбелязано това, така че човек за човека е, в крайна сметка /водеща счетоводството си още от Сътворението на света/, бозайник, козайник, козарник – неиндефициран питек-антропос с наченки на „мислене” в символен план. Той ще достигне и до истинкото, след хилядолетия, потърпете… Извинете, някой плаща ли ви да се самообиждате така?… Не, нали? Без съмненение, не!… Защо тогава се самообиждате? Според мен, защо сте провинциалисти и духовни мързеливци, ако не и мъртъвци. Само провинциалистът и дълбоко ощетеният човек огражда себе си с периметър от света и търси своите корени дълбоко и назад, усещайки се сякаш че призван да отбранява тази само своя територия. О, тази Анти-Дон Кихот, с натопорчена пика срещу света. О, тази негова, превъзпалена до червена възбудимост територия. „Аз обичам майка си, защото тя е първият човек на света!”. Искаш да кажеш, че майка ти е космата горила? Или – маймуна от неидентифициран? Навярно вечно – неизследвана все още?… То, не че не може да се обича и това, но пък, най-малкото, няма да бъде вярно. Майка ти, най-вероятно, е работничка или домакиня. Мижава жена. Невзрачен тип човек. Разпространени са доста отдавна и по нашите земи – тъй да се каже, отпреди хилядолетия. С леки мустачки под носа и с оредяваща вече коса. Антропологически белези, явно насочващи към това, че произхожда от околните села или, както бе споменато вече, най-директно, от „Козарника”. Работничка в завод или неука труженичка на културния фронт. Те е класическият, както казах, пример на ширналото се навсякъде около нас и водещо дълбоко в праисторията и назад потресаващо (пра)българско бездарие. Ти я обичаш, обаче, не поради това и, ако ме питаш мене, не и въпреки това. Ти я обичаш издълбоко, от сърце и органически – именно защото ти е майка. Същото и за Родина би могло да се каже – известният неин аналог… Не е необходимо, за да обичаме народа си, той да бъде „първият народ” на света. Той преспокойно би могъл да бъде и последният. В противен случай ще излезе, че го обичаме заради някакви негови качества, а майката, народът и родината не са някакви артикули, та да ги преценяваме, избираме или обичаме заради определени, скъпоценни техни качества – те са първоосновни, базисни категории и дадености на човешкото ни естество – и човек или е нормален и обича от само себе си тези неща, или е примитив, орангутан, духовен урод и еснаф, та трябва и отвън да бъде питан, защо не може никога и никого да обича…