Откъс от романа „Ничия“  на Христина Панджаридис

 

* * *
Слънцето свиваше гнезда в есенните клони и не
бързаше да си ходи. Тополите, останали почти без
листа, приличаха на скелети за изучаване на човеш-
кото тяло. Някъде светлееха още десетина жълти и
попарени от сланите тъмнозелени, но повечето вятъ-
рът бе съборил на земята и ги трупаше. Преспи от
шума. Пролетната и лятна премяна на есента.
В паметта – изранен остров на нерадостта, се бе
настанило лицето на Милена. Не й се отгатваше въз-
растта на жената, но големият й син спомена, че той е
на четиридесет и една. Значи са връстници – Доротея
и той.
Изглеждаше свеж, отпочинал и с лице на бебе.
Висок като някогашен фабричен комин, със започна-
ло да се оформя коремче.
Косите на Милена падаха на леки и закачливи
букли, черни, набиващо се черни. Не личеше намеса
на химия. Лицето продълговато, но симетрично.
Синът позвъни и я помоли да им помогне. Били
пред полицията, но после се поправи, нека да дойде
до статуята на мечето и дървото, символа на Мадрид.
Не познавал още столицата. Работел извън града и
преспивал рядко при родителите си.
Доротея за малко щеше да се изгори от изненада
и притеснения. Млякото и с ориз си остана на печка-
та. Мъжът звучеше с тона на потъващ, чиято спаси-
телна лодка е протекла.
Знаеше Милена, притеснителна и необщителна.
Не беше чула от нея повече от десетина изречения.
Тя и съпругът й бяха дошли от близо година при сина
си да гледат малките внучета, за да печелят младите.
Българката – със зачервените очи и смачканите
дрехи – й заприлича на забравен в полето слънчоглед.
Хубостта, макар и с отминала дата, се набиваше. Го-
дините не я бяха покрили с прах и забрава. Овалът на
лицето изглеждаше блед и безцветен на намаляваща-
та слънчева светлина. Обeците, съвсем малки и дис-
кретни, но привличащи с трептенията, правеха впе-
чатление на натрапени огледала в нелепата ситуация.
Над блузата зелената жилетка с големи кехлибарени
копчета беше закопчана само на две места, виждаше
се усуканата гънка около талията. Стоеше до сина си,
държейки се за него, а мъжът й не прекрачваше дис-
танцията от метър и половина.
Милена промълви няколко думи и тялото на съ-
пруга потрепера. Изопна се и остана в това напрегна-
то състояние. Искаше да направи движение или каже
още нещо, но замръзна безмълвен и бездеен.
Доротея за миг видя пред себе си изкривена, ог-
ромна и близка светкавица. Синът прегърна майка
30 Х р и с т и н а П а н д ж а р и д и с Н и ч и я 31
си и тя се отпусна – все още недоверчиво, но имаща
нужда от закрила и разбиране.
– Извинявам се – започна той, щом я видя. Тонът
му сякаш подрънкваше с панически отблясъци, – но
само за вас се сетих, а и имам записан телефона ви.
Мама е зле, не здравословно… психически. Не знам
точно какво е станало, тя не ми казва. Но смятам, че
ще е по-добре да не се прибира през нощта при тат-
ко… Поне не тази нощ… За утре и през седмицата ще
измислим вариант. Жена ми ще поиска извънреден
отпуск и ще е с малките.
– Не се безпокойте! Ще я взема с мен. Няма да я
разпитвам, просто ще я нахраня и оставя на мира. И
все пак, какво се е случило?
– Карали са се с татко. Не е прясна история, но
той продължава да рови. Нали по цял ден се гледат
сами един срещу друг… Обидил я е. Не знам дали й е
посегнал… но в отчаянието си тя е отишла в магазина
и съзнателно е направила опит за кражба. Непотреб-
ни вещи. Дезодорант против лош мирис, тубички с
витамини, детски кубчета за редене… Търсила е ня-
кой да й обърне внимание, да я изслуша.
– Кражба?
– Всичко приключи. Не се тревожете! Моля само
майка да дойде с вас! Утре ще ви позвъня.
Доротея отиде до жената и й се усмихна. Не
беше й хрумвало да открадне, за да забележат ней-
ното присъствие. Някога с надписи по стените се
изразяваше несъгласие, протест… Кражбата играеше
своята нужна роля на семафор в настоящето на оста-
ряващата жена. Протегна ръцете си и Милена й от-
върна. Малко възрастно момиче, останало неразбра-
но в милионния град, без опората на родната къща
и стените на всекидневната или килера, запечатили
страданието.
Взеха такси. Неуместно беше да я тъпче в град-
ския транспорт в това състояние. Мълчаха. Избягва-
ха да се поглеждат. Всяка в своята си черупка.
В апартамента й показа свободната стая, вра-
тите навсякъде зееха отворени. Тя отиде да разлее
млякото с ориз в купички и поръси отгоре канела.
Вкусът и дъхът на канелата я пренасяха на вълшебно
килимче. Но сега не беше часът да се излежава на
него и да измисля приказки или да довършва начена-
тите отпреди.
Покани гостенката на масата. Сипа по една ра-
кия от шишето с накиснати билки за аромат, донесе-
но от някого. Милена я изпи наведнъж и руменина-
та тутакси изби по бузите. Красива, но измръзнала
ябълка. Доротея не готвеше. Свободно време не ос-
таваше, а и за кого да се старае, затова извади хляб,
наряза парчета салам и сирене, краставица и домати.
Пусна телевизора. Може би жената се плашеше
да остане срещу събитията от деня, спомените от
извършеното: разпита на охраната на магазина, пре-
бъркването, сверяването на документите, викането
на мъжете от семейството. В чужда държава, на чуж-
до място старите мазоли отново се пукаха и боляха.
Милена набъбваше от премълчаване – подобно зрън-
це, чието стоене под земята е било достатъчно и от
хвърленото семе избива, викащо за живот.
Доротея стана и натисна копчето за кафето.
Реши, че е задължително да са бодри. Жената щеше
да проговори… Интуицията й подсказваше, че е умо-
рена и прегърбена от пазене на тайната си и устата
ще започни да се изповядва. Безсъние предвещаваше
вечерта и нощта. Часът на истината, както шаблонно
се изразяваха критиците, наближаваше.
Оженили се по любов. Голяма любов! Любили
се в гората от кестени, на кестенов килим, и още пом-
ни кафяво-сребристата пътека от нападалата шума.
32 Х р и с т и н а П а н д ж а р и д и с Н и ч и я 33
Родила се дъщеря им Красимира. Обичали се. После,
защо винаги се появява после… той си подпийнал по-
рядъчно и й признал, че се бил хванал на бас с прия-
теля си да я свали и да стане негова. Уверявал го, че
е наясно какво въздейства на жените – сантиментал-
ност, цвете, желание за среща… Замаял я… но и той
се влюбил, ала всичко започнало от баса. Милена се
питала трябвало ли да се признава подобна младежка
глупост… Не я забравила. Станало й чоглаво и така
месец подир месец. Охладнявала подобно камъка,
сгрят през деня, но изпускащ нощем топлината си.
Мъжът й си наумил и отишъл да работи в руска-
та тайга за две години. Чувствала се по-нормално и
леко без него. Отсъствието му я облекчило. Развед-
рило облаците в нея. Прибрал се с пари, а подир себе
си довел и една рускиня. Уж тя нахалствала, не той.
Обяснил, че е семеен, с дете, но тя го харесвала и по-
дир него… та чак в България. Чужденката се появила
не веднага, минали може би тридесет дни, и отгоре…
Мъжът бил дал грешен адрес и номер, но тя амбици-
рано търсила и чрез други работници го намерила.
Милена се видяла в чудо, недоумяващо гледала
човека до себе си, надявала се да предприеме нещо.
Той бил виновен. Жената не би зарязала родината си
хей така, без подтик. Ставало е там каквото е става-
ло – ласки, лъжи, пари… Предполагала, нямало кой
да й каже. Напила съвсем съзнателно половинката
си. Знаела, че тогава езикът му се развързва и си каз-
ва каквото и да го попиташ от игла до конец. Срещу
него се разположила. Наляла и на себе си, привидно,
за компания… Не й допадал алкохолът. Той се отпус-
нал и заразправял… все мъже, груби намеци, студ,
след работа скука. Жената млада и не лоша. Спал
много пъти с нея, пари и давал, послъгвал я, че ще я
вземе за жена, изобщо не признал, че е женен. Надя-
вал се да не се залепи за него. Тя обаче разбрала да-
тата на отпътуване и му се явила с куфарчето. Готова
била с него да отиде накрай света. Не вървяло да я
заплашва и удря пред колегите, а те се подхилквали
и зяпали новия игрален филм. Молил я да изчака, да
размисли, а той да се подготви за нея… Надявал се да
му се размине. Но не се разминало. Размирисало се
даже.
Любов, така се казвала пътничката, заявила, че
носи негово дете и настоява той да го признае. Оти-
шла си от къщата им, но не твърде далеч. Останала
на хотел с неговите пари. Дал ги само и само да не я
гледа пред очите си по всяко време и жена му да не
въздиша драматично.
Милена се зазидала вкъщи. Дори да си покажела
носа в двора, а нямало начин, засадила била плодове
и зеленчуци, потръпвала от погледите и присмехите
на съгражданите си. Мъжете едва ли не завиждали на
съпруга й, че от вдън гори тилилейски жена млада и
не за изхвърляне тръгнала по дирите му. Какви всеот-
дайни жени живеят, ама далече, далече от нас?
Жените уж й съчувствали, но се питали като си
знае стоката, къде го е пуснала да си пръска семето и
сега да я излага. „На ти булка Спасов ден!“ Те стяга-
ли своите въртигащници още по-силно в менгемето
на брачния съюз.
Милена спретнала багаж на дъщеря си. Сложи-
ла си пердето на очите, излязла навън. Оставила Кра-
симира при майка си, а тя хванала първия влак. На
морето отишла. Имала нужда да се наплаче на воля,
да се разкърши, че от станалото се била свила в паш-
кула на обидата и пренебрежението. Не се чувствала
жена, а спътница, домакиня, позната. Наела частна
квартира в Поморие и по цял ден обикаляла. Не я
свъртало, не знаела къде ще му излезе краят на бъде-
щото бебе, на мъжа й, на нейната смехотворна роля в
българо-руската шумотевица.
34 Х р и с т и н а П а н д ж а р и д и с Н и ч и я 35
Някакъв италианец се завъртял около нея и хо-
дел подир късата й рокля. Не се поколебала, било
й криво. След хубавата вечеря и бутилка вино тя го
придружила в стаята му. Повтаряло се по време на
целия престой на чужденеца.
Италианецът Давид си заминал, като купил
преди полета подаръци за нея. Говорел да се срещат
отново, да дойде при него в Италия. Щял да уреди
необходимите документи.
Тя се усмихвала и се надявала да е заченала.
Било й хубаво, волно и за първи път от години насам,
се сетила, дали й повод да си припомни, че е чаровна,
желана, приятна. Жена!
Пристигнала у дома и брояла дните до цикъла
си. Нямало цикъл. За сигурност посетила гинеколога
и той я поздравил с новината, че е бременна. Тя го
подозирала, но друго си е медицинската констатация.
Наградила се с шоколад за нея и бъдещото бебе. Ку-
пила и за дъщеричката си. Наготвила богата трапеза,
сложила шишето на масата. Намръщеният и притис-
нат от две жени съпруг облекчено приседнал. В нача-
лото започнал да яде боязливо, отпуснал се с чашата,
по-нататък ставало винаги по един и същи ритуал.
Алкохолът го превзел. Зачервил се и се захилил.
Милена му казала, че чака дете от друг мъж и
естествено ще го роди, ако е живот и здраве. Щом
той е направил дете на една непозната и тя е още в
града им. Коремът й расте и се пъчи навсякъде с него
като боен трофей! Свети в очите им, да не би да за-
бравят случайно.
Сега и Милена е в същото положение. Носи в
утробата си дете от непознат мъж.
Коя ще избере от тях? Съвместно ли ще живеят
като в харем или те двете да се споразумеят помежду
си…
Човекът изтрезнял. Събрал сили в себе си, по-
следни или най-последните, и излязъл от стаята. По-
вече не спали никога заедно.
Тя родила син. Името било решено и неоспори-
мо – Давид. Този Давид, дето ми се обадил по теле-
фона.
А рускинята? Появила се дъщеричка Лариса.
Преместила се с новороденото в далечен град, омъ-
жила се за вдовец с две деца.
Мъжът й признал детето и плащал издръжка.
По-късно вдовецът осиновил момичето и му дал
името си.
Дъщеря им Красимира завършила икономика и
се устроила на престижна работа, но си стояла нео-
мъжена. Майката намеквала по деликатни и недели-
катни начини да се оглежда по-настойчиво за мъж,
но тя заявила, че не й е нужен пристав в къщи. Пра-
вела си каквото пожелае.
Продължили те да кротуват под един покрив. Да
си говорят най-необходимото, по-често да се разми-
нават. Трудно било, но не и невъзможно.
С възрастта ангелите на мъжа й се изродили в
демони или винаги са били замаскирани демони, не
знае. Той започнал да рови из нейната авантюра. Раз-
питвал, досаждал, без отдих, обиждал я. Задръжките
му се изпарили. Денят се проточвал прекалено дълъг
от чернилката, с която я заливал. Освирепял. Нямал
мира, нямал смирение.
Била направила в пристройката към къщата бе-
силка и ходела да я гледа, но не се решила да метне
въжето на врата си. Държала го, говорела му… като на
дете, на животинка… Струвало й се, че се сприятеля-
ват. Въжето си останало неизползвано. Да се обесиш
с приятеля си – не вървяло… Напротив – даже въжето
й вдъхнало кураж да не се бои от злобеенето на мъжа
си, да стои над пяната на думите му. Представяла си,
36 Х р и с т и н а П а н д ж а р и д и с Н и ч и я 37
че когато му говори изреченията стават вълни, сини и
топли вълни, тя плува отгоре, добър плувец е и нищо
страшно не може да се случи. Плувала, плувала… ки-
лометри изминала. Земното кълбо обиколила.
Преди около година Давид я помолил да дойде
заради внучетата, че да работят двамата с жена му.
Намерили доходна работа и било смешно да я про-
пуснат заради бебетата. Милена веднага се съгласи-
ла, но и старият тръгнал с нея. Започнало се на нови
обороти. Плюс добавка на ревност. Дечицата се слу-
чили послушни и кротки, и гледането ставало лесно
и безпроблемно, ако не бил той. Мърморенето му из-
пивало слънцето наоколо. Нямало на кого да се из-
плаче, да потърси подслон от тормоза. Открила църк-
ва наблизо и в часовете на спане на малките отивала
да се моли на Божията майка. Мъжът й я подозирал и
тръгнал по нея, следял къде ходи, общува ли с хора.
Дори в храма й загорчало, не била свободна да се из-
повядва в полумрака.
Ново въже ли трябвало да си приготви?
И тогава, изневиделица, се промъкнал в глава-
та този план. Влиза в магазина срещу тях, открадва
нещо, каквото и да е. Стойността в случая е без зна-
чение. Тогава непременно ще извикат лекар, вероят-
но психолог или друг специалист, който има време
да я изслуша. Ще излее насъбраното – да й олекне,
да отхвърли товара на ревнивите му думи. Открад-
нала, но не протекло предвиденото според плана й.
Не станало както си го представяла тя! Не извикали
никакъв доктор, а преводач, сина и мъжа й.
Страх я било преди. Сега се натоварила и със
срам заради момчето си и снахата. Полицаите разяс-
нявали , че кражбата е недостойно, лошо дело… като
че ли е бавноразвиваща… И понеже е за първи път –
разминало се.
Не искала, не можела повече да живее с мъжа си.
И мъж ли й е той?
Четирийсет и една години не са правили любов.
Само подпират еднакви стени. Гледат се любовно на
стария портрет, висящ над спалнята, отварят дръж-
ките на общите врати, хранят се на една маса, но
обикновено поотделно и без разговори.
Чудела се на себе си как е оцеляла, защо не се е
развела, на какво се е надявала. Играела театър пред
празна зала.
Отговорът не идвал или не го чувала. Чувала
единствено рефрена на унизения си съпруг. Днес,
като премислила и споделила живота си, все едно го-
вори друг, а тя е страничен наблюдател. Решила е да
вземе малките и да ги гледа в родината, или тук, но
без мъжа си. Не желае повече да го вижда. Жадува за
тихи старини. Шум от детски гласове, от песента на
птици, от колите по булеварда, но никакъв собствен
съпруг. Не!
– Помогни ми, моля те, Доротея!
– Ще ти помогна, ще бъда с теб, успокой се! По-
спи, нощта е отредена за почивка. Мина, мина чер-
нилката. Идва златната вода. Ще я дочакаме.
И ще се изкъпем в нея.