От  Тянка Минчева

 

ТЪРНОВО И ТЪРНОВСКИЯТ КРАЙ – ЦЕНТЪР  НА НАЙ-МОЩНОТО РЕВОЛЮЦИОННО СЪЗАКЛЯТИЕ У НАС ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ ВЕК

(Статията  е  представена  в три поредни публикации)

 

В края на ХІV и началото на ХV век  османските завоеватели покоряват окончателно българските земи.  Разрушителната им стихия е  изключително пагубна за българския народ.  Тя  прекъсва естествения  му  ход на развитие, унищожава  държавността му, нанася тежък удар  на църквата с ликвидирането на Търновската патриаршия, създава реална опасност  да се изпепелят всички постижения на високата  за онова време материална и духовна култура на Втората българска държава, съсипва организма на българското феодално стопанство,  като го отклонява  от пътя на европейската стопанска система, поставя под заплаха  и самото  му  съществуване като народ. Въпреки тежките условия на живот по време на близо петвековното турско робство българският народ съумява да съхрани своя бит, култура, вяра и език  и  чрез тях  устоява на всички изпитания,  застрашаващи оцеляването му. До началото на ХVІІІ век той свързва надеждите си за освобождение с военните кампании на европейските държави (най-вече с Австрия), надявайки се, че християнският запад ще поведе кръстоносен поход срещу  стъпилата на три континента империя и с различни форми на борба се включва в антиосманската съпротива на Европа през ХV–ХVІІ век.  Постепенно обаче   тази идея загасва. Междувременно, през втората половина на ХVІІІ и първите десетилетия на ХІХ век настъпват сериозни промени в отношенията между Турция и Русия. Имперските стремежи на Русия за излаз на Черно и Каспийско море довеждат до конфликти между нея и Турция. Те съвпадат с политическите тежнения на българите и сред тях се заражда идеята за освобождение на християнските славянски  народи с помощта на Русия. Тази надежда се засилва още повече по време на Руско-турската война от 1828–1829 г., когато руските войски под командването на ген. граф И. И. Дибич – Забалкански, преминават Стара планина, завземат Одрин и достигат устието на р. Марица при Енос. При този поход за пръв път във войните против Османската империя руски войски се врязват толкова дълбоко в турския тил¹.След войната Гърция получава независимост, а Сърбия, Черна гора, Влашко и Молдова – автономия. Придобивките на съседите, резултат както на въоръжената им борба срещу Османската империя, така и на военната и дипломатическа подкрепа на Русия,  карат българите да вярват, че и те биха могли да осъществят националното си освобождение по същия път.  Идеята за политическа автономия, каквато вече са получили някои съседни балкански народи с помощта на Русия, постепенно става доминираща цел и основна политическа програма на българското националноосвободително движение през първата половина на ХІХ век².През този период Турция изживява остра криза, която неудържимо се задълбочава. Опитите на султан Махмуд ІІ да я преодолее чрез реформи в буржоазно-либерален дух не дават резултат. Те обаче благоприятстват националните движения сред подвластните на Османската империя народи³.

В началото на 30-те години на ХІХ век кризисната обстановка се усилва още повече  в резултат на неуспехите, които Високата порта търпи в стълкновенията си с владетеля на Египет – Мохамед Али. За да удържи положението, Махмуд ІІ е принуден да се опре на външна помощ, но много от Великите сили, водени от свои цели и интереси, отказват да го подкрепят⁴. В този момент обаче Русия не била заинтересована от политическото разпадане на Турция.Тя предпочитала да има за съсед  една слаба, зависима от нея държава⁵ и водена от  личните си интереси променя политиката си спрямо Турция. Император Николай І й предлага военна подкрепа и на 8 юли 1833 г. се подписва Ункяр-искелския съюзен договор между двете страни⁶.

По време на конфликта на Високата порта с Египет (1833 г.) възникват въстанически брожения в северозападните български земи. От тях умело се възползва Сръбското княжество, което присвоява няколко погранични нахии⁷.  Примерът на сърбите показва нагледно на българите как могат успешно да се използват външнополитическите затруднения на Османската империя, за да се изтръгнат облекчения за поробения от нея народ⁸.

Несигурното външнополитическо състояние на Османската империя след Гръцката освободителна революция от 1821–1828 г., неуспехът й в Руско-турската война от 1828–1829 г. и въстаническите брожения в северозападните български земи по време на конфликта й с Египет, създават условия за организиране на антиосмански освободителни заговори в българските земи. За тяхното разрастване допринасят и настъпилите промени в българското възрожденско общество, промените в  съседните и близки на България страни (Сърбия, Гърция, Румъния и Русия),  влиянието на идеите на Ренесанса и Просвещението, а така също и нарасналата през този период политическа активност на  българските емигрантски центрове във Влашко, Молдова и Русия.^*В страната се формират и укрепват сили, носители на нов светоглед, на стремеж към национално осъзнаване и обособяване, сили призвани да унищожат империята. Именно те прегръщат националната идея за свобода и застават начело на борбата за осъществяването й. За създаването на бунтовническа атмосфера в страната съдейства и  обстоятелството, че  след войната от 1828–1829 г. крепостта Силистра е задържана от руските войски,  като гаранция за изпълнението на някои от клаузите на Одринския мирен договор  от 1829 г., а във Влашко остава  руска войска  и администрация начело с ген. П. Д. Кисельов, която провежда там административни и други реформи. При тази обстановка в страната започва подготовката и организацията на най-мощното революционно съзаклятие у нас през първата половина на ХІХ век, известно в историята като  Велчовата завера от 1835 г. То е пръв опит за организиране на широко освободително движение вътре в страната, разчитащо главно на собствени сили.⁹  Начело  на  подготовката му застават двама  велики българи – Георги Мамарчев¹⁰   и  Велчо Атанасов Джамджията¹¹.

Георги Стойков Мамарчев (1786–1846) е капитан от руската армия, вуйчо на Г. С. Раковски. Роден е в Котел. Тук учи в местното килийно училище, а след това заминава със свои връстници  на работа отвъд Дунава. По време на Руско-турската война  от 1806–1812 се сражава в  редовете на доброволческия отряд Болгарское земское войско. В боевете при Тутракан и Силистра получава първото си бойно кръщение във въоръжената антиосманска борба. За проявени  воински качества и голяма смелост е отличен с Георгиевски кръст. През 1812 г. участва и в Отечествената война на Русия против нашествието на Наполеоновите войски. По време на Руско-турската война от 1828–1829 г. застава начело на български доброволчески отряд, който стига до Сливен. За проявена храброст при завземането на важната Силистренска крепост през 1829 г.¹²  руското командване го произвежда в чин капитан от руската армия и го награждава с орден „Св. Анна“ и скъпоценна сабя. „За това негово витяшко дело – съобщава по-късно  племенникът му Георги С. Раковски, – проводи му се орден св. Анны и скъпоценна сабия от рускаго царя Николая“¹³.

За съжаление сключеният след Руско-турската война Одрински мир (през септември 1829 г.), не променя с нищо положението на българите. За много от тях то става още по-трудно, особено за тези, които  по време на войната са участвали във въстаническите действия в помощ на руската армия. Страхувайки се, че турците ще им отмъстят те, заедно със семействата си, се изселват във Влашко, Молдова и Южна Бесарабия¹⁴. Възползвайки се от присъствието на руски  войски в българските земи Мамарчев  прави опит да вдигне на въстание населението от Котленско и Сливенско. Планът му  предвиждал участниците в него да се насочат към старата столица Търново и там да се провъзгласи освобождението на България. По сведения на Г. С. Раковски в старата престолнина той щял „тържествено да поздрави и събуди одавна заспалаго българскаго лъва под народний знамян и с радостная свободы тръба“¹⁵.От Търново въстанието трябвало да се разпростре и в други райони на страната. Замисълът му обаче среща противодействието на руското командване. За да се избегнат международни усложнения, по нареждане на главнокомандващия руската армия ген. Дибич Забалкански, Георги С. Мамарчев е арестуван и под стража отведен в Букурещ, за да бъде предаден на военен съд. Тук обаче, заради заслугите му във войната, той е оправдан, награден и произведен в чин капитан от руската армия. През 1831 г. се установява в гр. Силистра, който съгласно клаузите на Одринския мир остава в руски ръце до 1836 г. Според Г. С. Раковски той бил управител (кмет) на Силистренската крепост¹⁶,но според новооткритите руски документи от Н. Червенков и Ив. Грек в дунавския град Мамарчев се занимавал с „търговска дейност“.  Под прикритието  на търговец  той посещавал много градове и села и кроял планове за освобождението на България. В Силистра, заедно със  съгражданина си Васил Хадживълков, привличал по-будните и родолюбиви българи. Център на въстаническите им кроежи става  създаденият от тях квартал  Волната (Свобода)¹⁷.В него постоянно прииждали  бивши български доброволци от отряда на Мамарчев, решени да продължат борбата за освобождение. Тук, през зимата на 1832–1833 г., Петър Николаевич сформира въоръжена група, която организира доставянето на оръжие и боеприпаси и складирането им в близкото селище Алмалия. Групата подготвя и запасна база в с. Караорман (дн. Срацимир), Силистренско¹⁸.^. С  дейността си Мамарчев оставя в съзнанието на силистренци име на голям патриот, запомнен с призива: „Брате българине, не стой със скръстени ръце; ти трябва всякога да помниш, че най-скъпото нещо – свободата, даром се не дава!“¹⁹. За този период от живота мутридесет години по-късно (през 1868 г.) в. „Дунавска зора“,  издаван в Браила под редакцията на Добри Войников, пише, че като градски управител капитан Георги Мамарчев „влезе изново  в тайни сношения с ония отлични  по свободолюбивите си желания българи, които още на 1829 г. бяха му дали думата си. В разстояние на пребиваването му в Силистра той видя да се състави съзаклятието за повдигание българите на въстание… Капитан Георги е гледал да снабдява дружеството с оръжие“²⁰.Вероятно по време на пребиваването си в Търново по време на Руско-турската война (1828–1829 г.) Мамарчев установява контакт с Велчо Атанасов Джамджията, а след войната, когато се установява в Силистра, той го подновява и  двамата замислят и организират въстаническото съзаклятие от 1835 г. Това време сочи  и Г. С. Раковски. „В това негово пребиваване в Доростол – пише той, – он ся е споразумел с Търновския приснопаметния старейшина Велча“²¹.  

Другиятръководител на Заверата – Велчо Атанасов Джамджията, бил преуспяващ търговец и уважаван търновски гражданин. Съвременникът му Пандели Кисимов го описва така: „Той беше болтаджия^*, умен човек, знаеше всичко“²². Роден е около 1778 г. Според някои изследователи родното му място е Търново, но според легендарния хайдутин и четнически войвода Филип Тотю, чиято майка Иванка е дъщеря на по-малкия брат на Велчо Атанасов Джамджията – Вълчо, той е роден в Килифарево, Великотърновско. Образование получава в търновското килийно училище при църквата „Св.Богородица“, а след това работи в дюкяна на един турчин. Заради сбиване с  младо заптие от града, той е принуден  да напусне Търново и заминава за Букурещ. Година по-късно се премества в Брашов и започва да се занимава с търговия. Три години  по-късно се установява в Будапеща и отваря свое собствено търговско предприятие²³.  Въпреки че се  налага като крупен търговец в бранша, носталгията по родния край го принуждава  да се завърне в родината. Годините обаче, в които той кръстосва пътищата на Европа, му дават възможност да се запознае с европейските индустриални стоки, да се докосне до модерната европейска търговия, да наблюдава работата на големите и малките индустриални предприятия там и в същото време да осъзнае при какви примитивни условия живее и произвежда българина, на какво безправие, произвол и страдание е подложен той от турската феодално-деспотична система.

През 1809 г. Велчо е отново в Търново и продължава търговската си дейност. Професията, която упражнява, му дава възможност да установи контакт с много градове в страната и чужбина. Наред с търговията развива и общественополезна дейност – доставя църковнославянски книги от Русия, прави дарения на църкви и манастири, а през 1822 г. отпуска средства за откриване на едно от първите частни български училища в Търново за обучение на неговите и роднинските му деца²⁴.В негово лице капитан Георги Мамарчев среща необикновен съмишленик по въпроса за организиране на въстаническо съзаклятие, целящо освобождението на България. „Без него – отбелязва Ст. Романски – в това начинание мъчно биха могли да бъдат увлечени толцина и такива влиятелни люде измежду българите, каквито са тия, които се явяват начело на движението“²⁵.

За център на подготвяното въстание организаторите  определят Търново и Търновския край. Този избор не е случаен. Той се обуславя от редица фактори. Сред тях по-важните са:

1. Икономически. От втората половина на ХVІІІ и през  първата половина на ХІХ век, Търново е значим стопански, търговски и административен център²⁶. В града се развиват над 22 занаята, обединени в еснафски организации²⁷. Редом с развитието на занаятчийската промишленост разцвет бележат вътрешната и външната търговия. Много търновски търговци откриват свои кантори в Цариград, Манчестър, Лондон, Париж, Виена, Одеса, Москва, Брашов и другаде²⁸.При досега си със свободните и напреднали европейски страни те осъзнават какво е да се работи и живее в условията на свободна страна и какво е да се работи и живее в системата на изостаналите и недаващи простор за живот, производство и търговия условия на феодална Турция. И въпреки че икономически са се замогнали, те болезнено понасят мисълта, че народът им живее в робство, а те самите са синове на поробен народ. Големият контраст между света на свободата и света на робството ги  прави особено чувствителни по националния въпрос и много от тях прегръщат идеята за борба, целяща освобождението на страната.

2. Демографски.  Интензивното  развитие на занаятите и търговията от края на ХVІІІ и първата половина на ХІХ век променя демографския  облик  на Търново и  налага българския елемент  като водещ в  живота на  градската общност²⁹.С многобройните си работилници и търговска дейност градът привличал работливо и инициативно българско население от близки  и  далечни села.^. „Всяка година, особено есенно време – пише Моско Москов –стотина 15–20-годишни момчета напущали балканските села и потърсвали поминъка си в Търново и го намервали: ставали слуги или съдружници на търговци и занаятчии и след време отваряли самостоятелен дюкян и понеже търговията била развита, те скоро забогатявали. Тия нови пришелци усилвали енергията си, започнали работата си със сичкото усърдие и могли да разпрострат търговските си или  занаятчийски работи по цялата турска империя…“³⁰. В резултат на това в старопрестолния град се утвърждава многочислена  градска християнска среда, чиито прояви през 20-те и 30-те години на ХІХ век свидетелстват не само за стопански, но и за религиозен, духовно-просветен и граждански подем. От голямо значение е и фактът, че регионът около Търново бил  населен с компактно и будно  българско население, с развити и напредващи в просветно и стопанско отношение селища.

3. Исторически. Сред българското население все още живи били  спомените за миналото величието на Втората българска държава и за старопрестолния Търновград. Показателно в това отношение е издаденото през 1835 г. учебно помагало „Краткое  политическое землеописание за обучение на българското младенчество“ от Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, в което се  изтъква: „Терново или Тринова града е бил царствующий град, столнина на българските царе и сред Болгарията е… у старото време имал 40 церкви, а нине останали токмо 9… В тоя град от болгарскаго рода, патриарси патриархували и до 33 болгарский царие царствовале, а на нинешното време е митрополитско седалище, има и едно прекраснозданно алилодидактическо и елиногреческо добропорядъчно училище… с прекрасни и добропорядочни торги (чаршии) и страноприятелища (ханища) обраден, главноместната торговина е коприната. Има жители до 25 000, из които до 1 200 фамилии са болгари…  До 2, 3 и 4 часа еще до нине са нахождат от старо време монастири“… По-нататък авторите изтъкват, че в тая Търновска област се намират няколко велики села – Габрово, Дряново, Трявна и Елена, жителите на които са българи и се открояват със своите църкви, училища, фабрики, работилници и изкусни майстори³¹.

4. Географски. Благоприятното  местоположение на  Търново също е взето предвид – градът е разположен в центъра на Северна България и е изходен пункт към най-важните балкански проходи, чието овладяване в хода на въстанието е изключително важно. Освен това той е близо и  до най-главната транспортна връзка по това време със Средна и Западна Европа – река Дунав.

5. Политически. Възползвайки се от международната обстановка в робските векове Търново не веднъж става център на въстанически действия, целящи възстановяването на българската държава. През 1598 г. избухва тъй нареченото Първо търновско въстание, което провъзгласява за цар един мним потомък на последната българска династия – Шишман ІІІ. Синан паша потушава въстанието с голяма жестокост, но това не сломява духа на българите от търновско. През  1686 г. те организират ново въстание, известно като Второто търновско въстание*. И този път въстаниците провъзгласяват цар – Ростислав Стратимирович, мним потомък на видинския цар Иван Срацимир. Въпреки че и това въстание е разгромено с голяма жестокост, на 25 април 1700 година търновският край става център на ново въстаническо брожение – на  тъй нареченото Трето търновско въстание, известно още като Мариното въсание.  Негов център става Петропавловският манастир край Лясковец. Начело на въстанието застават вдовицата Мара, синът й Стоян и войводата Гайтанджи Мирчо. И това въстание завършва трагично. Пристигналата  от Одрин войска, начело с  Кърджали Омер паша,  го потушава с голяма жестокост.

Въпреки че и трите търновски въстания завършват с неуспех, те обогатяват политическия опит на българите и се вписват сред най-значителните им революционни прояви в периода от края на ХVІ  и през ХVІІ век³².  Тези въстания свидетелстват, че в съзнанието на българина старата престолнина е най-подходящото място да се провъзгласи и отстоява идеята на българската държавно-политическа традиция.

Борческият дух на населението от Търново и Търновско през 20-те години на ХІХ век намира широка изява и в участието му в етеристкото движение³³.За неговия размер тук говорят репресиите на турските власти³⁴. През 30-те години на ХІХ век  етеристките традиции от предходните две десетилетия все още не били загаснали, а много от участниците в тях били живи и готови да се включат в нови антиосмански акции³⁵.  Населението от старопрестолния край не остава безучастно и към националноосвободителните прояви по време на Руско-турската война (1828–1829 г.). Много българи от този регион се записват доброволци или се поставят в услуга на руската армия. Присъствието на руска армия на негова територия го въодушевява за участие в антиосманската съпротива. В Търново, по сведения на Юрий Венелин,  в т. нар. Шишманова църква, превърнатата от османските завоеватели в джамия, вграденото сухо дърво се раззеленило. Появата на това знамение изпълвало с още по-голяма надежда българите³⁶.

6. Развитието на книжовното и просветно дело. От известните днес около 60 преписа и преработки на Паисиевата „История славянобългарска“ 12 са направени в Търновския край. По-известните от тях са: преписът на поп Стоян от с. Ковънлъка през 1783 г; на Дойно Граматик от Елена през 1784 г.; Дряновската преправка, съхранявана през 1836 г. у даскал Георги; Преображенския препис, писан в 1809 г. от Вл. Поппетков Гладичов от Габрово, и др.³⁷  През втората четвърт на ХІХ век Търново изживява духовен подем, който го извежда  в авангарда на възрожденския процес. Докато до 20-те години на ХІХ век градът е една от крепостите на гърцизма у нас,  то през третото десетилетие на  века той  се превръща в крепост на българщината. Голяма заслуга за това има  установилия се тук през 1822 г. отец Зотик, който  с просветителската си дейност, в буквалния смисъл на думата, го побългарява³⁸. За тази му заслуга П. Р. Славейков пише: „Твърде голяма и деятелна роля е играл той за въвеждането на българското учение в Търново. Преди него, отец Затика, казваше баща ми, нямало ни слух за българско учение в Търново, при всичко, че в селата, работните села около Търново, каквото Присово, Кованлък, Церова кория, Миндя, Капиново, Плаково, Килифарево, Дебелец, Дряново, дето имало церкви, все български четели…“³⁹

През 1825 г. Зотик откупува разрешение от владиката да възобнови полуразрушения  след кърджалийските размирици Преображенски манастир и със застъпничеството на търновските първенци става негов пръв игумен⁴⁰. За кратко време той съумява да го превърне  в мощен център на религиозно народностна консолидация, на славянско богослужение и българска реч.Под негово ръководство се извършва и значителна книжовно-просветна дейност.

7. Постоянното местонахождение на организаторите на въстанието. От значение за избора на Търново и търновския край за средище на Велчовата завера е и факта, че постоянното местожителство на Велчо Атанасов Джамджията е Търново, а тук той е ценена и уважавана  личност. С авторитета си  на честен и родолюбив българин, на човек на когото може да се вярва, той привличал съмишленици за съзаклятието сред всички социални слоеве.

Велчовата завера е най-мощното революционно съзаклятие у нас през първата половина на ХІХ век. Кога обаче  е възникнала идеята за нея и кога тя е била  оформена с план за действие, все още е спорен въпрос сред изследователите на събитието. „Всичко, което се знае за това въстаническо съзаклятие – отбелязва Стоян Романски, – иде от втора ръка, та затова датата му не е точно установена“⁴². Оскъдни са сведенията по този въпрос и в чуждите архиви. Причината за това, според мен, трябва да се търси в организацията на подготовката му. Тя се осъществявала при изключителна дискретност, самостоятелно, без каквито и да било договорки, пазарлъци или компромиси с която и да е чужда страна. Особено предпазливи стават организаторите спрямо Русия, която в продължение на няколко десетилетия  води  войни на територията на българските земи, но не  включва в целите си освобождението на народа, който ги населява. Освен това по време на сключването на Одринския мирен договор през 1829 г., тя  отхвърля   опита на  Мамарчев да се отвоюва територия и да се постави началото на свободна България, а генерал Дибич Забалкански  заявява грубо и безпардонно на българите, упълномощени да му поднесат  жалба от името на народа: „Българи! Стойте си мирни, че ще обърна топове да ви избия аз! Ний имаме с Европа уговор ни един народ туркоподанний да се не повдигне на оръжие!“⁴³ Разправата на руските власти с групата на Петър Николаев, която подготвяла въстане в Силистренско и през пролетта на 1835 г. започнала своите въоръжени акции в Хаджиоглупазарджишко (дн. Добрич), Шуменско, Търновско, Сливенско, Одринско и др., за да закриля онеправданото българско население⁴⁴, ги убеждава още веднъж, че Русия ще парира всеки техен въстанически опит, целящ отхвърлянето на чуждото господство и че надеждите им за конкретна помощ и подкрепа от нейна страна, в този момент, са безнадеждни. Затова те старателно укриват подготовката на въстанието и се уповават единствено на собствените си сили – нещо което ще открием четвърт век по-късно в изградената от Левски Вътрешна революционна организация. В този смисъл Заверата от 1835 г.,  като политическо събитие, по замисъл, план и организация, изпреварва с  няколко десетилетия  времето,  и както отбелязва акад. Ив. Радев, за пръв път чрез нея българинът практически превръща „Източния въпрос“ в  „Български въпрос“⁴⁵.

Според П. Кисимов, Г. Димитров, Хр. Георгиев и С. Н. Коледаров  и други изследователи,  подготовката на Заверата  започва през 1834 г.⁴⁶.Тази година приема и най-големият познавач на събитието проф. Николай Жечев⁴⁷.Френският учен славист Сиприян Роберт, който през 1841–1842 г. предприема пътуване из Балканите и посещава България, пише, че тя е подготвяна от 1834 до 1838 г.⁴⁸.Според  Нестор Къпиновски на Кольо Гайтанджията било възложено да събира завераджии още през пролетта на 1833 г. и подготовката на заговора продължила цели две години. Това отнася началото й към пролетта на 1833 г.⁴⁹.  Същата година (1833) за начало на подготовката на Заверата приема и Тодорка Драганова⁵⁰.Според П. Орешков, като организация, с план за действие и с точно определени места за съвещания,  тя е била оформена в 1831 г.⁵¹. Христо Темелски също приема, че през 1831 г. Заверата е била вече оформена⁵². Тази година сочи в показанията си и заловеният през март 1831 г. в Букурещ бивш доброволец от разформирования български отряд на капитан Георги Мамарчев  от Руско-турската война (1828–1829 г.). Трифон Неделевич Давницки, родом от Пловдивско.  Пред тогавашния управител на Дунавските княжества  генерал-адютант Павел Димитриевич Киселев  той съобщава, че българите от двете страни на Балкана са готови за бунт и посочва местата, където съзаклятниците провеждат съвещанията си, а също и местонахождението на най-видните от тях. Информацията му обезпокоява силно руските власти и граф Киселев  веднага изпраща тайно своя доверен чиновник Белов да обходи посочените места, за да провери верността на сведенията на заловения българин. В продължение на 20 дни Белов обхожда всички посочени селища, но не попада на никаква следа за бунт. След завръщането си прави устен доклад пред руския консул Герасим Василевич Ващенко. На базата на тези сведения Ващенко изготвя рапорт № 7 до генерал Киселев, с дата 27 март 1831 г. Препис от този рапорт, заедно с писмо № 26, от 21 април 1831 г., руският посланик в Цариград Аполинарий Петрович Бутенов  изпраща до министъра на външните работи в Петербург граф Карл Василевич Неселроде⁵³.  От изложеното в тези документи става ясно, че руското разузнаване не се добира до сведения за подготовката на Заверата, а руската дипломация приема, че казаното от Трифон Неделевич Давницки е една измислица и че всичко е под руски контрол. Тази й заблуда позволява на българите да продължат още по-уверено подготовката на въстанието.

Новооткритите три руски документа от май 1835 г.: „Записка на руския посланик в Константинопол А. П. Бутенов“ от 11 май 1835 г.; „Обяснение“ на капитан Георги Мамарчев, дадено на руския посланик в Константинопол А. П. Бутенов – от  15 / 27 май 1835“ и Писмо на посланика  А. П. Бутенов до управляващия министерството на външните работи на Русия Константин Константинович Родофиникин от 20 май 1835 г. също сочат, че  българите, населяващи двете страни на Балкана, подготвяли широк заговор против турското правителство през 1831 г.⁵⁴.  От внимателния прочит на тези три документа  се разбира, че капитан Георги Мамарчев, който от 1831 г. живеел в Силистра,  кроял отново планове за освобождението на България и в тях пак отреждал  на Търново централно място. Разбираме също, че е развивал бунтовническата си дейност под прикритието на търговец на ракия, която закупувал от Търновско. В тази връзка той многократно посещавал региона, но и търновски родолюбиви дейци го посещавали в Силистренската крепост. От изложеното в тези документи се убеждаваме, че освен с Търново, той поддържал връзки и с други градове – Елена, Котел, Шумен и други⁵⁵, а така също че подготовката за Велчовата завера е  започнала след Руско-турската война от 1828–1829 г., а  през 1831 г.  вече е била  оформена като революционно съзаклятие.

Организаторите   на  Велчовата завера  успяват да увлекат към идеите  и подготовката й не само селищата около Търново, но и много по-далечни,  като София, Враца, Русе, Котел, Сливен, Варна, Силистра и  други. В  Търново, Елена, Г. Оряховица, Лясковец, Килифарево, Дряново, Габрово и всички околни села и манастири, а така също в Русе и  Варна, се основават комитети (ефории), по примера на гръцките от 1821 г., със задача на място да привличат и подготвят най-смелите мъже за участие във въстанието. В ядрото на Търновския комитет влизали: Велчо Атанасов Джамджията, Кольо Гайтанджията, Димитър Софиялията, даскал Антон Никопит, Иванаки Йонков Кюркчиятя, Желязко Бакърджията, Ганьо Витанов Силистренлията, Велчовият зет Петко, Рачо Казанджията (бащата на П. Р. Славейков), Момчил Налбантина, Стоян Добруджанлията, Цаньо Бабукчията, Стоян Попниколов Симитя, Момчо Казасина, Никола Бояджията, Хаджи Петър Бояджията, Панайот Д. Куюмджията, Стефан Ахтарджията, Никола Стамбоолу (бащата на Стефан Стамболов), Георги Кабакчоолу, Димитър Вирената, Стефан Кантарджията, Боби Тютюнджиятя, даскал Георги, Петър – брат на Рачо Казанджията, Кънчо Чохаджията, Стоян Калпакчията, Георги Кисимов, Куман от с. Плаково и Иван Аврамски от  с. Войнежа⁵⁶. Този списък дава  ясна представа за професиите и социалните слоеве, от които излизат най-дейните участници от Търново. Много внушително в съзаклятието се включват и хората от гр. Елена и околните села и махали – Велковци, Беброво, Папратлива, Мечкобиевци, Разпоповци, Тенчовци и др. „В Еленско – съобщава П. С. Кършовски – се знаят три завераджийски групи: първата – в Елена, начело с хаджи Юрдан Брадата; втората – в Кършовци – Велковци, начело с Иван Ст. Кършовски, и третата – в с. Папратлива, начело с Гено Титюв“⁵⁷. В ядрото на Еленския комитет били : Хаджи Йордан Хаджи Иванов Брадата, Иван Ст. Кършев от с. Кършовци, Кръстю Славов Симитя, Дечо поп Дойнов (поп Андрей), Хаджи Стефан Бобчоолу, поп Сава, Христо Иванов Кършов (поп Христо), Ив.х.Момчилов (поп Иван), Цончо Димитров, Марко Петков, Ив. Бойков, Цончо Брайнов, Нено Йорданов от с. Райковци, Хаджи Йордан х. Ив. Кисйов, Велко Ст. Велков от с. Велковци, Велко Мечкобиец от с. Мечкобиевци, Койчо Чуканчанина от с. Чукани, Добри Разпоповчанина от с. Разпоповци, Симеон Петров от с. Беброво, Гено Титюв от с. Папартлива,  Генчо Танчов от махала Танчовци и Титю от същата махала.  В комитета в Лясковец членували: поп Иван Лясковчанина, двамата  му сина и хаджи Илия хаджи Цонев Бурата; в комитета в Трявна: Станчо; в комитета в Горна Оряховица: Хаджи Иванчо Кара Папазоолу; в комитета в Габрово: Хаджи Велчо; в комитета в Арбанаси: Георги Станчев Арбанасчето; в комитета в Дряново: Христо Бърната, Майстор Никола Фичето, Иван Казаса, Георги Станчев и Георги Бояджиев⁵⁸. Във Варна, според някои сведения, също се изгражда комитет. Той бил в състояние да събере 800 души съзаклятници⁵⁹.

В подготовката на Заверата масово се включва и  духовенството от околните на Търново манастири⁶⁰: от Плаковския  манастир „Св. Илия“ – Йеромонах хаджи Сергий от с. Руховци, Еленско и архимандрит Максим, заедно с монасите и прислугата дядо Иван Пеев Шопа от с. Руховци; от Капиновския манастир „Св. Никола“ –  йеромонах Теодосий, дясната ръка на отец Сергий и игумена архимандрит Нафталим; от Преображенския манастир „Преображение господне“ – отец Зотик и монасите Максим, Герасим и Варнава; от Петропавловския манастир „Свети Петър и Павел“ – Максим Райкович; от патриаршеският манастир „Св. Троица“ – игумена йеромонах Серафим. В услуга на съзаклатниците били още Арбанашкият манастир „Св. пророк Никола“; Соколският „Света Богородица“ и др.

Всички манастири имали подкрепата на отделните еснафски организации от града  чрез излъчените от тях епитропи⁶¹. „Забележително е – пише  Пандели Кисимов, – че всички манастири около старта столица са имали за епитропи по един от търновските еснафи. Например кожухарският еснаф беше епитроп на Плаковския манастир „Св. Илия“, казанджийският еснаф на Присовския „Св.Архангел“, терзийският на Дервентския „Св. Троица“, абаджийският на „Св. Преображенския“ и т.н.⁶². Епитропите се застъпвали пред властите за манастира си, уреждали сметките и доходите му, назначавали му игумени, одобрявали или отхвърляли решенията на братството, решавали да се поддържа в манастира килия, организирали честването на патронния му празник и др. Това благоприятствало създаването на будна и инициативна среда сред градската общност и съдействало за укрепването на националната идея както в религиозно верски, така и в революционно политически аспект.