От Тянка Минчева

 

ТЪРНОВО И ТЪРНОВСКИЯТ КРАЙ – ЦЕНТЪР  НА НАЙ-МОЩНОТО РЕВОЛЮЦИОННО СЪЗАКЛЯТИЕ У НАС ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ ВЕК

 

(Статията  е представена  в три поредни публикации)

 

Сред най-горещите привърженици на Заверата бил йеромонах Сергий – игумен на Плаковския манастир. Според Христо Темелски той участвал в подготовката й като проигумен, а не като игумен, тъй като в началото на август 1832 г. си подава оставката, за да  може да се включи дейно в съзаклятието⁶³. Като претекст за оттеглянето си той  изтъквал напредналата си възраст. След проверка на манастирското имущество търновският владика Иларион Критски уважава молбата му и с общото съгласие на цялото манастирско братство назначава от 6 август 1832 г за игумен на Плаковския манастир архимандрит Максим⁶⁴. Заедно с останалите монаси новият игумен също се включва в подготовката на Заверата, но водеща роля продължил да има отец Сергий. Той превръща духовната обител в главно средище на съзаклятниците. За съжаление липсата на документи не позволява да се проследи числеността им, но от сведението на Никола Станев, че от с. Кованлъка (дн. с. Пчелище) е имало 30–40 участника⁶⁵, добиваме представапо колко съзаклятника би могло да изведе селище като Кованлъка. От голямо значение за привличането на повече съзаклятници било включването на местните свещеници в бунтовното дело. Знае се за участието на поп Дионисий от с. Ковънлъка; за поп Тодор поп Герасимов  от Жеравна⁶⁶; за поп Петър Маринов Дачев от с. Полски Сеновец, който събирал средства и ги предавал в Преображенския    манастир ⁶⁷; за поп Атанас и синът му Иванчо от с. Драгижево⁶⁸ и др.

Организаторите на въстанието извършват огромна по мащаб подготвителна работа. Те успяват да привлекат съмишленици сред всички социални слоеве – търговци, занаятчии, майстори, зидари, свещеници, учители, селяни, калфи, чираци и др., и да го превърнат в общонародно дело. На този етап на проучване са уточнени имената на 85 участника в съзаклятието, както следва: от Велико Търново – 39; от гр. Елена и Еленско – 25; от Лясковец – 3; от Дряново – 4; от Трявна – 14⁶⁹. Агитацията за привличане в съзаклятието започвала най-напред от първенците, първомайсторите, еснафа, чорбаджиите, свещениците, учителите, игумените на манастирите, т.е. сред представителите на зараждащата се  буржоазия и  интелигенцията. Най-често това ставало по време на тържества, празненства, гуляи, събори, на умишлено устройвани  състезания (с коне, мерене на нишан) или по време на военни упражнения. На тия събирания, съпроводени  с ядене, пиене, гъдулки, гайди, кръшни хора и песни, за да не предизвикат съмнения в турската власт, организаторите водели жените и децата си. Създавала се задушевна обстановка, която приповдигала духа и пробуждала родолюбивите чувства на присъстващите. Тогава посветените в заговора подхващали разговор за живота в бъдеща свободна България, като включвали непринудено и присъстващите, а след това преминавали към целта си. Така бил привлечен търговеца-абаджия от Търново Георги Кисимов (бащата на Пандели Кисимов), който разказва: „Някои три – четири години подир Шумня сефери (Руско-турската война от 1828–1829 г., б. м., Т. М.) направил бях воденицата, караджейката на търновската река, горе над селото Чолаковата махала, на нов оджак. Често ме заставяха комшиите от чаршията Велчо Джамджията и други достове, и млади и стари, да им дам един зияфет на воденицата си и аз един ден нагласих да им дам зияфетя. Това бе през есента преди коледните пости; ама времето беше топло като лято, бяхме до 30 души, викани – невикани; ядохме, пихме; някои бяха дошли със силяха си; на нишан гърмяха, талим правеха, надскачваха се, надтичваха се, а пък Велчо и други, пò на възраст хора, седят, та си шушнат, щото мен ми се струваше, като да има нещо помежду им, като да кроят нещо. Най- сетне привечер тръгнахме да си вървим; зеха та се наредиха по двама, по двама, всички бяхме на коне, като аскер, и две гайди пред нас свирят. До мен вървеше Кольо Гайтанджията. Питам го: „Вий има нещо да кроите, туй, дето талим правите, гърмите на нишан, не е току тъй; какво има?“ – Има нещо, ми каза, и ако искаш да знаеш тука не може; аз ще дойда нощес да те повикам, да те заведа, гдето ще разбереш всичкото. – Добре, рекох му. Ама се и сепнах. Що ми трябваше да го запитвам; ама на онзи кеф тъй стана! Нали ме хвана мерака, какво е туй, гдето ще го науча; взех да се досещам и не можих цяла нощ да мигна. Към присънвание Кольо Гайтанджията с фенер на ръка изхлопа на пътните врата и ме извика да отидем да пригледаме стоката на хана, гдето снощи пристигнала – тъй бяхме са нагласили да ме извика, – и  той   напред с фенеря  и аз подир него, тук, там, че право в гръцкото школо при св. Богородица. Там събрани Велчо, даскал Антон и други, между тях и млади момчета, все познати хора. Заклеха ме, че каквото чуя, ще пазя тайно, и ми разказаха работата, че тъкмят завера! – Ами за тая работа где ви са пушките, барутя, хората? С голи ръце завера не се прави. Где ви са водители, главатари? Знае ли владиката? Кой ви е духовникът, изповедникът на тая работа? – питам ги. – И владиката Иларион знае, и други още хора знаят, отговориха ми и ми казаха, че духовникът им бил поп Иван Лясковчанина, ефимерията на св. Богородица, и че работата е наредена, та и аз да запиша десет момчета, да дам на мой масраф. – Я гледай сърбите и гърците, думаха ми, как се отърваха? Тъй и ний ще направим! Тогази взех и аз да им думам: – Таквази работа иска външна подпорка. Сърбите и гърците улучиха, че имаха зад себе си стена, где да опират гърба си, ала ний сме обиколени от кучета, от кое по-напред да се браниш! Слава богу, сега вече  няма старите зулуми. Мислете да не стане по-зло; да изгубим и тоя малък рахатлък. Тогава един от младите скочи от мястото си и завика отгоре ми: – Рахатлък зер; тебе като ти е добре, та всичко е добро; я гледай какви теглила има по света. Ама тъй то, такива хора като тебе, догдето не умрат, нищо няма да стане!Аз изтръпнах на мястото си и взех да се огледвам; бая взех да мисля за себе си. По-старите, Велчо и други, хванаха с по-мек язик да ме кандардисват и че няма да захващат заверата, догдето не я наредят добре, че от мене не се иска друго, а да дам и аз десет момчета, когато потрябват, да са готови. Сетне те ми казаха, че мнозина са приели и че вече тъкмят фишеци  и селях за момчетата си.

Тази страшна работа как ще се захване и как ще свърши, ума ми не стигаше; а колкото за десетте момчета, не беше нещо мъчно, имах да ми работят тогива големи момчета – калфи; всекиму на ръка по една пушка и хайде; ама исках да видя темеля на тая работа и подир някой ден отидох у поп Ивана, като изповедник, за да чуя неговата уста, и му казвам: тъй – тъй работата. Той или се уплаши, или скри истината и каза, че не знае нищо по тая работа. Ама той слъга, защото отсетне аз научих, че той бил вътре, в заверата им, и синовете му двамата, и много други от Лясковец; лясковчаните са все такива сербез хора. Тогава аз го помолих да ги съветува, като изповедник, да не бързат с тая завера, защото бяха ми казали, че скоро, още тогива, през зимата за Коледа да стане, ами да я оставят за напролет. Какво е станало по-сетне, не зная. Преди Коледа дойде Кольо Гайтанджията и ми каза: „Оная работа остана да се свърши  напролет, когато дойде от Силистра капитан Георги да я нареди, и да стягаш за тогава момчетата…“⁷⁰

Завераджиите от Еленския край, разпределени на групи, провеждали събранията си в частни домове и в училищата, но при хубаво време и те, под прикритието на зиафети, съпроводени с ядене и пиене се събирали по воденици, колиби или на открито – по потайни гори и поляни, край студени извори и потоци⁷¹.  В Елена по-големите събрания ставали в махала Кършовци, която била по-безопасна. На едно от тях, проведено на 8 септември 1834 г., присъствали  Велчо Атанасов Джамджията, Кольо Гайтанджията и игумена на Преображенския манастир отец Зотик⁷². За да агитира за въстанието Георги Мамарчев също обхождал селищата и манастирите в региона. В Елена са запазени спомени за посещението му през пролетта на 1835 г.  Пред местните участници в подготвяното въстание  той описвал състоянието, в което се намира Турция след Руско-турската война от 1828–1829 г., и  им разяснявал какъв шанс има България в момента да се освободи чрез въстание⁷³.

Много често привличането на съзаклятници е ставало и чрез лични увещания. В гр. Елена х. Йордан Брадата разчитал най-вече на познанствата си и на доверието, което хората му имали, а в Търново Димитър (Митьо) Софиялията действал чрез майсторите от дюлгерския еснаф от цялата околност, с които се срещал по села и градове. Под предлог, че ще им възложи да събират калфи и чираци – тъй като бил натоварен от Високата порта да събере 2000  дюлгери за възстановяването на разрушената през войната от 1828–1829 г. Варненска крепост, той ги  викал  на съвещания в Търново и в Преображенския манастир. Възползвайки се от дадените му права Софиялията свободно подбирал здрави и силни младежи, способни да държат не само  мистрия, но и  оръжие, за да  ги включи във въстанието⁷⁴ .Всеки от заможните съзаклятници трябвало да запише най-малко по 10-тина момчета от калфите и чираците си  и да осигури облеклото и въоръжението им за своя сметка⁷⁵.

Особено внимание организаторите отделяли на посвещаването в Заверата. То се извършвало тържествено, на определени за целта места. Записалия се  за участие във въстанието полагал подпис и клетва пред целия състав на местния комитет и пред изповедник. Изповедници  били поп Иван Шаранков от Лясковец, поп Сава от Елена, хаджи Теодосий от Капиновския манастир и др. В Плаковския манастир отец Сергий подвеждал под клетва ръководните дейци на съзаклятието пред чудотворната икона на св. Богородица⁷⁶. Търновските съзаклятници се заклевали пред Велчо Атанасов Джамджията, даскал Андон Никопит и поп Иван Шаранков Лясковчанина. Полагането на клетвата ставало на различни места – в килийното училище при църквата „Св. Богородица“, в Плаковският манастир „Св.Илия“, в  гробищата при манастирите и в Кожухарския хан.Във възпоменанията си Киро Тулешков съобщава, че по сведения на баща му, „калфа-башията“ хаджи Пенко събрал от Дряново и дряновските колиби хиляда души работници, отишъл в Търново и съобщил на Велчо Джамджията. В този ден  пристигнали и останалите „калфа-башии“. Събрали се около осем хиляди съзаклятници и всички били подведени под клетва в Светопреображенската обител в присъствието на пристигналия от Силистра Георги Мамарчев⁷⁷. Какъв е бил реквизитът при изпълнението на ритуала на клетвата  не се знае, но  като се има предвид че кръстът е  символ на цялото движение – предвиждало се е той да бъде поставен и на знамената, и на калпаците на съзаклятниците, с положителност може да се приеме, че клетвата е ставала с целуване на кръста и евангелието. Ценни сведения за  посвещаването в Заверата и как е ставало заклеването на посветените, е оставил и френският учен славист Сиприян Роберт в книгата си „Славяните в Турция“, отпечатана 1852 г. Въпреки някои неточности и романтичната си окраска  те   са първите, които запознават западния свят с българското въстание от 1835 г.  „Тази тайнствена българска етерия – пише Сиприян Роберт, – за  която Европа въобще не е знаела, провеждаше своите съвещания в манастирите и горите около Търново. Там именно заговорниците се събираха отвсякъде под предлог да присъстват на празниците на Дева Мария. През деня те обхождаха палатките на селяните, благата сливовица се лееше, поднасяна от младите моми, издигаха се наздравици за бъдещето на народа, пееха се патриотични песни. Хорото (танц в кръг), при което захванатите ръце на всички представляват с неудържима сила проява на една обща воля, екзалтираше ентусиазма на множеството. През нощта посветените се събираха в гробищата на манастирите, там те се молеха, приемаха новопосветените, които се заклеваха с ръка върху гробовете на прадедите да умрат за родината си. На сутринта, когато зората осветяваше тези зловещи места, които обикновено се намират на източния склон на хълмовете, всички тези млади хора поздравяваха  изгряващото слънце с викове на надежда. Такива бяха от 1834 до 1838 г. тези български нощи, нощи незнайни, които не са имали историци, но които един ден ще бъдат славени­.“⁷⁸

Един от важните въпроси за организаторите  на въстанието бил набавянето на оръжие и боеприпаси. Предвиждало се всеки въстаник да има пушка, пищов, ятаган и фишеци.  За съжаление  в по-голямата си част то било старо и почти негодно, или изработено от местни тюфекчии. На ножарите от  балканските селища (с. Буйновци и др.) се възлага да изработват  ножове и ятагани, а така също да почистват и поправят стари шишанета и ръждясало оръжие.  Поради недостиг на оръжие предвиждало се при обявяването на въстанието да се въоръжат  само част от въстаниците, а след завземането на Търново и Варна всеки участник да получи пълно снаряжение. Набавянето на боеприпаси се поверява на хората от бакърджийския  и казанджийския еснаф. В складовете на двата еснафа се криел  барута. В Търново Рачо Казанджията (бащата на Петко Р. Славейков) и Желязко Бакърджията били натоварени с леенето на куршуми и приготвянето на фишеци. Те изпълнили задачата си, но след предателството  на Заверата Рачо Казанджията изхвърлил през нощта барута в реката, за да заличи участието си. „Стари хора са ми разправяли – пише П. Кисимов, – че изхвърленият по този начин барут в реката около Търново, както и около селата Елена и др., бил толкоз много, щото изтровил рибата им, за очудване на незнающите причината.“⁷⁹ В Габрово сторили същото. В колибите Райновци, Еленско, след като узнали за предателството, закопали оръжието. В своята „Автобиография“ възрожденският учител  Юрдан Ненов разказва: „Дядо ми Юрдан наскоро след това издълба един трап в градината и зарови един цял сноп пушки, пищови, ножове и моята лека пушчица, с която биех гургулици. Колко плаках за нея. Баща ми строго ме заплаши да не казвам за този трап никому, че ще ми отреже главата…“^.80  В с. Кованлъка (дн. Пчелище) поп Дионисий хвърлил барута, фишеците и машинката за леене на куршуми в кладенеца на двора си след като узнал за залавянето на отец Сергий и Мамарчев в Плаковския манастир.⁸¹

Подготовката за въстанието включвала и елементи на военно обучение. Под формата на приятелски срещи съзаклятниците  се събирали извън града и се упражнявали в стрелба и да вървят в строй. Завераджиите от Елена се обучавали и стреляли в дебрите на Балкана, край махалите Кършовци и Папратлива.⁸² Взети били  мерки и за укрепване на старопланинските проходи.

В хода на подготовката особено внимание било отделено на символиката. Тя била поверена на еснафите – златарски, тенекеджийски, терзийски и др. Предвиждало се на калпаците на въстаниците да се поставят позлатени кръстчета и всяка чета да носи червено знаме с пришит на него голям  позлатен тенекиен кръст. С ушиването на знамената се ангажира терзийския еснаф, а с изработването на кръстовете – златарския и тенекеджийския. Направата на големите кръстове била възложена на Хаджи Иванчо  Карапапазоолу от Г. Оряховица. „Един път, когато баща ми разказваше своята история за Велчовата завера у дома – пише търновеца Пандели Кисимов, – един от слушателите му, хаджи Иванчо Кара-Папазолу от Горна Оряховица, който често посещаваше баща ми, притури и той следующето: „Аз друго не знам от тая работа, но едно нещо знам и други никой  не ще да го знай: с Велча, бог да го прости, имаме малко хасъмлък (роднинство), беше през великденските пости на нея година, когато го обесиха, дойде на село у мене и донесе парчета жълта тенекия и ми заръча да намеря някой майстор българин от казанджиите, да изреже от тях кръстове и по-големи и по-малки, според мострата, гдето даде – нещо на стотина кръстове излязоха. Защо му бяха тия кръстове, не ми каза, само ми заръча: тайно, никой да не знае и да бъдат готови за Великден. Сетне, когато се откри работата и го обесиха, разбрах защо му трябвали кръстовете: за байраците на българите – завераджии. Майсторът тогава в една нощ надроби тия кръстове и ги стопи на кюлче. Какъв страх изтеглихме тогава.“⁸³ Шаекът за облеклото и  навоите на бъдещите въстаници  се набавяли от тепавичарите, а кожи за цървулите им и за седла на конете – от кажухарите.⁸⁴ По всяка вероятност гайтанджийския еснаф изработва вървите за навоите.  По устни сведения на госпожа Люба полковник Михайлова от Търново се установява, че в Търново са правени и някакви униформени калпаци от кожухарския еснаф. В продължение на две години  бащата на х. Димо х. Станев, който бил кюркчия, организирал  изработката и укриването им. Готовите калпаци се складирвали в специални скривалища в Кажухарския хан. След предателството на Заверата те били изнесени оттам и скрити в Дервенито.⁸⁵

Най- важният момент в цялостната подготовка за въстанието бил изготвянето на плана. Предвиждало се всеки град и село в търновско да сформира своя  чета (дружина), под началството на войвода, който се посочвал от главните организатори. Според П. Д . Крусев и Зв. Цонев⁸⁶, ако приемем, че численият състав на всяка чета е от 100 души, то въстаническата армия  е щяла да  достигне 10 000 участника, а това е един сериозен показател за мащабите на съзаклятието. Предвиждало се в случай на нужда тази армия да бъде подкрепена от местното население. За главен войвода на всички  чети  бил избран Георги Мамарчев. Той трябвало да обучи определените четнически войводи как да командват четите по време на въстанието, как да проведат военната им подготовка и да състави плана за действие. Всяка чета трябвало да има знаме и  знаменосец . Всеки  войвода бил длъжен да изготви точен списък за състава на  дружината си. Списъкът на еленската дружина е  воден от х. Йордан Брадата, но след предателството той го унищожава, за да не попадне в ръцете на турската власт. За съжаление за списъците на другите дружини няма сведения, но вероятно и те са били унищожени, за да не пострадат записаните в тях.

Относно първоначалния план на действие на въстанието няма единно становище сред изследователите. Голяма част от тях приемат, че то щяло да има два центъра: Търново – с войвода Георги Мамарчев, и Варна – с войвода  майстор Димитър Софиялият.⁸⁷ Сред тях обаче има различие по въпроса дали едновременно ще бъде обявен бунтът в двата града, или първо в Търново, а след това в морския град.

Други изследователи смятат, че то щяло да се обяви най-напред в Търново и чак тогава  Димитър Софиялията с неговите „дюлгери“ щял да потегли да вдига други райони на въстание.⁸⁸ Според тях изготвеният военен план предвиждал  в определения ден и час въстаниците от селищата около Капиновския и Плаковския манастир да се съберат в двата манастира и начело с главния войвода Георги Мамарчев да тръгнат за Търново. В същото време от Преображенския манастир към Търново щели да се насочат  събраните  от Димитър Софиялията строителни работници, които градели манастирската църква „Преображение  господне“. На този отряд  се разчитало като  основна ударна сила.⁸⁹ Събраните в Търнововъстаници трябвало да нанесат внезапен и решителен удар на турския гарнизон, да завземат оръжейните складове, да обезоръжат войниците, които ги охраняват, да въоръжат всички участници, да обезоръжат заптиетата в конака, да арестуват турските първенци и по този начин да осигурят успешния ход на въстанието в неговия първоначален етап. Те смятали, че завземането на Търново ще бъде лесно,  тъй като местният гарнизон бил малоброен и разпуснат. От старата българска столица, под командването на Георги Мамарчев, въстанието щяло да се разпростре и към други райони  и да последва разширяване на новата българска държава.⁹⁰  С цел да не се допусне проникване и движение на турски войски и за да могат въстаническите действия да получат успешно развитие в другите райони на страната, в плана се предвиждало войводите на балканските чети  да завземат старопланинските проходи и да ги укрепят. Помислено било и за съгласуване на въстаническите действия в различните райони. Според спомените на някои съвременници, предадени по-късно в мемоарите на търновеца Киро Тулешков, по време на подготовката на Велчовата завера Георги Мамарчев „бил писал в Сливен и Котел да се приготвят и те, за да въстанат едновременно.“⁹¹ Планът предвиждал още, след успешния първоначален удар, с част от въстаниците Велчо Атанасов Джамджията  да се изкачи на Хисаря (крепостта Царевец), да забие на най-високото място на хълма българското знаме, да обяви независимостта на  България и да бъде провъзгласен за кмет (или княз) на освободения град. Чрез този акт се целяло да се подчертае освободителния характер на въстанието, подобно на въстанието на старите Асеневци през 1185–1187 г., което възстановява българската държава. Това се потвърждава и от спомените на прекия участник в събитието Стоянчо Пенев Ахтар,  документирани от Пандели Кисимов. „Велчовата завера – разказвал му доверително той – имаше да избухне наскоро след Пасхата на 1835 г., когато щяха да се стекат на край Търново всички работници дюлгери, до 2000 души, събрани от архитекта Митя Софиялията, под предлог да ги води за Варна да правят крепостта, разорена от руско-турските войни. Преобърнати на въстаници и въоръжени, начело с капитан Георгя (Георги Мамарчев – б. м., Т. М.) и други от търновските съзаклятници, ще нахълтат в Търново, ще заловят присъствените места и власти, ще свалят аянина (управителя), в случай на съпротивление ще убият него и всички противящи се с оръжие в ръка и ще прогласят борбата за освобождението. Управлението щял да поеме Велчо Атанасов, с названието княз  (кмет) Търновски“.⁹²  Предвиждало се във всеки освободен град да се поставят такива князе – градоначалници.

Сред изследователите на събитието няма единно становище и по въпроса кога точно е щяло да се обяви  въстанието. Едни  приемат, че то  е било насрочено за Великден – 7 април; други – около Великден; трети – за  Светли петък, т.е. петъка след Великден – 12 април; четвърти – за  25  април; пети – за май, а шести – за  Илинден (2 август) 1835 г.⁹³ Повечето дати подсказват, че съзаклятието е замислено за пролетта, че първоначалният замисъл да избухне по Коледа е отменен. Това  потвърждава в спомените си и Георги Кисимов.⁹⁴ Липсва яснота  също  за датата, на която Георги Мамарчев  пристига в Плаковския манастир, и за датите, на които там са проведени съвещанията и се правят последни уточнения по обявяването на въстанието. Спори се и за датата, на която е станало разкриването и залавянето на ръководителите. От личното „Обяснение“ на Георги Мамарчев от 15/27 май 1835 г., предоставено на руския посланик в Цариград А. П. Бутенов,  разбираме, че търновското тайно общество е изпратило двама свои представители в Силистра – Колю Гайтанджията и Ганю Витанов. Явно целта на посещението им е била да уведомят Мамарчев за хода на подготовката на въстанието. Разбира се, пред руската дипломация обяснението на Мамарчев е, че при него са дошли от Търново двама пратеници на Градската община, тъй като са узнали за намерението му да пътува до Константинопол и от името на общината го помолили да дойде в Търново, за да преговарят и упълномощят да предаде  изложението им до Султана по назрели за градската общност въпроси. За тази услуга Търновската община обещала да поеме разходите по пътуването му. И тъй като той  имал нужда от пари за път наел една турска каруца и съпроводен от Колю Гайтанджията, потеглил за  там. „Пристигайки в Ряхово (Горна Оряховица) във Великия петък (5 април – б. м., Т. М.) – съобщава Георги Мамарчев пред руската дипломация, отправих Колю в Търново с поръчение да съобщи на общината, че те ако има нещо да ми кажат, нека някого да пратят на среща с мен, тъй като аз нямам намерение да посещавам техния град. Аз се отправих за манастира „Св. Николай“. След обед Колю се върна заедно с друг старейшина на име Мицо (Митьо Софиялията), които ме помолиха от името на общината да ида в града. Но виждайки моята непреклонност, съгласиха се с моето предложение да се отправим към манастира „Св. Илия“, който се намира на половин час път от „Св. Николай“, за да поговорим“.⁹⁵ Съобщението на Мамарчев, че е пристигнал в Горна Оряховица  на Великия петък, т.е. два дни преди Великден, което е 5 април 1835 г., опровергава твърденията на  Ил. П. Джамджиев – той сочи  за дата на пристигането му 29 март⁹⁶,и  на П. Д. Крусев и Зв. Цонев – те сочат, че пристига в неделята преди Великден , т. е. на страстната неделя – 31 март.⁹⁷ От него разбираме, че  е пристигнал от Силистра в Горна Оряховица на 5 април 1835 г., на Великия петък, т.е. два дни преди Великден и още същия ден се отправил към Капиновския манастир, а оттам за Плаковския манастир „Св. Илия“.⁹⁸ Вечерта на 5-ти срещу 6 април 1835 г. в манастира се е провело съвещание на съзаклятниците в разширен състав. След закриването му всички, с изключение на Мамарчев, се разотишли. На връх Великден (Великден през 1835 г. е на 7 април) при него, в манастира, пристигнали от Търново  Колю (Кольо Гайтанджията), Мицо (Митьо Софиялията), Делчо (Велчо Атанасов Джамджията) и един юноша, чието име не му било известно (вероятно Андон Никопит). Явно тогава, на 7 април, се провежда второ съвещание, но в по-тесен кръг, и на него са били обсъдени  по-обстойно въпросите, свързани с подготовката  на въстанието и датата на обявяването му. Четиримата пристигнали остават да пренощуват в манастира и си тръгват в понеделник – на 8 април, а Мамарчев остава в манастира до сряда – 10 април 1835 г., когато там  внезапно   се явяват шестима турци и му заповядат от името на войводата да ги последва в Търново. „Пристигайки тук – обяснява Мамарчев, – аз застанах пред воеводата и в присъствието на митрополита и упоменатите Колю, Мицо и Делчо бях запитан за причината за моето идване. Отговорих, че общината, узнавайки за моето предстоящо пътуване до Константинопол, ме запита, умолявайки ме, да представя от нейно име обръщение към султана, което бе потвърдено и от упоменатите Колю, Мицо и Делчо. Тогава воеводата ме прати в Ловеч при намиращия се там паша, на когото аз разказах случилото се. След три дни той ме отправи, съпроводен от няколко войници, в Константинопол, където бях предаден на Паша Капасу“.⁹⁹

От думите на Георги Мамарчев става ясно, че Колю Гайтанджията, Митьо Софиялията и Велчо Джамджията са били вече арестувани, когато го докарват  в Търново. Това означава, че разкриването на заговора е станало  след Великден – на 9 април (вторник) 1835 г., а самият той е бил арестуван в сряда, на 10 април. Тези сведения обаче  се разминават с разказа на Георги Кисимов, записан от сина му Пандели. Той съобщава, че са го повикали в конака на Великия петък, т.е. два дни преди Великден, което се пада 5 април 1835 г., и там видял заловения Велчо Атанасов Джамджията. „Ето гледам – разказва той, – изкарват Велча от друга одая, прижелтял и едва върви… Аз замръзнах на мястото си и Велчо мина покрай мене, без да ме съгледа. Бог да го прости! Туй беше последното ми виждане с него: на другия ден го обесиха на Баждарлъка на демир-дирек (железния стълб) срещу моя дюкян.“¹⁰⁰ От разказа на Георги Кисимов излиза, че ръководителите са заловени на 5 април, а обесени в събота вечер срещу Великден, т.е. на 6 април 1835 г. П. С. Кършовски също приема, че залавянето на ръководителите на Заверата е станало в петък, на 5 април 1835 г.¹⁰¹, а Никола Станев допуска, че то е станало по-рано, но са ги обесили два дни преди Великден – на разпетия петък, т.е. на 5 април 1835 г.¹⁰²  Според д-р Васил Берон залавянето на ръководителите е станало на самия Великден, т. е. на 7 април 1835 г.¹⁰³, а според проф. Николай Жечев около 7 – 10 април 1835 г.¹⁰⁴ Това  становище се подкрепя и от летописната бележка за събитието, оставена от килийния учител от Дряново Денко Попниколов, който е съвременник на събитието. Тя гласи: „Кога се потписаха от Търново, биратлиите правиха совет на монастир светаго… да си поставят в Търново господар и изказаха ги х. Йордан от Елена на войводата и изловиха ги и обесиха ги: х. Йордан Стари, Уста Митя Софиялията и Велча Болтаджията и изпроводиха даскал Антония на Видин.1835 год. април 12-го ен.“¹⁰⁵ В една бележка на гръцки език, оставена от друг съвременник на събитието – Христо Николов Пахамаджиоглу, също се сочи за дата на арестуването и обесването на ръководителите на Заверата 12 април 1835 г.¹⁰⁶ Позовавайки се на писмото на Доростолочервенския митрополит Неофит, от 20 април 1835 г., до Христофор Никович от Разград, А. П. Стоилов приема, че залавянето на ръководителите на Заверата е станало във вторник, след Томината неделя – на 16 април 1835 г., а са ги обесили не по-рано от сряда след Томина неделя или в събота, на 19 април. Посочените дни и  дати обаче  не звучат убедително не само за това, че писмото е написано още на следващия ден след обесването на заловените съзаклятници, но и поради факта, че в него се съдържат сведения, касаещи събития станали  на друга дата, като изпращането на Г. Мамарчев и Ив. Йонков при Хюсеин паша във Видин.¹⁰⁷

Въпреки че Георги Мамарчев е главен организатор на събитието, не бива да забравяме, че писменото му обяснение от 15/27 май 1835 г. е предназначено за руския посланик в Цариград А. П. Бутенов и то в никакъв случай не разкрива с точност станалото, а напротив. С така описаната картина на събитията и споменатите личности той се стреми да ги представи във вид, който ги оневинява и отдалечава от истинския смисъл на готвеното мащабно революционно събитие. Като се има предвид, че сведенията за Велчовата завера от първа ръка са изключително оскъдни, според мен, можем да се доверим на разказа на участника в събитието Георги Кисимов, записан от сина му Пандели. Според него ръководителите на Заверата са заловени на 5 април (на Великия петък), а обесени в събота, на 6 април, срещу Великден.