От Тянка Минчева

 

ТЪРНОВО И ТЪРНОВСКИЯТ КРАЙ – ЦЕНТЪР  НА НАЙ-МОЩНОТО РЕВОЛЮЦИОННО СЪЗАКЛЯТИЕ У НАС ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ ВЕК

 

(Статията  е представена  в три поредни публикации)

 

За съжаление, поради предателство, още неизбухнало, въстаническото съзаклятие  било жестоко потушено. Относно предателството мненията на изследователите също се разминават. Според С. Романски и Н. Жечев то е извършено от младия еленски чорбаджия хаджи Йордан Кисьов, който бил привлечен в съзаклятието от своя кръстник хаджи  Юрдан Брадата.¹⁰⁸ Чернова от писмото на Великия везир до султанската канцелария, съхраняваща се в Ориенталския отдел на НБКМ също потвърждава, че предателят е еленския чорбаджия Йордан Кисьов. В него Великият везир настоява Йордан Кисьов  и  двамата му сина да бъдат освободени от данъка джизие* и да им се разреши, за проявена вярност и старание към турската власт, да носят фесове с отличителни знаци.¹⁰⁹ Юрдан Ненов  също сочи за предател на Заверата Юрдан Кисьов от Елена. „За предателството му – пише той, търновският паша го възвесил на висок чин. Когато дохождаше в черква, намяташе един син сукнен капот (бениш), на пояса му затъкнати чифт сребърни пищови, а на краката му черни мешинени терлици с жълти чехли и след него гавазин – ясакчия със затъкнати на пояс чифт пищови и дълъг нож ятаган. Всички трепереха от него и се страхуваха като от чума…“¹¹⁰ Предателството на хаджи Йордан Кисьов се потвърждава и от една приписка, оставена през 1836 г. от самия него, след посещението му в Рилската обител. Оттам той донесъл дар за църквата „Успение пресветая Богородица“ две икони и две книги, като собственоръчно написал, че ги подарява за спасение „душ и телес их“.¹¹¹ Ощеедно признание от страна на хаджи Йордан Кисьов, направено 1840 г., потвърждава предателството му. Върху един екземпляр на книгата „Месецослов или календар вечний“ за 1840 г. той  собственоръчно е  написал: „Бог да ми прости греха за манастирската завера на сине 183/5,“а когато минал край бесилото, на което висял трупа на Хаджи Юрдан Брадата, търновеца Николи Костов, пред когото той разказал за сторения грях, му рекъл: „Иди се уври под краката на кръстника си и му искай прошка!“¹¹² Друг документ – „Записка на руския посланик в Константинопол А. П. Бутенов“, от 11 май 1835 г., сочи за предател на Заверата не само Хаджи  Йордан Кисьов, но и брат му Хаджи Милан.¹¹³ Според Георги  С.  Раковски¹¹⁴, Петко Р. Славейков¹¹⁵, Константин Иречек¹¹⁶ и д-р Васил Хаджистоянов Берон ¹¹⁷ предателството било извършено чрез посредничеството на търновския гръцки владика Иларион Критски, на когото Йордан Кисьов съобщил най-напред за подготвяното въстаническо съзаклятие, а той от своя страна веднага уведомил турската власт в Търново. Това тяхно твърдение обаче се отхвърля от Пандели Кисимов¹¹⁸, А. П. Стоилов¹¹⁹ и акад. Иван Радев¹²⁰.  На този етап, поради липса на документи и факти, не може със сигурност да се каже каква точно роля е играл гръцкия владика Иларион Критски по време на Велчовата завера 1835 г. Не бива обаче да се забравя, че като търновски владика той допринася много за развитието на просветното дело, за възстановяването на разрушените от кърджалийските набези църкви и манастири, че  именно той позволява да се служи на църковнославянски в новия търновски храм „Св. Никола“, че той подбужда Неофит Рилски да преведе в Габрово (1835–1836) Новия завет на български, че благодарение на него духовниците, които участвали в Заверата, не са избити.

След предателството турската власт реагира необичайно бързо, за да предотврати избухването на въстанието. Търновският аянин Хаким Ефенди изпраща към Плаковския манастир голяма тълпа от сеймени, черкези и конници, които го обграждат през нощта. Местно предание разказва, че край манастира се разиграла епична битка. Охраната му, начело с  войводата Куман Христов от Плаково, се сражавала юнашки, но не устояла на многобройната потеря. Самият Куман, при опит да избяга към махала Харваловци, загинал, а манастирът  бил разграбен и опожарен.¹²¹ Предания разказват, че в отбраната на Плаковския манастир участвала и четата на войводата Иван Аврамски от с. Войнежа. В местността Дойнов мост, близо до с. Средни колиби, тя била разбита, а войводата  заловен и осъден на вечно заточение в Диарбекир, а според друго предание той успял да се спаси и забягнал във Влашко или Сърбия.¹²² В приписка от онова време върху „Апостол“ (църковна книга от Новия завет), намерен в църквата в с. Войнежа, Търновско, се съобщава, че по време на Заверата от 1835 г.,  били  избити 300 души. Тя вероятно визира боя при махала Дойнов мост.¹²³

Залавянето на някои от главните организатори – Георги Мамарчев, отец Сергий, даскал Андон Никопит и др., станало в Плаковския манастир. В Търново били заловени Велчо Атанасов, Кольо Гайтанджията и др., а в ленско – хаджи Юрдан Брадата. Малцина само успели да се укрият или да избягат във Влашко.

С  цел да се изтръгнат признания и узнаят мащабите на подготвяното въстание, търновският аянин подложил на жестоки мъчения заловените. По сведения на П .Р. Славейков  „набивали им клинци под нехтите, стягали им слепите очи, та им изкачали същите очи на два пръста, вадили им червата да изкажат и други съзаклятници, но те не изказали…“¹²⁴ На жестокостта на турците заловените бунтовници отвръщат с мълчание и по този начин спасяват от арест и наказание останалите съзаклятници. Вбесени от гордия им дух и мъжественост турските власти в Търново устройват набързо полеви съд, който издава смъртни присъди на повечето от тях. Според Пандели Кисимов този съд се представлявал от аянина, кадията, мюфтията, митрополит Иларион и един арменец от Цариград, дошъл да събира данъци. По кратката процедура били осъдени на смърт чрез обесване петима от главните организатори на Заверата – Велчо Атанасов Джамджията, хаджи Юрдан Брадата, Димитър Софиялията, Иванаки Йонков Кюркчи и Никола Гайтанджията. От заловените ръководители на въстаническото съзаклятие на особено жестоки наказания бил подложен отец Сергий. „Той- пише Г. С. Раковски, претърпе най-големи мъки турски. Извадиха му зъби с клещи един по един. Забиваха му барина под нохти и го гориха жив. Вадиха му очи и други неизказни мъки му наложиха неверни поганци. Той е достоин да се числи в ряд на светия великомъченици, понеже издъхна под такива мъки за вяра и за отечество“.¹²⁵ Майката на Филип Симидов му разказвала, че и Велчо Атанасов Джамджията бил подложен на такива ужасни мъчения: „Късали и скубели ноктите му, стискали и усуквали месата му с нагорещени клещи, окачвали му конска торба на главата с негасена вар и я тупали отдолу и пр.“¹²⁶ И като не изказал нищичко най-после му потрошили свирките на краката, смазали главата му в дървета и почти мъртъв го изнесли от затвора рано сутринта с каруца и го обесили на Демир-дирек (на железния стълб) на Баждарлъка, пред дюкяна му.Преданието разказва, чепреди да го обесят Велчо заръчва  на свещеника, който го изповядва: „Отче, каквото имах, дадох го на своя народ. Дадох живота си. Идете и продайте най-скъпото в дюкяните ми на Баждарлъка, идете и купете едно бакраче масло и запалете всички кандила в църквата „Св. Константин“ да греят и да светят тия кандила, както грееше моята душа за свободата на България“.¹²⁷ В този смисъл били и последните му думи, които отправил към съпругата си Марияца: „Продай имота ми – заръчва й големият родолюбец, – купи златни кандила и масло, които нека вечно да горят, както гори моята душа за България“.¹²⁸ 

Най-много смъртни присъди били изпълнени в Търново. На Баждарлък, на Демир-дирек, пред собствения му дюкян, бил обесен Велчо Атанасов Джамджията;  на Марино поле, на т.н. Горна (западна) порта – Хаджи Йрдан Брадата и Кольо Гайтанджията, а на Дервентската порта, по пътя към Преображенския манастир – Димитър Софиялията. Екзекутирането било извършено без законен съд, без разрешението на Валията и без знанието на Цариград. Съдът заседавал целия ден на 5 април и издал смъртни присъди без потвърждение от по-горно място. По това време с Видин и Цариград е нямало телеграфни връзки и най-бързата връзка с тях била с коне. Решението на тоя жесток съд и страшните му присъди не ни са известни текстуално, знае се само привеждането им в изпълнение – бесилки, затвор и заточение.¹²⁹

За назидание на разбунтувалата се рая телата на обесените висели три дни на бесилките, след това изхвърлени на боклука, вън от града – над днешната църква „Св. Кирил и Методий“ („Св. Атанас“).¹³⁰ Зурли и тъпани събрали всички турци от града и селата, за да видят „хаирсъзите гяури“. Всеки е трябвало да пипне с пръст трупа, да плюе и прокълне. За гавра циганите съблекли труповете и ги оставили съвършено голи  за поругаване.¹³¹ По сведения на П. Р. Славейков, който като дете лично е ходил да види обесените, през нощта кучетата от турските гробища изяли до колене краката на оставените на бесилките въстаници.¹³² Труповете били заровени в боклука над бесилките, при долния окоп край западната граница на огавашно Търново. След време добри християни и роднините на обесените ги прибрали, опели  и  положили в гробове на хорището на Варуша, под местността „Поличката“. ¹³³

Преданието разказва, че в знак на несъгласие с репресиите от страна на турската власт търновските граждани решават да не се черкуват на връх Великден. И става нещо небивало и нечувано – на връх Великден във всички търновски църкви светели запалени кандила, но останали пусти, без хора. Само владиката Иларион и  някои гръкомани, отправяли молитви за Спасителя на човечеството. Това, според мен, е първият мълчалив протест в българската история.

По нареждане на видинския валия Иванаки Йонков бил изпратен за разпит във Видин, а след това го обесили в Ловеч. Преди това и той  също бил зверски изтезаван. В Трявна, след големи страдания увисва на бесилото Георги Станчев. Георги Мамарчев, като чужд поданик, бил изпратен на заточение в Мала Азия, в  гр. Коня, а оттам на о-в Самос, където умира. Даскал Андон Никопит също бил изпратен на заточение в Цариград, но освободен, благодарение на застъпничеството на гръцкия владика. Едва след изпълнението на петте смъртни присъди на главните дейци на Заверата турската администрация съобщава на Високата порта за разкрития заговор.¹³⁴ 

Така трагично завършва първият самостоятелен опит за организиране на освободително движение вътре в страната. Жестоките и крайно сурови мерки, който турската власт предприема спрямо заловените съзаклятници, свидетелстват  красноречиво за мащабите на подготвяното въстание, което си поставяло за цел да тхвърли вековното османско владичество и да възстанови българската държава. Обаче каква политическа форма и какво устройство са предвиждали дейците му, можем само да предполагаме. По всяка вероятност, както отбелязва проф. Н. Жечев, „те са се стремели към извоюване на политическа автономия и самоуправление на българските земи, подобно на онова, което вече съществувало у съседните балкански народи и за каквото  ратували предходните на Велчовата завера национално-политически акции на българите от първите десетилетия на ХІХ век“.¹³⁵

Велчовата завера от 1835 г. е  една от най-значителните прояви на българския народ през първата половина на ХІХ век, закономерен резултат в развитието на националноосвободителната  му борба и пръв опит за организиране на широко освободително движение вътре в страната, разчитащо главно на собствените  сили. Тя продължи общобалканските етеристки традиции от предходните десетилетия и допринесе твърде много за ускоряване на реформите в Турция, за настъпването на тъй наречената ера на Танзимата. Чрез нея и трагичните й личности се възвърна самочувствието на българина, а Търново защити мястото си на столица в панорамата на възрожденския живот на българина. Опитът и поуките, извлечени от Велчовата завера бяха от изключително важно значение за по-нататъшното развитие на българското националноосвободително движение. Тя показа, че през 30-те години на ХІХ век най-далновидните ръководители на българския народ и най-ярките изразители на неговите стремежи за национално освобождение, все повече оценяват значението и ролята на предварителната подготовка и на собствените сили на народа, като съчетават борбата му за свобода  и с благоприятната международна обстановка.

 

 

Бележки:

 

^{1. Христов, Х. Руско-турската война от 1828 – 1829 г. и освободителните борби на българите. – В: Одринският мир от 1829 г. и балканските народи, С., 1981, с.14.}

^{2.  Димитров, Страшимир, Николай Жечев. Българската националноосвободителна идеология  (Развитие, характер, програми до средата на ХІХ век ).-  Първи международен конгрес по българистика, Доклади, І, Националноосвовободителни движения ХV-ХХ век. С., 1982, с.111.}

^{3. Генчев, Н. Българско възраждане.С., 1981, с.159.}

^{4. Н. Жечев, Велчовата завера 1835, С., 1985,с.10 .}

^{5. Дамянов, С.Френско-руските противоречия на Балканите и дейността на полската емиграция /1830 -1848/. –Исторически преглед,, 1974, № 1, с.38.}

^{6. Според него Русия се задължава да оказва въоръжена помощ на Турция в случай на нова заплаха на целостта на владението й, а Турция поема ангажимент да не допуска преминаването през  Проливите на военните кораби на западните държави, което би могло да създаде опасност за Русия и района на Черно море.}

^{7.. Димитров,Страшимир. Въстанието от 1850 г. в България. С., 1972 ,с.287..Димитров,Страшимир. Въстанието от 1850 г. в България. С., 1972,с.28.}

 ^{8..Н.Жечев,Цит. съч.,с.11.}

^{* В Букурещ В. Ненович, М.Кифалов и Ив.Селемински изработват проект за бъдещото политическо устройство на България, който  предвижда политическа автономия за България чрез създаване най-напред на автономна област в Добруджа. В същото време, под ръководството на В. Априлов и Н. Палаузов се оформя и българската одеска колония. Тя си поставя за цел да подпомага българите желаещи  да учат в Русия.}

 ^{9. Жечев, Н,цит.съч. , с.65.}

^{10 . Възвъзова – Каратеодорова, К. Георги Мамарчев.-В: Бележити българи, Т. 2, С. 1968, с. 97 – 106 ; Радев, Иван,Българското въстание от 1835 г. Велчовата завера – материали и документи, В. Търново, 2000, с.149 -153.}

^{11.  Косев, К. Велчо Атанасов Джамджията. – В: Бележити българи, Т. 2, С., 1968, с. 107 – 115; Радев, Иван, Цит. съч. с.127 – 132.}

^{12.  Романски, С. Георги Мамарчев и доброволческата му команда от 1828 – 1829 г. – Сп.БАН, 1921, № 22, с.11.}

^{13.  Раковски, Г. С. Горский пътник…, Нови сад, 1857, с. 233.}

^{14. Христов Х. Цит. съч., с. 16-17.}

^{15.  Раковски, Г.С. Горский пътник…, Нови Сад, 1857, с.233.}

^{16. Пак там, с.238.}

^{17.. Възвъзова – Каратеодорова, К., Георги Мамарчев. –В: Бележити българи, Т.2, с.99.}

^{18.. Грек, И. Българските доброволци / волентири / от 1828-1829 година.-Векове, 1975, № 5, с. 10 -18.}

^{19. Макариополски, Н., Силистренски  алманах за 1899, Силистра, 1899, с.36.}

^{20..В. „Дунавска зора“, Браила, № 7, 24 дек. 1868.}

^{21.Раковски, цит.съч. ,с. 238.}

^{* От румънската дума болта, която означава дюкян, магазин.}

^{22. Кисимов, П. Исторически работи, Моите спомени Ч. ІІ,, С. ,1900, с.78.}

^{23. Джамджиев, И. П. Дядо Велчо и Заверата му.-В: Сборник по случай на стогодишнината на Заверата от 1835 г., с.102.}

^24..^{Кулелиев,Й. Девическото образование в Търново преди Освобождението /1822-1877/, Велико Търново, 1936, с.5.}

^{25. Романски,Ст., Въстанически начинания на капитан Георги Мамарчев Буюклиу. – Сборник по случай стогодишнината на Заверата. от 1835, С., 1935, с. 52-53.}

^{26. Тодор Николов – Материали за историческото и икономическото развитие на гр. Търново- РИМ- В.Търново, отдел „Етнография”, НСп. фонд, Инв. № 73; ЦДА-Сфия ,ф.1679, оп.1,а.е.3.Изследване на Николай Ст. Георгиев: Търново, търновци и техните еснафи преди Освобождението; Минчева, Тянка. Към въпроса за пазарите, панаирите и търговските връзки на търновци през Възраждането.-В :Панаири, пазари, тържища в българските зими -доклади и съобщения от Национална  научна конференция проведена на 17 ноември 2003 г в гр. Търговище ,Изд. ФАБЕР, 2004 г., с. 169-176;}

 ^{27. Драганова,Тодорка . Икономическо развитие на гр. Велико Търново през епохата на Възраждането, ИОИМ, В.Търново, кн. 4, 1968, с. 73 и сл .}

^{28. Янков, Т. Пътни бележки. – Общински вестник Велико Търново, 1928, бр. 16 -17, с.127; Минчева, Тянка. Към въпроса за пазарите, панаирите и търговските връзки на търновци през Възраждането.- В: Панаири, пазари, тържища в българските земи. Доклади и съобщения от национална научна конференция проведена на 17 ноем. 2003 г. в гр. Търговище,  В. Търново, 2004, с.169 -176.}

^{29. .Данова,Надя. Велико Търново през ранното възраждане (ХVІІІ – първата четвърт на ХІХ век.)-В: История на Велико Търново, Т. 2, В.Търново, 2000, с. 98-100; Плетньов, Георги. Стопанско и обществено развитие на града през втората и третата четвърт на ХІХ век.- В: История на Велико Търново, Т. 2, В.Търново, 2000, с. 138 -173.}

^{30.  Москов, М. Миналото и бъдещето на В. Търново в икономическо отношение, Търново, 1910, с. 5-6.}

^{31. Краткое политическое землеописание за обучение на болгарското младенчество… в  Крагуевце, 1835, с. 17-19.}

^{*Според Страшимир Димитров то е мит, въведен през 1926 – 1930 г. от видните наши историци – проф. Иван Шишманов и прф. Васил Златарски. Виж по-подробно по този въпрос: – История на Велико Търново, Т. ІІ, В. Търново, 2000, с.75-76.}

^{32. Димитров,Страшимир.Велико Търново през ХV- началото на ХVІІ век.-В: История на Велико Търново, Т.2, с.65 -79; Данова, Надя.Велико Търново през ранното възраждане (ХVІІІ – първата четвърт на ХІХ в.) – В:История на Велико Търново, Т. 2, В. Търново, 2000, с. 106.}

 ^{33.  Хаджистоянов – Берон, В. Археологически и исторически изследвания, Търново, 1886, с. 200;  Кисимов, П. Исторически работи, Ч. ІІ, С., 1900, с. 64.}

^{34. Драганова, Т. Велико Търново през епохата  на Възраждането и читалище „Надежда“ – Сб. Народно читалище „Надежда“, С., 1969, с. 38.}

 ^{35. Данова, Надя. Цит. съч. с. 115}.

 ^{36. Жечев, Н., Цит. съч ., с. 26.}

^{37. Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина, Т. І, С., 1957, с. 578.}

^{38.. Радев, Иван. История на Велико Търново ХVІІІ –ХІХ век,В.Търново, 2000 г., с. 244.}

^{39.. Славейков,П.Р.,Съчинения, Т. ІІІ,С., 1982, с. 62-64.}

^{40. Каранешев,Н. История на общежителния манастир  „Св. Преображение Господне” при гр. В.Търново ,В. Търново, 1927, с.29-30.}

^{41. Минчева, Тянка.Новобългарското образование в Търново през Възраждането – В:  170 години новобългарско образование. Научна конференция Габрово, 2005 г. Сборник – доклади, Изд. ЕКС – ПРЕС Габрово, 2006, с. 29 – 39.}

^{42. Извори и документи по Велчовата завера, В. Търново, 1935, с. 5.}

^{43. Радев, Иван. Българското въстание от 1835 г. Велчовата завера. Материали и документи.В. Търново, Издателство „Слово”, 2000, с. 36-38 ; Крусев, П.Д. и Зв. Цонев, Цит. съч., с. 36.}

^{44. Грек, Ив. Българските доброволци /волентири/ ат 1828 – 1829 година.- В е к о в е, 1975, № 5, с.12 и сл.}  

^{45..Радев, Иван. Българското въстание…, с. 14.}

^{46 .Кисимов,П. Цит. съч. ; Димитров, Г. Г. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение, Ч. 2, Пловдив, 1896, с.127-129; Георгиев, Хр. Велчовата завера -1835.- Българска военна мисъл, 1934, №  4, с. 24;  Коледаров, С. Н. Около Велчовата завера. Неуспешна, но народополезна. – М и р , № 10435, от 30 апр. 1935 /}

^{47..Жечев, Н.,Велчова завера, Исторически преглед, 1975,№ 3, с. 30.}

^{48. Сборник по случай на стогодишнината на Заверата от 1835 г., С 1935,.с. 71 – 72; Иван Радев , Българското въстание от 1835 г-. Велчовата завера, В. Търново, 2000, с.92.}

^{49. Къпиновски, Н. Плаковският манастир – средище на Велчовата завера- – Църковен вестник, № 19, 14 май 1960, с.23/.}

^{50. Драганова, Т. Велчовата завера; – Юбилеен лист 125 години от Велчовата завера.-Славяни, 1960, №  4, с. 23/ 51.М и р, № 10466, от 8 юни 1835 г.}

^{52.Темелски, Христо. Велчовата завера, ВИС, 1985, кн.6, с.7 – 9.}

^{53.Орешков, П. Неизвестен документ от епохата на Велчовата завера. – М и р, № 10466, 8 юни 1935 г., с. 3.}

^{54. Червенков,  Н., И.Грек . Към историята на въоръженото въстание в България през първата половина на 30-те години на ХІХ век. – сп. Векове, 1985, № 1, с. 41 – 49/..}

 ^{55.Червенков, Н. И. Грек, Цит. съч. с. 43.}

 ^{56. Крусев, П.Д., Зв. Цонев. 100 годишнината на Велчовата завера 1835-1935 (Исторически очерк), В.Търново, 1935, с. 22; Списък на участниците в Заверата.-Юбилеен лист 125 години от Велчовата завера, с.1-2 ; Бобчев, И.С. Участници във Велчовата завера.- М и р, № 10432, от 25 апр. 1935, с.3.}

^{57.Кършовски, П.С. и др. Велчовата завера. Елена,193, с.14.}

^{58. Крусев, П.Д. и Зв. Цонев. Цит. съч. , с.22.}

^{59.Крусев, П.Д. и Зв. Цонев, цит. съч. с.32.}

^{60. Темелски, Христо Велчовата завера, ВИС, 1985, С. с.11 -13.}

^{61..Гандев, Хр. Проблеми на българското възраждане, С. , 1976, с.179.} 

^{62. Кисимов,Пандели. Исторически работи. Българска сбирка, 1898, №2, с.126.}

^{63. Темелски, Христо. Цит. съч. с.11.}

^{64. Снегаров, И. Старият Търновски църковен кодекс. – Годишник на Софийския университет, 1933 – 1934, Т.11, 1934, с.44, док. 56.}

^{65.Станев, Никола, История на търновската предбалканска котловина, В.Търново, 1942, ІІ изд. – В. Търново, 1993, с. 73}

^{66.Радев, Иван. Българското въстание от 1835…, с.123.}

^{67. Пак там.}

^{68.  Лалев, Л. Драгижево – история, бит, нрави и обичаи, 1966, с. 65.}

^{69. Радев, Иван, цит. съч., с. 263 -265.}

^{70. исимов, П., Цит. съч.., с. 72 – 73.}

^{71. Кършовски П.С. и др.  Велчовата завера. По случай стогодишнината й 1835 – 1935, Елена 1935, с. 16 -17.}

^{72. Асенов , П. Развитие на Елена  от началото на 30-те години на ХІХ век до Кримската война  / 1853 – 1856 г./.- В – Еленски сборник, С., 1968, с. 16 -17.}

^{73. Кършовски, П. Из миналото на гр. Елена. Кн. І І. Елена, 1928, с. 6-7.}

^{74 . Славейков, П.Р. Исторически разкази от миналите времена .- Периодическо списание, Средец, 1885, № 15, с. 356.}

^{75.  Кисимов ,Пандели, Цит. съч , Ч. 2,. с. 73.}

^{76.Кършовски, П.С. и др.  Велчовата завера, Елена, 1935, с. 15.}

^{77. НБКМ – БИА, фонд 4 / на Киро Тулешков/, а. е.2, тетр. 6 – 7.}

^{78. Радев Иван, Българското въстание от 1835, В. Търново, 2000, с. 9.}

^{79. Кисимов, П. Цит. съч., с. 8.}

^{80. Иванов, Атанас и Рашко Ил. Блъсков и Юрдан Ненов, Сб. „Автобиографии”, С., 1979, с. 124 – 125.}

^{81. Крусев,П.Д. и Зв. Цонев, Цит. съч. с. 34.}

^{82. Кършовски, П.С. и др., Цит. съч. с. 23.}

^{83. Кисимов, П. Цит. съч с.79.}

^{84. Станев,Н.  Велчова завера.- Сборник по случай стогодишнината на Заверата от 1835 г.,  С, 1935, с.31.}                                                                                                    

^{85.Крусев, П. Д., и Зв. Цонев, Цит. съч. с. 34.}

^{86. Крусев, П. Д. и Зв. Зонев, Цит. съч., с. 33.}

^{87. Крусев, П. Д. и Зв. Цонев, Цит. съч., с. 33 ;  Къпиновски, Н., Плаковският манастир – средище на Велчовата завера. – Славяни, 1960, № 4,  с. 24.}

^{88. Кършовски, П. С. и др Велчовата завера. По случай стогодишнината й 1835  – 1935, Елена, 1935,.с.25 ; Иванов, Г. Трагедията в Плаковския манастир преди 123 години. – Църковен вестник, № 19 от 16 май 1959 г., с. 8.}

^{89. Камбуров, Г. Велчовата завера, С., 1968, с. 10 -11.}

^{90. Къпиновски, Н.  Плаковският манастир- средище на велчовата завера. – Славяни, 1960, № 4,  с. 24}

^{91. Жечев, Н., Цит. съч. с. 47.}

^{92. Маждракова –Чавдарова, О. П., Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар, С., 1985, с. 25 – 26 .}

^{93. Коледаров, С. Н. Около Велчовата завера Неуспешна, но народополезна. – М и р , № 10435, от 30 април 1935, с.3;  Нестор, архимандрит. Историческият Плаковски манастир,. – Църковен вестник, № 21, от 30 май 1959, с.4; Камбуров, Г. Велчова завера, С., 1967, с.11; Крусев, П.Д. и Зв. Цонев , Цит. съч. с.41; Енциклопедия на България, Т. 1, С. , 1978, с. 639;  и   др.}

^{94 .Кисимов, П. Исторически работи, Ч. ІІ, с. 72 – 74.}

^{95. Радев, Иван, Цит. съч. с. 107 – 108.}

^{96. Джамджиев, И.П. Цит. съч., с. 105.}

^{97. Крусев, П. Д. , Зв. Цонев. 100 годишнината на Велчовата завера…, с.40.}

^{98. Радев, Иван, Цит. съч. с.107 – 108.}

^{99. Радев, Иван, Цит. съч. с. 108.}

^{100. Кисимов, П. Цит. съч., с. 71 -82.}

^{101. Кършовски, П. С. и др. Велчовата завера. По случай 100 годишнината й 1835 – 1935, Елена, 19354, с. 29.}

^{102.Станев, Н. Велчова завера.- Сборник по случай стогодишнината на Заверата от 1835, С., 1935, с. 33.}

 ^{103. Романски, Ст. Въстанически начинания…, с. 59.}

 ^{104. Жечев, Н., Велчовата завера 1835, С.,1985, с. 53}