От Ивелин Любенов

 

Комшията ни дедо Мито се спомина преди около 20 години. До последно си чоплеше из градинката – я връзваше домати, я плевеше или поливаше. Интересен човек, имаше антикварни вещи, стари издания, имаше първият брой на “Der Adler” (Орелът) от 1939 г., орган на нацистката пропаганда. Заради този вестник народната власт е щяла да го опандизи, но той се сетил, та написал отгоре му с червено мастило „Слава на работническата младеж. Г. Димитров“, ма тогава па без малко да му го вземат за музея.

„Като бех малък, – разказвал ми е той – дедо ми ми показа едно вехто кожено чанте. Вика, кога одех овчарче, на Милин камик го намерих. Има мушнато и некакво тефтерче, ама не съм грамотен да четем, на, чедо, ти ми прочети! Почнах аз да чета, а то „На прощаване“ от Христо Ботев. Викам му, дедо фръли тоя боклук, ние това стихотворение го имаме у букварете, убаво напечатено, с убави картинки.“

„И к‘во, верно ли го хвърлихте? – недоумяваше внук му Митко – може да е било оригинал?“

„Па за кво ти е това, оно нема стойност, опърпана хартия.“

Моят приятел Митко стана голям иманяр, правеше собствени разкопки в тяхното мазе.

Беше заформил вече сериозна колекция от върхове на стрели, ръждиви обици, гривни, диадеми, наколенници, подлакътници и всякакви други джунджурии, но като се ожени, жена му го накарала да изхвърли всичко. Той ги е продал за смешни пари, ми подшушнаха, но както и да е, важното е, че спря да дълбае из дядовата си къща, че можеше да загази не на шега, иди после го спасявай и не знаеш кой шеф с какво да го подкупиш, че те па и едни капризни…  (На илюстрацията: Могиланска могила, Враца. Кнемида (наколенник)

 

А пък в един друг от комшийските ни дворове, през далечната 1965 г., са намерили прочутото тракийско съкровище, дето сега ни представя в Лувъра. Дошла милиция, блокирали махалата, отнесли всичко, претарашували на хората по долапите, да не са докопали случайно нещо и си заминали. Едва се скрил синият буркан зад кьошето и спокойната ни дотогава махала изведнъж луднала.

Всеки копал в зимниците по тъмни доби, всеки дебнел другите, да не вземат да открият нещо, па да не го предадат или да го предадат, па да ги възнаградят с някоя „Лада“.  Настанала истинска треска за злато.

Моят дедо и той е копал. Уж му били плитки основите, да ги подзижда. Изкарвал една жълта глина, па я разнасял из двора.

„Щу праиш, бе, комшу – рекъл му дедо Мито – хората оборска тор разфръгват, а ти си съсипваш градинката…“

„Глей си твойте колци с домати, я та не питам всека нощ що свети доле у магазата ви“

Намерил дедо само някакви чирепи и една-единствена цела амфора, така среден размер, ма да си нема разправии, я натрошил и нея.

Разпитвах го една година, а той ми вика: „Барем да беше нещо златно, а то – глина и по него едни черни фигурки, като гяволчета, ем църни, ем голи. Сатанинска работа.“

„Само това ли, бе, дедо?“

„Само това. Бай Мито па, намерил конски амуниции, сбруи, такива работи и едни изгнили точила на некаква каруца, та колко псува, доде изрина тоо ръждив железор!“

„Брей, мож да е било тракийска карета!“

„Оно ти е па зор! Ние какъв изящен файтон имахме едно време, с какъв амортисьор, за кво ти е тая смотана карета?“

„Нали археолозите са намерили тъдява златния венец на тракийската принцеса, с едни тънки листенца, фина работа.“ – продължавах да любопитствам аз.

„Намериха, ма Людмила го отнесе. И бай Мито намери, ма каа: Тамън се зарадвах, ама като махах спечената кал и то взеха да се отчупват всички листета. Стърка се на пепел…“

„Хм, накити! Тук има мегдан за дълги научни проучвания!“

„Ами! – упорстваше дедо – Нали наборът ми показа едни гривни – криви, тесни, грозни. У нашия нужник ги изхвърлихме!“

 

После през зимата на 1978 г. в музея ни докараха с две волги охрана другото прочуто съкровище. Тепърва предстоеше да се очистват и експонират съдовете. Моят приятел Бишко ги разопаковал и оглеждал за повреди, изискващи професионална реставрация. Чухме се по телефона, той ми вика: „Ако искаш, ела, знам, че имаш афинитет към митологичните сцени. Ще ти се препълнят очите от красоти.“

А аз имах и по него време едно красиво гадже и мислех, че повече от това няма накъде да ми се пълнят. А за сцени – всичко бяхме разигравали. Па после си викам: „Жени дал Господ, а съкровища не се намират току тъй всеки ден под път и над път“ и обещах да намина.

Но не можах. Дедо Мито една заран ми потропа на стъклото и го заведох спешно до болницата, че жена му вече си отиваше, всеки момент щели да я изпишат безнадеждно. Дедо Мито едва тътреше по хрупкавия сняг на връщане и по едно време не издържа:

„Ех, Иво, твойто приятелче Митко остава без баба“, изстена той.

Отидохме заедно до пазара, изчакахме на една дълга опашка, че бяха изкарали цитрусови плодове. Дедо Мито ми подаде една бележка: „Нà, купи тè от това, я не видим да го прочетем“

„Грайфере, грайфере пише тука!“ – рекох му аз. Но се сетих, че са грейпфрути.

„Зими две кила да отнесем! Едно за нея, едно за санитарките“

Спомина се жената скоро след това, погребаха я кък си му е реда, спущиха я в семейната гробница в старите гробища.

А Бишко пак ми се обади: „Не издържам вече, изпокараха се с какво да наградят човека, дето е открил имането. С пари ли, с домашни потреби ли. Тамън решиха гардероб да бъде, па се почна – трикрил ли четирикрил ли, с надстройка или без. Превозът за чия сметка – за наша или той да си го поеме“

Викам му: „Мини след работа къде дом, да ни опиташ винцето и пак да те подкокоросвам да копаме и у нашата маза!“

„Аз съм си навит – рече Бишко – ама твоя деда не дава. Ама аз знам защо. Той е копал едно време самичък, ама е попаднал на стар градеж и се е уплашил, да не ви съборят къщето, заради него!“

„Па нека я гътат тая съборетина – викам му аз – да дадат там два тристайни и ще го прежалим.“

„Е, никъде не дават за две тесни соби два тристайни“

„Ама с маза, с имане!“

„Ама само ти си предполагаш“

„Слушай, момче – рече дедо – неде се подлъгва, à пъкна нещо, à са отчуждили целата махала, тука ще дигнат едни крепости, едни чудесии, а назе ше ни пратат доле у панелния комплекс. Ми дип че дече вече сме за гробищния парк!“

„Дедо бе, Бишко е музеен работник, казва, че коги кък копат тука, се по нещо намират“

„Голема работа! Грънета с пендаре. Това са къщи от турско, всеки си е кътал чеиз, това-онова и не много скришно, под греда, под дюшеме.“

„Трактористите, кога бутат, все се озрътат като мачоци“ – рекох му аз

„Откак намериха онова съкровище, има строг надзор и нема мръданье“

„Дедо, ти си почивай, а ние с Бишко ще пробваме с металотърсач да видиме к‘во ще изскочи?“

„Така пò може, ама да знаеш, намерите ли жлътици, мое е по приращение, зер е у мойта къща. Така му кажи. Повече от една шепа не мога да му дам!“

„Ще му кажа, дип че се скръндзавиш, па дано се съгласи…“

Но Бишко не дойде. Имали събрание, той се излъгал да вземе думата, та го пратиха за няколко месеца да копа у урановите мини, като се върна, всичко му се беше отщяло.

 

После към 1985 година ни прокараха най-после канализация, та си вкарахме тоалетните вътре. Разкопахме всички дворове за полагане на камениновите тръби и всички мазета. Моят приятел Митака копал у тях една траншея и не щеш ли намерил странен череп, малко като на неандерталец, без долна челюст, ама само череп. Втресло го.

„Къде не си сел, там пониква. Някой – вика – е обезглавен, ама трупа го нема. Може да е ритуално убийство. Пълна мистерия“

Страх го било да рови, но по-страшно станало като почистил черепа – той имал изрязан отгоре капак.

„Череп-бокал. Пази Боже! – прекръсти се Митко – като на Хан Крум чашата. Какво да го правя?“

„Крий го, ще дойдат други времена?“ – мъдрувах аз

„Ще го хвърля, за к‘во ми е, дребна находка. Орелът не се занимава да хваща мухи.“

„Дай го на мене, ще го занеса на кръжока по рисуване“

Той великодушно ми го подари. И аз наистина го занесох, ма даскала вика: „Имам си гипсов череп, за к‘во ми е тоя смрадлив боклук! Може да е пълен с болести“

Да, ама знаете ли к‘во се оказа? Дигнахме капачето на черепа и намерихме вътре чертожни инструменти – пергел, триъгълник, дюлгерски отвес.

„Това е на масоните! – досети се даскала – нихната верица!“

„Малиии, откоги е имало масони по тези земи! – веднага почнах да изчислявам аз – Може тука да лежи първата масонска ложа в Европа!“

„Не се отнасяй, на пергела си пише –  фирма Адлер, Германия, 1915 г.“

„Е, к‘во, прадеда ти да не се окаже масон? – питах аз Митака – Става твърде интересно“

„Шшшт, мълчи бе, ше ме уволнат от работа па ти! Де да го знам… Доктор е бил, па масон – кой знае…“

„А кога е умрел?“

„Па требва да питам дедо Мито, някъде горе-долу може да е… малееее, може да е 1915 г.“

„Фиу, кво става тука бе! Мож да са му резнали канчето!“

„Иво, мълчи си за всичко, бакьов, па аз ще ти напиша препоръка да те приемнат у партията, важи ли?“

„Ааа, не, аз партиец не ставам. Ама ще си мълчим, не щем да ме влачат по следствията заради тебе“

 

Кога дойде демокрацията, Митака викнал Бишко, та една нощ ходили заедно у старите гробища, та разкопал гроба на прадеда си да види имал ли е глава, нямал ли е. Мъчна работа. Кой знае колко души са копани точно там, много кокаляк се бил натрупал, ма нямало липса на черепи….

„С глава си е бил закопан, бе! – успокоил се Митака – Не е клан-недоклан!“

А Бишко, да си нема друга работа, нали е добросъвестен учен, измерил там някак си всички намерени черепи и рекъл на Митака: „Митак, ще извиняваш, баце, ама фактите показват, че мозъчният обем при теб незначително е намалял…“

„Щом е незначително, от всичко може да е, не се коси. Лошата среда също оказва влияние, аз все с Иво съм другарувал“

„И аз така, ама ние доде наназадваме, виж Иво колко отскочи!“

 

Срещам го оня ден Митака.

„Митак – викам му – знаеш ли, че в Лувъра са се прехласнали по нашите чудесии?“

“Мани-мани – вика той – да те бех послушал навремето, повечко вазички и ритончета да си бях скътал. Имах само три и отавна ги шитнах!“

„Ааа, аз се чудя що бързо забогатя!“

„Ами ти?“

„К‘во аз, к‘во аз – знаеш, че по строителните обекти изгних! Поне първият ми милион ти е ясен!“

„Слушай, баце, толко ли немаш един багер и една фадрома у твойта велика фирма?“

„Имам, що?“

„Ми за един ден ще разчистим останките от къщите и ще копаме до дупка!“

„Не смея, Митак, мафията не спи, ще ни резне гръцмуните“

„Мислех, че си станал някой виден масон и си на Ти с мафията!“

„Кой аз, Божкее, аз съм прост почитател на тракийската митология и на Аrs vitae!””

“E, добре де, 5 поколения борби, така ли ще си зарежем късметя?“

„Що бе, внуци немаш ли, нека се пробват“

„Имам, ма не са ловили кирка и лопата“

„Ем боли, ем сърби…. Чуй, имам идея, ама ела довечера в „Тракийската принцеса“ и ще ти разкажа..

„Ей, само да не е нещо незаконно“ – изгледа ме недоверчиво Митака

„То закон за тия работи нема, значи всичко е разрешено.“

„Мани, че ще ми подпалиш къщата!“

„Последно?“

„Изкушаваш ме!“

И к‘во мислите – не дойде! Тиквеник с полегато чело! Зорлем няма да му разкривам тракийските мистерии, нали?

Мисля си да правя Академия, с лектор Бишко, вече мастит културолог, повече пари ще изкараме, както светът е онемял пред нашите съкровища.

Колко пъти поглеждам към масонския стъклопис с пеещ петел, който си поръчах за хола, и си викам:

„Само за старците ми е жал, ей така си заминаха, без да доживеят да видят признание, че са овардили за поколенията такива иманета! Без да прочетат в приятелски и вражески вестници за нашата Могила, насред нашата махала… Без да стъпят в Лувъра, ако не на откриване, барем на по едно каймаклия кафе под стъклената пирамида на арх. Йо Минг Пей!“

Споделих всичко това с Бишко, а той ми вика: „Иво, не ги жали, гяволи беха старците, не са си оставили кончетата в гьола! Не си бил наблюдателен, малък си бил, ама баба ти е ходила със златен тракийски нагръдник под роклята, а на Митака баба му е била не с един, а с два сребърни наколенника с апликации под нейната! Дядо ти е изкопал маска на трибалски цар, и я е крил в кацата за вино, доде се окислила, а оня мискинин, бай ти Мито, охо, той какво е намерил…“

„Шшшт, не ми казвай, че ще се пръсна от яд!“

„Нека мине наплива в Лувъра, ще те разведа да ти покажа кой експонат точно в коя къща е намерен. Има и от вас!“

„Нееее!“

„Айде сега, нали е за славата на Отечеството ни, преглътни го!“

Да го преглътнем, ама не мога, бе, скъпи приятели! Толкова ли е закъсало Отечеството, че е опрело до нашите артефакти? Това си е мое по приращение, и аз ще ги съдя до дупка! Откупили са го, вервам, за един трикрил гардероб, без надстройка, а сега обират парсата с пълни шепи.

Тази работа не може така!

Иииии, ма и аз съм скрил нещо, не ви ли казах – оня череп-чаша! Е сега е звездният ми миг!

Като се видим, пак ще приказваме, оставете ме сега, че се задавих от вълнение!